Recent favorites

От твърде много време (може би години вече) не съм споделяла мнение за любимите ми неща. Затова днес реших да седна и да направя кратък списък с тези от тях, които открих през последните няколко месеца. Затова, а и защото вчера официално взех и последния изпит от първата ми година в университета и вече имам цял един месец на свое разположение! 

Kalyn's Coffee Talk

Последният месец много от смените ми на работа бяха сутрешни, което значи, че трябваше да прекарам първите два часа сама и работейки. За да разнообразя обстановката и за да се абстрахирам от повтарящите се 10 песни на заден фон, реших да слушам по един-два от епизодите от подкаста на Kalyn Nicholson - ютубърка, която прави видеа, посветени на спокойствието, йогата, храненето, пътуванията... Говори на най-различни теми,  свързани със самопознаване, развитие и усъвършенстване на личността, което в ранните часове на деня ми действа мотивиращо и невероятно положително. Намирам огромна доза вдъхновение в нещата, които казва, защото голяма част от тях са такива, които си мисля и които искам да приложа към собствения си живот. Като започнем от това как да не бъда твърде строга към себе си, минаваме през отърсване от минали негативни събития и стигаме до това как да се абстрахирам от чуждото влияние и влиянието на социалните мрежи. 

Ще ми се повече хора да знаят за подкаста, затова и пиша за него тук - качва се както в  Castbox, така и в Spotify. Епизодчетата са по около 30 минути и си заслужават! 

Чаено дърво и Nuxe Rêve de miel

През целия август кожата ми страдаше по две конкретни причини. Първата е липсата на вода (когато работя, рядко се сещам да пия вода, тъй като се опитвам да се съсредоточа и нямам особено много време да тичам до склада в по-натоварените части от деня), а втората - лека настинка, която докара устните ми до най-отвратителното състояние, в които са били някога. Бяха напукани, стегнати и нищо не помагаше - мазила, лекарства и прочее. Същото се отнася за цялостното състояние на кожата ми (а то беше една идея по-добро от устните). С него се справих по-лесно - открих великолепните свойства на чаеното дърво. Всъщност идеята да смеся 15-тина капки от него с малко вода ми хрумна, след като видях точно тази резепта в сайта на Lush. Те продават този мист за лице  против акне. Домашната ми версия съвзе кожата ми. Устните ги спаси Nuxe Rêve de miel за не повече от 3 дни. Магическо! Обожавам! Мирише на нещо, което бих изяла, подхранва, стои меко на устните, количеството е много. Може би единственият недостатък е бурканчето и фактът, че трябва да бръкна с пръст (не винаги чист), за да го нанеса пак с него върху устните си.

sweetener

Преди няколко дни излезе новият албум на Ариана Гранде и аз съм влюбена! Е, както винаги, не всички песни харесвам - има някои, които ми звучат твърде поп и комерсиални, дори еднакви. Но други... Нека си поговорим за breathin' и за това колко много значи тексът за мен. Може би е най-добрият ѝ засега. Притежава много силно послание, което със сигурност е докоснало много от почитателите ѝ. Спечели ме ако не от първия, то от втория път на слушането ѝ. И добре, защото в работа я пускат по около един милион пъти на ден и искам, не искам, трябва да я слушам. А след това God is a woman... Отново прекрасна! В близкото бъдеше ще ви говоря една идея повече за значението на тази песен и клипа ѝ, и неговото приложение в моя живот.

"Варианти на нас"

Рано е да кажа финалното си мнение за "Варианти на нас" на Лора Барнет, тъй като съм едва в средата (обвиняваме изпита). Но пък това, което мога да заключа до този момент, е, че книгата е прекрасна, интересна, но не е толкова лека, колкото изглежда, ако съдим само по корицата. Не е и тийн роман! Всъщност проследява три различни варианта на живота на двама младежи след една и съща среща в студентските им години. Тъжни, весели, напрягащи моменти, но и такива, които се усещат много истински, тъй като не са "захаросани". Това е едно от нещата, които със сигурност ще спомена и в ревюто, което планирам за книгата. Нито една от версиите, които Лора Барнет описва, не е  идеализирана. Напротив. Напълно реалистични са - нито напълно черни, нито напълно бели - с много нюанси, спадове и възходи, какъвто е животът всъщност. Наслаждавам се на макс!

Почивка

Последно, но не на последно място искам да констатирам - няма нищо по-хубаво от почивните дни! Да си остана в леглото до обяд, да гледам сериали, да чета или пък да реша, че е ден за басейн, и от рано сутринта до следобед да лежа на шезлонг с книжка и коктейл в ръка. Рай ли чух? Да, но извън работното място (намигвам). 

