вторник, 29 април 2014 г.

Безплатното кафе е причината за шестиците на Крал Артур

Час по информатика, приключваш първа с всички зададени задачи и ти е позволено да използваш компютъра през следващите 40 минути в кабинета. Най-лошото нещо, което може да ти се случи, е да запазиш паролата на личния си профил без да искаш и следващите 10 минути да се мъчиш да я изтриеш, сменяйки данни и така нататък. И след като вече си се препотил петдесет пъти, за дето не става се сещаш, че ако изчистиш скапаната история, то автоматично ще затрие всичката информация, акаунти, пароли и така нататък. Добре дошли в моя свят. 
Тъжно ми е, че този месец почти мина без големи, дълги и объркани постове, за това ще запълня времето си с един такъв.
*връща се след 5 минути, тъй като я пращат да занесе дневника в другата стая с компютри*
Току-що бягах от зам. директора, защото нямах риза, а не исках да ме гледа страшно. 
Та, този път ще започна с миналия петък, когато Мария, моята скъпа най-добра приятелка, ме накара да си вдигна задника в шест, за да отида на училище в осем и половина, за да посрещнем ученици от Унгария, Румъния и там от където бяха останалите. Разбира се, точна, дори и да иска да закъснее умишлено, аз бях пред входа на училище в точно осем и половина и след като се чух с МАрия по телефона, тръгнах надолу към спирката. Един километър след това, при втория ни разговор, тя каза "Аа, ми аз сега излизам от училище да пуша". Първи удър за деня. Исках да не съм бясна, защото и без това ми се спеше, но някак си преглътнах позивите за прозявка и се подготвих (не точно психически, още не съм медиум) за следващите няколко удъра сякаш с чук. 
Разбира се, с нашия късмет въобще не ни допуснаха до гостите, които уж бяха дошли "ние да се говорим с тях", а не госпожата по испански да се хили ехидно и да вика "Аз ви нямам доверие, ще им обясните грешно, дайте аз да говоря". Апф.
И защото беше сааамо девет часа, отидохме до Цитаделата (която вие знаете!!) и седнахме на един от компютрите вътре, за да може Мария да довърши един от постовете си. Тогава - бам. Появи се собственикът на заведението, който, и това също знаете, е педофил. Не ме питайте от къде съм убедена, че това не е просто слух. Ще ви разкажа доброволно. Мъжът на средна възраст, между 40 и 45 години ни почерпи с кафе (надявам се вътре да е нямало нищо, което аз не трябва да пия и дори да знам, че съществува). Последваха няколко намека. И нямам идея дали трябва да пиша това, но съм ядосана. Ядосвам се само при спомена за този ден. 
Кааакто и да е, след това изпълнение излязохме във външното заграждение и стояхме между четири и пет часа с готини хора от училището, разказвайки си смешни истории, говорейки за книги и учейки думи по испански.
Което ми напомня, че с това ранно ставане бях опропастила цялото си време за учене за предстоящите два теста по испански и биология, за това седяхме в кафенето и учихме като изоглавени. По-скоро аз ръчках Мария, тя се тръшкаше, а Теди ни казваше как ще ги запомним по-лесно.
Черешката на престоя ни в Цитаделана беше момента, в който Мария се провикна към Дон Алехандро (седящ на съседната маса) , че го харесвам, измъквайки думите ми от контекста. Всъщност разговорът беше за това кои учители ни харесват. Но, той, разбира се, отговори, че мен не ме харесва. Тогава червенината по бузите ме заля осезаемо. Буквално, все едно бяха забили всичките запалени цигари от масите около мен в бузите ми. 
До края на деня и по време на тестовете Мария подлуди всички, особено милата госпожа Костандиева. И без всякакви задни мисли, стана ми ужасно гадно за неразборията, която настъпи в клас в този момент. Но пък часът завърши с анулиран тест, още два почти хванати и мен, местеща се по чиновете, за да не решат, че преписвам като миналия път. А миналия път не преписвах, ако щете вярвайте. 
Събота и неделя минаха твърде бързо. И единственото интересно нещо, което се случи реално, бе новата история, която започнах. Нещо супер клиширано е, но ми харесва и ми е крайно забавно при мисълта, че ще причинявам такива неща на съществуващи персони всеки път, когато ми се прииска или не съм в настроение. 
Пишейки се чувствам много... странно, защото знам стила на Мария и двете сме толкова коренно различни... Нека да признаем, че тя е по-добрата. Аз влача осем часа от деня на 12 листа, за Бога. И Алекс е пън, цитирайки нея.
Работното заглавие е "Саксон", но приемам предложения. 
Днес е вторник, прескачам понеделник, защото беше крайно неползотворен ден. Остават ми не-знам-колко-минути-от-часа, а следващия трябва да предам проекта по география, най-сетне. Поне не съм единствената, направила повече страници от позволеното - 17. Приятелка е с 31 (ахахаха). Падна ми се Литва, което е щастие, защото Евелина е от там и дъа, колкото и глупаво да звучи. Макар че държавата е мъничка и няма много информация по сайтовете. Смятам, че се справих сравнително успешно, нямам търпение да стане 25 май, за да го представя официално и да чуя мнението на госпожата по география. 
О, между другото за вчера. Дочаках момента, в който ще получа "заслужена" (според госпожата по български) шестица върху "Крал Артур". Танцувах смешни танци до катедрата на учителите, когато видях оценката си. После и Мария се включи. Тя също има шестица. Но това не е интересно. Както и да е, стана тъпо. 
Някой да ми обясни точно кога Април мина и как, по дяволите, вече сме 29-ти? 
И също така ми кажете как се прави презентация на Уърд и текстов документ с Пауър Пойнт, защото аз все още не знам. Пропуск в системата. (Алекс!) Понякога не мога да се насмея на бисерите, които ръсят хората около мен. Буквално около мен. Половината клас е около моя чин и все още повечето се мъчат да довършат нещата, които аз направих за 5 минути. Не се хваля, честно. Просто... гр. Окей. Това е. Не знам колко време имам, но ще приключвам. Да се застраховам, че паролите ми ще са изтрити от компютъра, за да не стават гафове. Окей? Окей.
Опа, извинете. "Стол? - Стол."