Recent favorites, March 2020

       Седмица номер три от домашната изолация. Седмица номер три, в която аз няма да поставя любимото на медиите словосъчетание в заглавието на пост, защото животът продължава - за някои нормално, за други - не чак толкова. При всяко положение, до голяма степен зависи от самите нас това как ще възприемем създалите се обстоятелства и дали ще се приспособим успешно към тях, за да продължим да виждаме и позитивите. А те не са никак малко. Интровертнана ми душа се наслаждава на часовете у дома, на домашното кафе, на следобедите на слънце на балкона, на онлайн обучението и на цялото време между всички други дейности, което остава за четене, лек вариант на спорт и ежедневно (о, да, обожавам!) чистене. 

        В днешния пост искам да ви разкажа за няколко неща, които ме направиха щастлива през изминалия странен месец. Вдъхновение намерих в последното видео на Криси в ютуб - него можете да изгледате ето тук, а също и в публикацията на прекрасната ми Вичи, в която ме беше споменала! Можете да я прочетете, като кликнете върху името ѝ или ето тук. Ще започна именно с темата от нейния пост: музика.

"13 причини защо" пет години по-късно

Новината, че ще излиза сериал по "13 причини защо" преди няколко месеца, ме върна пет години назад, към първата ми година в гимназията. Прочетох книгата бързо - за ден или два - и не я коментирах много. Не беше защото не ми беше харесала, нито пък защото нямах какво да кажа. Напротив. Точно тогава бях създала първия си блог за книги и се впусках в разточителни писания за всяка една, до която можех да се добера между писането на думи по испански по стотици пъти. Причината беше усещането, с което ме остави романът на Джей Ашър. Тематиката. Историята, която на пръв поглед ме жегна съвсем леко. След това започнах да разпознавам ситуации от страниците в личния си живот - малки, не толкова драматични, колкото тези от живота на Хана, но подобни и напълно достатъчни, че да ме накарат да обмисля много от пътищата, които стояха пред мен точно в този момент.

Тринадесетте епизода ми напомниха за тази година и емоциите покрай прочита на "13 причини

защо". Проточих гледането им във времето - скептицизмът тук надделя, подходих с доста съмнение към интерпретацията на историята незаслужено по една причина - не помнех особено много какво се случваше в оригинала. Това се потвърди още с пускането на първия епизод. Няма как да забравя Хана, Клей, училищната обстановка и уолкмена, чрез който за една нощ тийнейджърът изслушва касетите на вече мъртвата си приятелка. Първоначално не знаех как да реагирам на това, че дори малкото ми спомени от първоизточника са променени в адаптацията. Но с всеки следващ епизод трагичната история започна да ми се струва добре подредена, логична, интересна и много, много тъжна, както можете да предположите.

Има три основни неща, които искам да коментирам, и ще започна от свързващото ги, за да бъда последователна - адаптацията по книгата. Както написах няколко реда по-горе, веднага забелязах разминаванията между романа на Джей Ашър и версията на Нетфликс. Забележими, но абсолютно логични. (За някои от тях можете да прочетете в статията на Popsugar.) Защото тук става въпрос за сериал, предназначен за широката публика и целящ да провокира емоция. От тази гледна точка разбирам защо вместо една за една нощ, Клей изслушва касетите за няколко седмици. Разбирам защо социалните мрежи са фактор в тази версия на трагичната история, също и защо подредбата на записите е различна. Мисля, че екипът, работил по предаването, е свършил перфектна работа с пресъздаването на тягостните емоции, които се надграждат чак до последния епизод на сезона. Градацията в това отношение е осезаема - вижда се както от значимостта на записите върху касетите, така и от действията на героите в спомените и в настоящето. Това, разбира се, няма как да се случи без страхотен каст, какъвто е този на "13 причини защо". 