Може би започнах да оценявам една идея повече свободното си време, след като започнах да прекарвам повече часове вън, отколкото вкъщи, и почивните ми дни станаха "дни за вършене на задължения". Мисълта, че имам около 24 часа само и единствено за себе си е прекрасна! 

Истината е, че сега, когато съм свикнала с този режим, ми е добре. Ще бъде интересен моментът, в който ми се наложи да си остана у нас за повече от 5 часа в светлата част на деня. Разчитайте, че съм пробила дупка в пода от леглото до кухнята в следствие на нервни обиколки.

#Шефката на пътя към успеха

      Преди около половин година за първи път чух името на София Аморусо в клип на моя любима книжна ютубърка от Америка. "Вдъхновяваща", "иновативна" и "смела" бяха сред епитетите, с които тя я описа. Разбира се, нямаше как интересът ми към тази нова за мен фигура да не се отклучи и, следователно, се зачетох. Nasty gal, много пари, Netflix сериал, банкрут, съдебни дела. "Да", помислих си, "София трябва да е наистина смела". 

      Съвсем скоро след тази първа среща в Уикипедия си взех #Шефка и зачетох с очакването да намеря великолепни съвети как да покоря ежедневните си задачи, да бъда максимално продуктивна, да стана безпогрешна в момента, в който затворя последната страница. Наивно и очевидно невъзможно още на пръв поглед желание, което обаче ми даде повод да търся скрити съкровища във всяка една от 200-тата страници на биографичната книга. Такива, разбира се, бяха открити. 

     Не бих казала, че #Шефката е литературно произведение, заслужаващо десетки награди. Спада по-скоро към категорията на нешлифованите диаманти, които заблестяват само в очите на тези, съобразили да ги огледат достатъчно внимателно. 

     София Аморусо е остователката на американската компания Nasty gal, предлагаща разнообразни модерни тоалети за дами на всикчи възрасти. В книгата си София си поставя за цел да опише пътя си до върха, перипетите, а също и уроците, които е научила след всички (не)усехи. С други думи, #Шефката не е роман на Сафон или Сара Дж. Маас, липсват му сладкодумна реч, идеализирани герои и фантастични ситуации. Разполага само с противоположните на тези неща - авторови мисли, които от време на време прескачат и са непоследователни; на моменти болезнено познати ежедневни ситуации и една главна героиня, която всъщност може да бъде всяка една от нас, читателките. А на мен това ми беше напълно достатъчно.

     Историята за основаването на Nasty gal звучи фантастична, когато самата създателка говори за тях в интервюта за списания или онлайн медии. Но не изглежда така, когато четеш за всички неща, които е преживяла София, за да се превърне в една от най-влиятелните жени в бизнес сферата. За тях тя говори с ирония и дори лек сарказъм, осмива до една степен себе си и критикува някои от решенията, които е взимала в миналото си, но без да се отрича от тях. Най-важният урок, който успява да предаде чрез книгата си, е, че никой не е безгрешен, миналото ни е част от нас и само ние можем да определим какъв ще бъде пътят ни за напред. Успехът е личен избор, а късмет не съществува. Всичко е усилен труд, старание, желание и много мотивация. 

     Чрез случки от собствения си живот авторката-бизнес дама засяга не само теми, свързани с бизнес сферата, но и с живота като цяло. Една от частите, които ми направиха най-голямо впечатление, е тази, в която говори за енергията на хората и това, че сме способни сами да предизвикваме събитията в живота си само и единствено като мислим за тях. Хареса ми, защото с точно едно изречение ("... осъзнах, че съм вложила толлкова много енергия да мисля за това, което не искам да се случи, че така го бях предизвикала.") синтезира мисли, които се въртят в моята глава от седмици и които исках да превърна в цял дълъг пост. Тоест, оценявам малките истини за света и за нас самите като човеци, превърнати в полезни уроци чрез забавен изказ и вдъхновяваща история за успех. 

      През 2017 година Netflix посвещата цял сезон на предаване на живота на София Аморусо (или тази част от него, която приключва със създаването на компанията ѝ), но втори сезон няма да има. И аз съм доволна. Изгледах го с интерес, но не останах особено впечатлена. Мисля, че е доста добре направено и духът на София, който усетих от книгата, е пренесен брилянтно на малкия екран. Но ги няма малките моменти, които показват урок и предаването не преминава границата на посредствения сериал. В сравнение с книгата, него не бих го нарекла "мотивиращ" или "вдъхновяващ". И ще цитирам сестра ми, която казва, че в ролята си Брит Робъртсън изглежда "unlikable". 

