четвъртък, 30 януари 2014 г.

Комоцио за рижи хора

Кажете ми, кой говори за бездомниците на Централна гара в час по математика? Тръгнахме от ирационалните уравнения с квадратен корен и това за какво ще ни послужат. И какво общо имат гигабайтите с бездомните хора, завършили висше, които владеят повече езици от мен? (Имайте в предвид, че аз говор я на 4 езика перфектно. Не се хваля. Неее.)
Илиева изплаши Бела (сещате се). Ха.Ха. Може ли да се върнем на задачите, знам как се решава този пример. 
"А Мария да си изплюе дъвката веднага!"
(Току-що преписах това от страницата със задачи по математика. Бях твърде отчаяна в час, и за това. Позволено ли ми е да премина към смислово свързаната част от поста, моля?)
Наистина, нека оставя безполезните глупости на страна. Главата ми все още бучи от днешния ден. 
Има някои моменти в живота на всеки един човек, които оставят трайни, дори вечни белези върху живота му, и разклащат като земетръс малкия му перфектен, личен свят. За мен това беше миналата година, когато най-добрият ми приятел претърпя инцидент. Бяхме съвсем близко до училище и наистина незначително е да споменавам причините, но колабира и си разби главата. Знаете - кръв, паника, още припадащи хора наоколо. Това определено остави неизличимо петно в съзнанието ми, което въздейства и сега, година по-късно. Всеки път, когато някой залитне да падне, или му е зле, или дори когато се пореже на силт хартия, изпадам в неуписуем страх.
Поводът да ви разказвам цялата тази протагонична сюжетна линия е, защото днес се случи нещо доста близко до миналогодишното. От нас се очакваше да бъдем в час по английски и да пишем безбожно скучни форми на презънт пърфект, но вместо това играехме на някаква безсмислена игра, когато мой съученик (надявам се уместно вмятам - двуметров, три пъти колкото мен едър, и безобразно неадекватен) реши, че ще е забавно да се закача с мен. В природата ми е да не оставям дразнителите ей така, за това просто станах, скръстих ръце и го загледах съсредоточено. В отговор, съученикът ми, вероятно решил, че ще го ударя, грабна стол от съседния чин, качи го върху рижата си глава и тръгна да тича през стаята. За съжаление (гворя напълно сериозно) се спъна. Краката му се извъртяха, столът хвръкна, и за части от секундада той се озова на земята. Звукът от удъра на главата му отекна през ушите на останалите. 
И така, мили мой, Рижко получи мозъчно сътресение. 
Последваха търчене от четвърти до първи етаж и обратно, повръщане, сестри и телефонни обаждания. И конско от госпожата по английски, естествено. 
В цялата тази картинка аз бях там, зад гърба на Осо, седяща със широко отворени очи и готова да припадне. Това не се случи, но се почувствах толкова неземно зле, че се надявах някой да ме хване, ако изпадна в несвяст или от някъде бликне кръв. 
Едва ли до края на деня ще изтрия отвратителната картинка от съзнанието си. За това пък в поправянето на настроението ми днес участие имаха Мария (дада, надявам се все още да помните съвета ми) и Христо, който е най-добрият ми приятел. Наложи се да слезем заедно до мед. сестрата (мен по-скоро ме накараха на сила, защото, цитирам госпожата, "Не е етично да оставим Мария да отиде сама, не ѝ е добре. Ева, Би ли желала да я придружиш, моля те? Имам ти доверие". Поласка ме, признавам), за да вземем Нурофен, когато едва ли не тя изкара, че сме пили и сме взимали трева. Сериозно, аз и трева. Не, благодаря. Предпочитам да пипна жаба. 
Единственият вариант за мен днес е да се изгубя някъде между фитнес уредите в залата. Мисля, че това е единственият начин, по който мисля за нещо друго, освен понякога напрегнатото ми ежедневие. 
О, и мисля, че днес ще имам възможността на направя Макароните, за които ви писах вчера. Стискайте ми палци. Също и за това сместа да не се окаже върху земята, вместо на кухненската хартия. Очаквайте ъпдейт от провала ми.