Когато обявиха заснемането на продукцията ме беше малко страх, че ще изберат актьори,

които са далеч от възрастта на героите или най-малкото не приличат на гимназисти. Щастлива съм, че това не се случи. Катрин Лангфорд е като че ли перфектният избор за Хана - не само оправдава очакванията на читателите що се отнася до външността на героинята, но и представя бавния процес към окончателното решение да прекрати живота си по начин, който кара нас, гледащите, да вярваме, че нещо нередно се случва, кара ни да бъдем съпричастни и да се страхуваме за

съдбата ѝ. Може би има моменти, в които играта ѝ изглежда като преиграване, но това, разбира се, е от човек до човек, в зависимост от това как индивидът приема дадената ситуация. Или, с други думи казано, играе по начин, по който предразполага зрителите да се поставят на мястото на героинята. Това се отнася и за Дилън Минет в ролята на Клей Дженсън. Катрин е убедителна в представянето на вътрешните борби на Хана, но Дилън е два пъти по-добър, заради което бих казала, че Клей ми е най-близък до сърцето. Докато четях ми беше все тая какво ще се случи с него, не ме интересуваха чувствата и действията му. Но пък по време на сериала буквално нещо ме стягаше в гърлото докато гледах как се обвинява, как се опитва да разбере и след това да постъпи по най-добрия начин. 

Адмирации към останалата част на каста (Christian Navarro, Alisha Boe, Brandon Flynn, Justin Prentice, Miles Heizer, Ross Butler, Devin Druid и т.н.), които, по мое мнение, са се справили перфектно с изобразяването на всички тези различни характери и индивидуалности, на всички тези хора, борещи се със свои собствени демони, заради които се превръщат в чужд такъв. Особено Джъстин Прентис - точно две минути екранно време му бяха достатъчни, за да ме убеди, че трябва непременно да мразя героя му. 

Като забележка мога да добавя само едно нещо. Страшно много усилия са вложени в изграждането на някой герои като Алекс, Джъстин и Джесика - показани са техните предистории и съдбите им са много тясно свързани с останалите персонажи. Но има и такива, които са там, просто за да има допълнителна драма, още малко трагедия към вече отчайващата ситуация, като Шери и Раян. Освен в собствените си касети, те не са от особено голямо значение, което някак си противоречи на идеята, че всеки индивид има голямо влияние върху хорските съдби, която лансира предаването. 

Сюжетът на "13 причини защо" се върти около някои теми, които предизвикват спорове -

сексуално насилие, депресия, самоубийство, т.н. Както винаги, отборите са два. Единият е на тези зрители, които смятат, че те са представени романтично, изглеждат лесни за преодоляване и значението им е омаловажено, и другият - на останалите, които виждат изобразените психически проблеми и действия, свързани с тях, като напълно автентична извадка от действителността. Трудно ми е да заема позиция в спора, тъй като нито мисля, че ситуацията е оцветена в розово, нито пък съм достатъчно запозната с депресията и всички останали tw теми в шоуто, за да мога да твърдя, че са напълно реалистични. Не мога да отрека обаче едно - ако не друго, то събитията и героите с техните проблеми и вътрешни борби провокират размисъл. Карат зрителите да си задават въпроси и да мислят малко повече за това какво е тяхното влияние върху нечий чужд живот. Сигурна съм, че сте видели онези туитове "13 причини защо ме научи да се държа по-добре с хората". Малко възможно, но пък стъпка напред към осъзнаването поне на част от тези, които са имали шанса да гледат. Темите са важни, въпросите също. Едно предаване не може да даде всички отговори или да предостави решение за проблемите. Но за сметка на това е способно да предизвика дискусия и повече хора да започнат да говорят за неща, които, по някаква странна причина, все още са табу във века, в който живеем. "13 причини защо" несъмнено бележи успех в това отношение - след излъчването му сякаш абсолютно всички започнаха да говорят. Чудесно! Стига да не се стига до свръх интерпретации. Попаднах на много статии, в които родители изказват притесненията си най-вече от сцената със самоубийството на Хана, която е изключително графична. Притеснението, че децата им могат да повторят това с мисълта, че отнемането на собствения си живот е правилното решение на проблемите, е естествено. Разбира се, че може да се случи. Но не и ако родителите, които знаят за какво става въпрос в сериала, използват възможността за сближаване и провеждат разговори с децата си на тези теми, които, надявам се, ще продължават да придобиват популярност именно за да бъдат предотвратявани трагедии като тази на Хана Бейкър.