Снимки в поста: google.com

     С удоволствие бих препоръчала #Шефката на всички момичета и момчета, които търсят източник на малко смелост, за да направят нещо предизвикателно в живота си. Защото София и историята ѝ са доказателство, че всяко предизвикателство е преодолимо, стига да имаш цел и да я преследваш като хишник плячката си. Така нещата рано или късно ще се получат по най-добрия възможен начин. За себе си извлякох някои уроци и определено намерих вдъхновение дори за ситуацията, в която се намирам в момента с новата ми работа. Малката книжка ми вдъхна една идея увереност за това, че краят на света все още не е дошъл и всичко е преходно. Също, че ако продължавам да вървя напред, винаги ще намирам начини да се справям. А това е философия, която повтарям наум от много време. Беше чудесно да я видя, синтезирана в няколко изречения и се надявам вие да я оцените също!

Лятото на 20-те

      Краят на първата ми година в университета и навършването на 20 години поставиха началото на един доста интересен етап в живота ми. Не съм сигурна как точно трябва да го нарека, защото е странен, междинен и такъв, който служи за преход. Но е важен. Белязан е от промени и новости, към които все още привиквам. 

      Например, преди малко по-малко от месец започнах първата си работа. Харесва ми, обичам я. Колко хора могат да кажат това за първото си работно място? Локацията ѝ не е перфектна (което се дължи на предразсъдъци), но е интересна. Колегите ми са яки, старая се да запомня абсолютно всички особености на дейностите, които трябва да извършвам, забавлявам се. И всичко това, защото се осмелих, кандидатствах и в крайна сметка получих мечтаната работа (която съм споменавала тук още преди години, впрочем, но няма да издам сега целенасочено).

      От това произлиза друга ситуация - нямам време. Да чета, да гледам сериали с часове, да излизам с приятели постоянно, защото и те работят и графиците ни не съвпадат. Всичко си има плюсове и минуси, просто трябва да си избереш на кои на отделяш повече внимание. Аз си падам повече по първите - наблягам на опитите да се възползвам максимално от това, с което разполагам, защото нямам време за вайкане и самосъжаление. 

      Лятото на 20-те ми е белязано и от така чаканата поправка по морфология, която ще се състои след по-малко от месец. Вълнувам се и все повече се надъхвам да я взема и никога повече да не допусна да стигна до това положение. Изпитите ще се взимат от раз до края на четвърти курс, пък и след това, в зависимост към какво се насоча! 

      А, да. Белязано е и от списък от 10 книги за уни, от които съм прочела една и половина. И една книга за превод - дори още не знам коя е тя. Плюс още десетина книжки, които искам да (до)прочета просто за удоволствие. За всички тях ще крада време от обедната почивка, защото не е като да имам друг избор.

      Лятото ми всъщност едва започва, защото началото на моята учебна година ще настъпи чак през октомври. Значи ли това, че ще правя супер вълнуващи неща през следващите два месеца? Едва ли. Ще работя, ще излизам, за да се забавлявам с приятели, ще чета и ще се радвам на топлото време през прозореца на стаята ми, понеже няма никакъв начин (!) да се подложа на 28 градуса без климатик, съжалявам. 

     За сметка на това есента ще предприема нещо много интересно, което вече планирам. За него обаче чак през октомври в поредица от няколко обвързани поста, някои от които вече се опитвам да outline-на. Вълнувам се! Няма да е от най-оригиналните ми поредици, но ще е написана с много щастие и желание, което ще я направи достатъчно ценна. 

     Казано с няколко думи - лятото на 20-тата ми годишнина е шарено, заето, ново, непознато, изпълнено с комични моменти, свързани с работа, с дълги разговори с приятели, с много неознати емоции. И е преход към живот с една идея повече отговорности, порастване и, надявам се, хубави и различни събития.  Как бихте описали вие своето лято с няколко думи?

 

Две сесии по-късно: първата ми година в университета

     Миналата седмица приключи втората ми сесия, а с нея и първата година в университета. Бяха девет месеца, изпълнени с вълнуващи моменти, разочарования, много новости и неща, с които трябва да свикнеш и към които да се нагодиш. Получих много уроци и поводи да подложа търпението и целеустремеността си на тест.

     Много неща ми се иска да коментирам и това несъмнено ще се случи, но не в един-единствен пост. Днес искам да започна с нещо позитивно. Ще ви разкажа за нещата, които (не)осъзнато спечелих през изминалите месеци като студентка по испанска филология.

      Може би "голямото" нещо, което трябва да стои в началото на този импровизиран списък, е знанието. Записах се в тази специалност с мисълта, че аз испански знам - учила съм в испанска гимназия и съм отделяла стотици часове, за да уча лексика и граматика. Да, но не. За отрицателно време прекрасните преподаватели, които поеха задачата не само да ни учат, а и да ни покажат как се учи, отвориха дори по-широко вратата към испаноезичния свят. Наложи се да се стегна и да вложа всичките си сили, за да взема всичко най-добро, което ми предложиха. И днес с усмивка мога да кажа, че знам много повече, отколкото през онзи октомври на 2017 година, когато влязох в Испанската библиотека със самочувствие на всезнаеща.

