Страници

сряда, 12 март 2014 г.

Тео Джеймс е краят на всичко

Ядосвам се на себе си за това колко малко време ми остава да напиша един-едничък свестен пост. И факта, времето си запълвам с четене на Библията определено не ме прави по-добър човек.
Но нека не се лъжем, чета и "Завинаги", "Предани" и "Преди да умра", която всъщност завърших днес. Коментарът ми по темата за Теса и Адам - не беше добра идея да се гримирам точно преди последните 30 страници. Едно на ръка, че ми отне още десет да поправя чернилката от очите си, аз и без това вече закъснявах. Тази книга... Накара ме да се замисля доста за себе си, нещата, през които преминах миналата година, също и това, което притежавам, приоритетите и целите, за които се боря. Резултатът - оплетох си езика, докато ме изпитваха по испански-разговор, защото обяснявах как в бъдещето няма да има книги. Просто се сетих и... Ами разказвах как Теса е умряла, чувайки откъсъчни изречения от разговорите на любимите си хора, само със спомените си и без да види дъщерята на Зоуи. Ето. За това сеньор Перес ми писа шестица. После елате да ми говорите, че като четеш си "зубър" (и че не е интересно, и че се вживявам твърде много и всички други шитни, които обичате да ми споменавате твърде често, животни.)
Двата изминали дни, тоест вторник и сряда, протекоха безобразно отвратително, и не мога да кажа "не за мен", просто беше жалко за останалите. Наистина, наистина жалко. Нямам идея какво удоволствие ви доставя да се насъсквате едни срещу други. Какво ще спечелиш ти, ако ме скараш с някой-си-там, който виждаш един път в годината под предтекст, че сте най-добри приятели? Не си ли спомняш що за думи изрече по него адрес? Живота ежедневно ми доказва с що за малоумни хора е претъпкан, жалки и недостойни да вървят с вдигнати глави и самочувствие. Стигам до извода, че е неизбежно да ги избегнеш. Майка ми обича да казва, че за да си изживеем живота пълноценно, ще срещнем различни хора. Повечето ще бъдат глупаци и една малка част от тях ще ни карат да се усмихваме. Аз живея за тези хора, на бройка по-малко от пръстите на едната ми ръка, защото знам, че независимо от обстоятелствата, те винаги ще имат съвет и място в леглото си за мен. Защото те не са повърхностни, а притежават истинска ценностна система, която не им позволява да паднат на нивото на останалите.
Във връзка с това, ще ви дам пример за един експеримент. Ако някога, не дай си Боже, някой ваш приятел ви нарани жестоко, приключете историята за няколко месеца. После се опитайте да повторите. И ако след шепа време не повтори стореното, аз ще призная, че поговорката "Вълкът кожата си мени, но нрава - не" е най-голямата глупост която съм чувала. До тогава ще си я повтарям всеки ден, влизайки през училищната врата и виждайки лицата на някои хора.
Само фактът, че някой учител, няма значение по какво, се е посъветвал с мен за нещо и се е вслушал в думите ми, защото може би имам право, е един от най-големите комплименти, които бих получила. Беше изключително мило от страна на госпожата по английски да ме помоли да работя с нея в часа, докато проверява, и да се съветва с мен, основавайки те на пълно доверие. Ако не беше тя, щях спокойно да кажа, че вторникът ми беше за боклука. Но... Факт.
Има ли някаква възможност да се омъжа за Тео Джеймс? Имам в предвид - веднага? Той просто да се появи в стаята ми и да ми проговори с крайно прелестния си дълбок глас и британски акцент, да ми се усмихне и после да се качим на покрива на Цитаделата (Не тая Цитадела, Мария. Измислих си своя. Където не пием "Блоуджоб" и не ни свалят педофили), за да  прекараме остатъка от нощта в разговори. Тео. Моля. Моля!
Обичам студа. Нощем, към два, когато не мога да заспя, просто отварям прозореца и се надвесвам за няколко секунди. По това време само два-три прозореца от отсрещния блок светят, и единствената светлина е тази, достигаща от луната. Шумът от превозни средства от булеварда също липсва, твърде късно е за сега. Много рядко мисля. Просто обичам да усещам ледения нощен въздух, нахлуващ в дробовете ми, този, който много малко хора могат да оценят в този миг. Стоя така малко, но достатъчно пръстите ми да придобият кървав цвят. Кълна се - не мисля за нищо и не зная как се получава това, но е приятно. Няколко минути, в които само ехото от изминалия ден прокънтява в ушите ми и си заминава необратимо в тъмнината. Иска ми са. После студа ме надвива. Иска ми се да вярвам, че само той е способен да го стори.