В заключение - книгата на Джей Ашър е страхотна, все още е една от тези, които редовно препоръчвам. Но сериалът е просто великолепен! Историята е представена по прекрасен начин, всички ключови моменти са там, но заредени с още повече емоция заради обхвата на картината, в който са включени не само трепетите на Клей и Хана, но и на тези, виновни за съдбоносното решение, което взима момичето. От сценарий до музика - всичко е направено, за да провокира максимално много реакции, при това успешно. Изключително щастлива съм, че ще има втори сезон, защото нямам търпение да получа отговори на всички неотговорени въпроси след отворения край на последния епизод. Силно се надявам да видя резултатите от предаването на касетите по реалистичен начин. Надявам се да бъдат повдигнати други теми, на които обществото трябва да обърне повече внимание. Екипът, който работи по сериала, има страхотна възможност в ръцете си. Дано се възползват и втори сезон е дори по-силен от първи!

/снимки - google.com/

Не помня как се пишат дейли постове

Онзи ден влязох в класната стая на предишния ми клас и едно от момичетата, което чете блога ми (Какво става, Мики? ;)) ме попита защо пиша само ревюта, къде са дейли постовете, защо не споделям за себе си. На излизане се запитах същите въпроси. И реших, че днес, вместо пост, свързан само и единствено с книгите, ще поговоря за 450 страници история на България, която трябва да науча тази година.

Шегувам се.

Не съвсем. Наистина трябва да ги науча. Част от последната ми година като гимназистка е - както учебникът по биология, така и десетките помагала по български и литература, безкрайните съчинения по испански, които може би ще ми помогнат мъничко да задобрея за матурата. Част са и часовете наред уроци по литература и английски, както и на изпитите за дипломи, на които трябва да се явя след по-малко от два месеца. Също интервютата с организации по телефона, честите разговори с школи за това и онова, следвани от правене на онлайн тестове за нива и куп подобни глупости.

И все пак не е трудно. Дванадесети клас съм и го казвам след първата (и най-лесна) седмица от годината. Така ще премие тя - в опити да наглася времето си за учене, почивка и спорт. Но какво да се прави. 

Предстоят ми много готини работи - така твърди запълненият ми органайзер. Като например

входни по физика, математика и всички други предмети, по които трябва да уча тази година. (Или поне през първия срок. Не знам дали в моето училище е практика, но обикновено се носи слуха, че дванадесетокласниците не са измежду най-заетите хора през втория срок. Отсега съм се захванала да мисля с какво друго, освен с прелистване на учебници, целящо преговор, ще се занимавам. Искам да работя в книжарница, например. И... да, това е. Изчерпах се.) И уроци по литература, които вече споменах. Миналата година също ходих, но разликата сега е, че ще бъда с най-добрите си приятелки и още едно момиче, с което се запознах преди цели пет години при същата учителка, при която ще ходим сега. Приятелите винаги правят ситуацията малко по-лека, отколкото е. Затова и си мисля, че тази учебна година като цяло ще бъде много готина. Оставям настрана целият потенциален стрес - нямам намерение да затъвам в лоши мисли, а но-скоро да се забавлявам насам-натам. Държа да кажа, че така ми нареди Челиева. Вече бившата ми госпожа по химия знае най-добре.

Не помня дали съм споменавала тук, но си взех изпита по испански? Вече имам диплома? Да, това е a thing от около два месеца. Малка гордост и прескочено препятствие. Сега ми предстои да си взема нивото по английски и вече всичките ми врати към университет в Европа са творени. Не че казвам, че на всяка цена искам да уча там - просто един от първите ми варианти е любимият ми Universitat de Barcelona. Преди две години бях в града и имах възможността да вляза вътре. Красота. Просто... добре, във вътрешния двор на ректората им имаше дръвчета с портокали. Исках да седна на някое стълбище или да се скрия под някоя маса в някой гигантски коридор и да си остана там, докато не дойде време да кандидатствам. 

Не съм сигурна къде е мястото на блога ми в цялата тая схема на 12ти клас. Определено няма да отсъства - никакво намерение нямам да си зарязвам детето. Но не съм сигурна до колко ще смогвам да пиша ревюта. Сами можете да забележите, че последните два месеца не ми бяха особено силни - нямах никакво желание за четене след няколкото маратона, в които участвах, и реших да си дам почивка от това, четейки по средно 2 страници на ден. Обаче аз имам надежда за през учебно време, защото обикновено книгите са това, което ме разтоварва в почивките между домашните. В настроение за различни жанрове съм, така че малките промени със сигурност ще бъдат отразени тук. Няма нищо лошо в малко развитие в читателските вкусове. Хем ще угодя на желанията си, хем ще запозная заинтересуваните от вас с книги, които може би не присъстват все още в списъците ви за четене.