     Докато с часове се рових из речници, разлиствах граматики и се чудих как да смогна с ученето на десетки фразеологизми, група от мотивирани, интелигентни и забавни младежи стоеше кротко до мен. Започнахме да си говорим, намерихме общи теми, опознахме се, намерихме си любимо местенце на Народен. Спечелихме доверието си и днес можем с усмивка да кажем, че сме приятели. Колеги, ще потвърдите ли, ако четете това? :)

     Университетът не значи само учене, купони (които аз доста пропуснах) и безсънни нощи. Той е и място, което да те научи на отговорност - да мислиш и да се справяш със задълженията си, а не да разчиташ други хора да се заемат с тях вместо теб. Не мога да кажа, че учителите ми в гимназията ми спестиха всичката документация. Но в Софийския университет се научих сама да се заемам с подаване на документи, търсене на решения на проблеми, обикаляне по кабинети за срещи с различни хора и т.н. Това рефлектира и на много други дейности от личния ми живот. Придобих една идея повече увереност и вече не се свеня пред посещения на институции или личности извън кръгчето ми на комфорт.

     Преди две седмици за първи път ме скъсаха на изпит. Заслужено или не, случи се. Нямам какво да направя, освен да се подготвя по-добре за поправката през септември. Цялото преживяване обаче ми даде нещо повече от главоболие (негативно) и разочарование (негативно). По някакъв странен начин ме ядоса (позитивно/негативно?) до състояние, в което единственото, което исках, беше това никога повече да не ми се случва (позитивно). Следващите изпити взех с пълни шестици. Защо? Защото разбрах, че трябва да съм упорита, да се старая, да вярвам в себе си и да правя всичко възможно, за да постигам целите си, независимо от обстоятелствата. Не защото така трябва, а защото аз така искам и защото за мен това е правилното.

     Блогът ми остана на заден план, но за сметка на това социалният ми живот достигна до точка, може би непозната за мен. Харесват ми контактите, които създадох. Харесва ми, че имах възможност да ходя по различни събития с яки хора. Много случки и емоции, които, както казах, не могат да бъдат изписани на едно място. Мина едва една година, остават три, а аз се надявам единствено на това вторият курс да бъде също толкова интригуващ, колкото беше изминалият.

Тайната на успеха

Вчера за първи път ме скъсаха на изпит, за който бях учила повече, отколкото беше необходимо, и чувството не е яко. Прибрах се и бях разочарована от стечението на обстоятелствата, повъртях се из апартамента в опит да проумея къде е грешката в подхода ми, а след това си легнах, за да може информацията да отлежи малко. Исках да се събудя с нов поглед върху случката.

И, разбира се, това стана. Почти. Е... добре, не точно.

Нов поглед няма. И все още не знам как след изпита бях толкова уверена, че съм го взела, а на листа ми всъщност пишеше "2". Напредък е обаче откритата връзка между чувството, което изпитах в този момент, и едно подобно чувство от преди може би година, което ме изкара от балончето на мечтите ми и ме запрати към реалността, за да се справя с проблемите си и да се опитам да продължа напред, да се справя.

Преди година отново претърпях поражение - наложи се да се откажа от мечтата си и да поема по път, който дори не стоеше в списъка с резерви. Беше ми тежко, чувствах се като провал, не исках да съм там, където бях, много пъти си мислех, че не си заслужава дори да опитвам, а и би било по-добре за всички просто да се откажа и толкова. Да, но това никога не е решението. Някои хора биха казали, че да вдигнеш ръце и да се откажеш е признак на слабост. Не бих била толкова крайна. Признак е само на това, че хората не са научили все още, че успехът идва след някаква трудност. В случая не говоря за успех, визирайки взимането на изпита през септември (за това има време), а по-скоро за успех като съвземане и продължаване напред с ясната мисъл, че животът не свършва. Перипетите са уроци, които трябва да научим, за да знаем как да реагираме в моментите, в които се повтарят. Неизбежно е, всеки ги преживява. Но не всеки си взима поука. 

Тайната на успеха не съществува. Но ако има нещо, което трябва всички да запомним, то  е, че има неща, за които не си заслужава да се въртим в кръг от самосъжаление. Става въпрос за това да се изправим, да отръскаме дрехите от прахта и да продължим напред, но без излишно вайкане, понеже за това време няма. След провалите идват успехи и те не биха били толкова сладки, ако не са изстрадани (за най-много5 минути, моля ви, кой има време да реве и да се тръшка два дни?). Както казах - не може без разочарование. Нека просто не бъде само то.

(Ако не друго, то двойката ме вдъхнови да седна и да напиша пост. Поздрави!)