(Ще вметна много тактично, че системата от уравнения на втора степен е виновна за това, кълна се.)
Макар и математиката да не е подходящо начало за разговор, какъвто и да било при това, ще ми се наложи да я използвам като сравнение или нека го нарека по следния начин - "стълб към реалността". Знам, знам. Нямате си понятие за какво ви говоря. Страхотно, вече ме мислите за луда.
Но поне се опитайте да си представите следната ситуация: раждате се; растете; тръгвате на училище; учите и същевременно се забавлявате; струва ви се, че всичко е перфектно. Скоро идва онзи "тъмен период" на неосъществени мечти, когато искате да бъдете нещо, искате да притежавате и завладявате, но всичко е така далечно и трудно постижимо. Неосъзнато изграждате остров без път назад, малък и тъмен, където вие сами предизвиквате самотата си и взимате правото си на глас, както и всички възможности, за които би послужил той. Но щраквате с пръсти и хоп: изведнъж, не магически, а съвсем естествено в един паралелен свят на нашия, всички блянове са реални - уреден живот в централен Бруклин, стаж във "Вог" и кредитна карта без лимит.
Знам че усещате нередното тук и то не е стажа или пък хубавия апартамент в Ню Йорк. Говоря за нещо далечно, драги.
Къде е задоволството от изпълнените цели? Онзи забързан пулс, когато решите уравнението по математика (ще ме прощавате), когато успеете да вземете изпита или когато ви одобрят за първата ви работа? Защото това е животът. Цялата тази съвкупност от чувства, породени от малките победи към пътя на успешната война. Всяко препятствие, в което се съсредоточава вниманието за момент, преди да се вгледа в големите цели. Всичко, което бихте изпуснали, ако живота беше така елементарен, като щракване с пръсти.
Работата с математиката беше следната: просто решете глупавото уравнение. Опитайте се да осъзнаете триумфа, после решете още едно, но никога не забравяйте да му де насладите, колкото и кратко да е. Малките стъпчици водят до бездънния извор от емоции, наречен Живот.