Впрочем, в момента чета "Двор от рози и бодли" и я обичам. Четенето ѝ ми напомня малко на времето, в което бях обсебена от "Дивергенти" и това още повече ме привързва. От тоооооолкова много време не съм чела по този начин, че сама се изумявам как е възможно да бъда толкова погълната от история. Харесвамихаресвамихаресвами. И Там харесвам ;))). Може ли всички книги, които отлагам по една година, да се оказват толкова добри, колкото е тази?

И още нещо, преди да съм забравила - май кпопът ще се окаже сериозна пречка на ученето ми. Няма да ви кажа от колко часа вече седя и гледам клипове. Прави бяха Вик и Зин като казаха, че тая мания е като да си влезеш в ада доброволно. Виня сестра ми, която учи в 18-то. Не с корейски, а с японски, но това не е печка всеки ден да слушаме музика и да заспиваме на Moon lovers. А тоя сериал... И него обожавам. Ама ако започна да говоря за него, този пост ще стане поне два пъти, колкото е сега. 

След като изписах всичко това, мога да кажа, че съм позабравила как се пишат дейли постове. В началото (можете да забележите) думите ми не идваха, но... има място за развитие и припомняне. Ще трябва да търпите излиянията ми от време на време, особено когато не смогвам с писането на ревюта и просто изпитвам нужда да публикувам нещо. Bare with me. Обещавам, че няма да бъда много досадна. Ще ви говоря за книги, музика и сериали. Нали така обещах, когато създадох Stormy garden? :)

10 от най-добрите моменти от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

1. Когато Саймън се опълчва на Джейс за първи път.(1x6)

2. Първата целувка на Малек. (1х12)

3. Когато Клеъри иронизира магическите движения на Магнус в паралелния свят. (1x10)

4. Когато Алек се опитва да разсее жената в полицията. (1x7)

5. Adiós -Adiós моментът между Изабел и Рафаел (1х13)

6. Когато в паралелния свят Изабел намеква, че си пада по Валънтайн (1х10)

7 Когато Клеъри слуша инстинкта си и убива "Джейс" (1x7)

8. Когато Клеъри влиза в полицията и "вдига скандал" на Джейс, за да не изглеждат подозрителни (1х7)

9. Всички малки Сизи моменти в епизода с паралелната вселена (1х10)

10. Когато телефонът на Клеъри звъни, докато е невидима за мунданите (1x5)

Финални впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

След тринадесет седмици лутане между ежедневните задачи и света на Ловците на сенки, представен през призмата на Freeform, последният епизод на Shadowhunters е излъчен, а аз съм малко тъжна, че ще трябва да чакам твърде много време, за да продължа забавлението. 

Има толкова много неща, които искам да кажа за този сериал, но се чувствам длъжна преди да започна да спомена две неща. Първо - ако не сте гледали епизодите или не сте чели книгите, то вероятно ще прочетете детайли от сюжета, които могат да развалят преживяването ви. Второ - ако смятате да изразите негативизма си по повод моето лично мнение, да ми кажете да си го задържа за себе си или нещо подобно - по-добре спрете да четете и си спестете десетте минути.

Shadowhunters - въртележката, която в един момент доставя удоволствие, а в следващия те кара да ругаеш под носа си. При всяко положение бих наредила сериала на някое от челните места в списъка ми с guilty pleasures, защото колкото и пропуски да намирам в него, колкото и да са моментите, на които спирам на пауза и крещя на сестра ми, че това са пълни простотии, винаги отново го пускам и всяка сряда след училище първо тегля новия епизод.

В началото, когато написах първия пост, посветен на шоуто, нямах никаква представа как ще успея да заменя образите, втълпени ми от филма, с тези на новите актьори. Намирах кусури в най-малките подробности. Разбира се, не се отървах от този навик, най-малко защото целият екип на продукцията не оставя и един епизод без спадове. Но пък свикнах с новите лица и се привързах много силно към някои от тях. Все още ми е трудно да приема Кат МакНамара и Доминик Шерууд като Клеъри и Джейс, защото в играта им присъства една натрапчивост; опитът им да се превъплътят в персонажите е някак си пресилен. Обаче в същото време знам, че това са те, и е някак си естествено да ги виждам всяка седмица. През тези 13 епизода се вижда развитието им като актьори и това как постепенно приемат ролите си много сериозно. Странните реакции, които видяхме в първи и втори епизод, също присъстват - така и не разбрах защо в моменти, в които трябва да е сериозна, Кат се смее, а в такива, в които трябва да е спокойна, тялото ѝ се стяга и започва да говори заядливо. Дом пък до епизода, в който се разбира, че Клеъри и Джейс са роднини, играе все едно вече е съвсем наясно със ситуацията. Доброто в случая е, че имат достатъчно време да поправят грешките си по време на втория сезон. 

