... а ако ли не - няма. Това е най-добрия начин да ви кажа защо обожавам Чайката. Гениалността му няма граници, носа - също, а аз продължавам да го аплодирам всеки път, щом погледне на криво останалите момчета. И се кълна, че в думите ми няма капчица ирония или сарказъм, аз наистина обичам Алекс.
Честит петък, за Бога, най-сетне, дявол да го вземе. (Ха-ха, сещате ли се, ха?) Това беше една от най-кошмарните ми седмици, или поне ми харесва да си втълпявам тази мисъл. Дължи се на едната седмица почивка преди това и факта, че се бях отпуснала достатъчно, че да закъснея за часовете. Не че закъснях. Само веднъж. И беше защото баща ми ме забрави. Виждате ли колко отговорен родител е той? Ако не ми донесе пица, ще продължавам да му напомням.
Ще направя равносметка на цялата седмица, като имам в предвид, че нямам идея от една втора от случилото се.
Илиева все още я няма, което значи понеделници със старата ни госпожа Чернева, която съвсем случайно живее в съседния вход, и среди и петъци с онзи хубавия господин. От чийто час ме принудиха да си тръгна последния петък. Освен това, госпожата по български. Не съм сигурна дали заради името, но с всеки изминал час, нещо в нея започва да ме дразни все повече и повече. Като например това, че на моя един лист изписани глупости за Библията (след като я бях чела цяла нощ) написа четворка, а на хора, които бяха написали два реда с 20 грешки - петици и шестици. Все тая ми е, честно казано, защото с малкото си пръстче мога да я поправя, но нечестността ми бърка в очите злобно.
Във вторник се отървах от двойката по география и вместо нея получих напълно заслужена четворка. Нормално, 80% от въпросите бяха забивка, за която не бяхме предупредени. Но пък отличният по информатика не ми избяга.
В сряда получихме като задача от сеньор Перез да направим туристически план за обиколка в няколко града в Испания, и, както винаги, аз бях с най-добрата ми приятелка, която, само между другото, е била в Мадрид и Барселона - двата ни основни града. Започнахме да го правим веднага, защото, втората случайност - същия ден тя се беше върнала от Мадрид (смея се). За това имахме на разположение плик с карти, билети от метро, листовки от забележителности, готово разписание на хотели, пари и така нататък.
Щом изкараш петица по физика на испански, то все някой трябва да те короняса за крал или най-малкото да ти подари "50 нюанса сиво" (която да прочетеш ей така по време на часовете, МариО).
Четвъртък беше денят, в който баща ми ме забрави и аз измръзнах пред супермаркета, докато го чаках. Очертаваше се да закъснея за първия час по български, което не беше особено голяма болка, освен спрямо това, че имам нула извинени и нула неизвинени отсъствия за цяла година и това е личен рекорд. Та когато нааай-сетне дойде и изманеврира на миниатюрния паркинг, произнесе мъдро "Всичко става с причина. Когато закъснееш, обикновено учителката ще дойде след теб или ще е болна". Разбира се, аз извъртях очи и се засмях тайно, но истеричния си смях, настъпил щом влязох в кабинета в училище и вместо Георгиева заварих Гелков, стария учител, не можах да го прикрия. Ще започна да му вярвам на баща ми.
Ето ви ситуация - имаме последен час английски с госпожата, която ме харесва и не престава да повтаря името ми, но никой не харесва нея, освен очевидно мен. Всички искат да си тръгнат последните петнадесет минути. Госпожата ги пуска по някаква необяснима причина, но в този момент, ах този велик момент, Бела става и възспира всички, за да не излязат. При което петнадесетте минути си отиват в безсмислени крясъци.
Тайната в тази история е една - телефона на Бела е бил на зарядно в стаята и тя не е искала да си ходи, за да може да се зареди. За това е постъпила така нетипично за своята природа. Ще я черпя с цигара следващия път като я видя.
И най-накрая стигам до петък, днешния приятен ден. Първи час - испански разговор, денят на
Искам Дон Алехандро да ми е най-добър приятел. Наистина, едва ли някога ще срещна по-голям пич от него. Мога да обоснова написаното, но... само факта, че извика Христо да седне до него, и го мушкаше с лакът по време на целия час, говори само по себе си.
Днес имах и изпит по физическо, колкото и смешно да ви се струва. Този път беше върху волейбол - съвсем прости техники, които трябваше да покаже всеки един от класа пред очите на останалите. Разбира се, аз бях напълно спокойна, защото много обичам класния по физическо, и излязох, за да демонстрирам уверена. И въпреки, че се забих в мрежата, защото ми се зави свят от воденето на топката отгоре, получих отличен, писъци от най-близките ми приятели, много пъти "пет" и едно специално от класния.
И нямам домашно по математика, muchas gracias, господине по математика. Все още водя спорове с Христо чий сте.
Сега се чувствам напълно свободна да слушам много силна музика, за да преча на господин "Стол? - Стол.", да пиша и, разбира се, да прочета историята, която Мария откъсна от тетрадката си, за да ми даде. Тя знае, че я обичам.
И преди да забравя, в този пост обещах да спомена колко прекрасна е Мелиса. Всички обичаме Мели. (Не се бъзикам, обичам и косата, и краката, и очите и asdfghjkl;).
О, и още нещо. Очевидно новата любов на живота ми е стената във физкултурния салон, на която се залепих днес (Мария, продължавай да се смееш). Двете играехме на волейбол, опитах се да ударя топката, но вместо това се извъртях и се лепнах директно с лице към стената. последната няколко минути заслужени подигравки. А Сашко имаше тениска, на която пишеше "4". Той е мой човек.