Колкото до останалите герои, изиграни от Алберто Росенде, Емерауд Тобия, Матю Дадарио и Хари Шъм Дж. - не мога да кажа нищо, освен, че ги обичам. Да, да, и те имат недостатъци. И те се отдалечават от героите, описани в книгите на Каси Клеър. Но са талантливи и вдъхват живот на променените образи, така че да ги направят достатъчно атрактивни за публиката. Несъмнено най-талантливият е Роберто - не може да се очаква нищо по-различно, след като е учил актьорско майсторство (и всъщност го е завършил в началото на снимките на сериала). Саймън е най-впечатляващият герой, от който най-малко хора са разочаровани, тъй като има чар, забавни реплики и като цяло запазва най-любимите характерни детайли от книжния си прототип. Изи и Алек (Ем и Матю) също имат малко допирни точки, но играят с хъс и много по-адекватно от Кат и Дом. Между другото, много харесвам сестрата на Мат - Александра, и в началото мислех, че той ще остане в нейната сянка като актьор, но се оказа, особено в последните епизоди на сезона, че има талант и очевидно желание да се развива. (И сега ми е на уолпейпъра на телефона, защото никога не съм виждала по-красива усмивка от неговата.)

Магнус Бейн много се различава от първоначалния образ на Каси Клеър, но съм склонна да простя това. Осъзнавам колко много са нещата, които оригиналът не би сторил - като например да ревнува Алек и да прави разни изпълнения, само и само за да му покаже, че всъщност между двама им има нещо специално. Самият Хари е страшно чаровен и талантлив, и именно това прави героят му приятен. Също и забележителната химия между него и Мат (Алек). Считам това като огромна липса на филма, но плюс тук. Спокойно бих продължила да гледам само и единствено заради Малек.

По случайност се абонирах за канала на шоуто в ютуб и редовно гледах клипове на каста от снимачната площадка, интервюта и клипове от ежедневния им живот. И искам само да спомена, че съм щастлива от това колко сърдечни и слънчеви хора са. Направи ми огромно впечатление колко добри приятели са и колко са въодушевени от работата си по сериала. Може би именно това тяхно отношение ме накара да се заинатя и да продължа внимателно да гледам и да търся неща, за които да се хвана и да променя мнението си към добро. Опитвам се да не смесвам мнението за реалните личности и техните герои, но в случа ми се иска да го направя, защото комбинацията е много приятна. 

Казано накратко - свикнах както с актьорския състав, така и да приемам сериала като отделен и независещ от книгите. В началото се молех да спазват реда на събитията колкото се може по-стриктно, но бързо стана ясно, че са решили да сглобяват различни частички в нещо ново, като се допират само до някои от най-основните и любими моменти, като това с роднинската връзка между двамата главни герои. Ако не се бях примирила с този факт и не бях започнала да разграничавам едното от

другото, най-вероятно нямаше нито да догледам епизодите, нито да си правя труда да говоря за тях. Макар че, ако трябва да съм изцяло честна, не всички идеи на Freeform са чак толкова лоши (лоши като руната, която служи са приемане на формата на друг човек, която изобретяват само и единствено за обрата с Валънтайн. Не, че не беше очевидно... също и цялата история с паралелната вселена!). Като например Лидия - героиня, която в книгите не съществува. Нищо, че Касандра Клеър е казала, че единственото нещо, което никога не би включила в историята, е уреден брак - Лидия внася нещо ново и интересно в сюжета, отвлича го в посока, интересна за зрителите-читатели. Интересна и за мен. Героинята не ми е любимата, но оценявам препратката "братовчедка на Клеъри" и смута, който внася с присъствието си. Със сигурност искам да видя какво ще се случи с нея в бъдеще и дали изобщо ще бъде част от историята, която ще проследим във втори сезон.

Но да, истината си е истина - не е най-лошият проект, но не е и най-добрият. Това, което ми направи най-лошо впечатление и не претърпя развитие, е сценарият. Не знам защо екипът е решил, че подхвърлянето на глупави реплики в безсмислени диалози ще изстреля сериала напред, но уви. Заради лошия сценарии в самия сюжет има толкова дупки, неясности и разминаване, че със сигурност е създало известно затруднение на зрителите, които не са добре запознати със света от книгите. Същото се отнася и за ефектите. В първия пост на тази тема споменах, че са ужасни и мнението ми не се е изменило нито мъничко. Надявам се сега, след като екипът вече знае къде са проблемите и какво точно искат зрителите от тях, всички да се стегнат и да дадат най-доброто от себе си за изглаждане на проблемите, подобряване на сценарии, актьорска игра, развитие на действието, ефекти, на всичко, което би попречило на подписването на договор за трети сезон! 

Сезон две на Shadowhunters ще бъде 20 епизода и ще започне на 18 септември 2016 година! Имам изключително високи очаквания и силно вярвам, че всички недостатъци на първия сезон ще бъдат компенсирани от страхотна актьорска игра, екшън и още много от света на Ловците на сенки! Съвсем скоро излязоха и някои подробности за това на какво ще се набляга в бъдещето, което още повече предизвика интереса ми! Но сега бих искала да знам какво е вашето мнение за сериала. Кое харесвате и кое - не, кой актьор се представи най-добре, кой е любимият ви епизод, какво бихте променили, ако имахте тази възможност - споделете ми всичките си мисли и чувства!

Източник на всички снимки: google.com

Други постове, свързани с Shadowhunters:

Първи впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

Перфектният Shadowhunters каст

Когато направят филмова/ТВ адаптация на любимата ти книга

Фаза Първа: Въодушевление

Няколко месеца преди премиерата на филма/сериала целият интернет е залян от снимки и кратки видеоклипове и всичко изглеждаперфектноперфектноперфектно.

Фаза Втора: Нетърпение

Остават пет минути до началото и ти нямаш никакво търпение най-сетне да видиш любимата си сцена с перфектните актьори, които са избрали (най-накрая перфектни актьори!).

Фаза Трета: Потрес

Лъжи, лъжи, лъжи! Защо са объркали още първата сцена? Защо актьорите играят като дърво? Какво е това там, нямаше го в книгата? Това със сигурност не са правилните реплики. Даже героят не е правилен.

Фаза Четвърта: Отричане

Всичко щеше да е перфектно, ако този филм го нямаше, нали? Можеш и без него. Ужасен е. Не се случиха такива глупости в книгата, нали? Нали?

Фаза Пета: Депресия в социалните мрежи

Не може да си единственият, който мисли, че филмовата адаптация не струва. Затова прекарваш часове и часове в тъмблър, търсейки съмишленици. Гледаш клипове-ревюта, търсиш безброй gif картинки, за да опишеш чувствата си в личния си блог. И повтаряш тези дейности отново и отново.

Фаза Шеста: Постепенно привикване

Вече към средата на сезона/поредното гледане на филма свикваш с глупостите, които са включили, актьорите започват да ти стават интересни и ти е все тая дали нищо не съвпада с книгата, защото главният герой е достатъчно привлекателен, че да те омилостиви. 

Фаза Седма: Приемане на появилата се радост от излизането на всеки нов епизод/нова част от поредица/трилогия филми

Да, главният герой наистина е мнооого симпатичен. И май започва да играе по-добре? Започваш да си мислиш, че всичко, което ти показват на екрана, е истина, написана и в книгата.

Фаза Осма: Радостно споделяне на мнение в интернет

Щастливо преминаваш в групата, която също обича екранизацията. Все по-често говориш и споделяш снимки от нея в блога си. караш приятелите си да го гледат с теб, за да има с кого да говориш, освен със всичките си онлайн приятели.

Фаза Девета: Препрочитане на книгата

Явно не е истина. Не, никаква истина не е. Не са включили най-важния момент. И са прецакали разкритието на голямата тайна на главната героиня. Леле, във въображението ти всичко е толкова по-епично, отколкото на екрана. И всички са по-хубави. И се държат като себе си, не като роботизирани версии. 

Фаза Десета: Отричане

Отново се отричаш от екранизацията, но... не преставаш да гледаш. Просто го превръщаш в отдушник на гнева си и всеки път чакаш режисьорите, сценаристите и актьорите да се издънят, за да го споделиш с колкото се може повече хора.