Само се моля да не стане като вчера - да гърми, гърми, и най-накрая вместо дъжд - жега.
Но както и да е. След като в момента гърми и учудващо писъците на децата в детската градина не ми пречат особено много, аз съм свободна да живея последния си ден от ваканцията... ами не достатъчно пълноценно, защото сглупих да оставя реферата по география за днес. Все още се надявам това да е минимален проблем заради темата ми - Литва, която държава ми е достатъчно присърце, че да знам повечето факти като дланта си.
Един допълнителен факт - аз не знам как изглежда дланта ми и се надявам това да е просто метафоричен израз (май е), защото всеки път, щом я погледна, се удивлявам колко линийки съм пропуснала миналия път.
Стискам палци до час-час и половина да не завали, за да мога след като науча да се измъкна на пръсти от нас и да тичам с все сила към Борисовата градина или Съветската армия за три-четири часа на някоя полянка с бебето и интересна книга. Макар че книгата никога не ми е нужна. Всеки път захващаме някой страшно интересен разговор и откарваме с отворени усти цялото си време заедно, колкото и да искам аз да отворя "Реликвите на смъртните".
Снощи четири часа седях на перваза в стаята си и я четох. И след като това е моят блог и моят крайно несвързан пост ще кажа, че това бяха едни от най-приятните ми часове. Нека да поясня.
Когато седнах на прозореца беше към пет часа следобед, слънцето бавно беше започнало за се спуска зад блоковете. Вятърът не беше силен, по-скоро осезаемо гальовно движение, което ми напомняше за дългите летни вечери на морето, на плажа или просто на стълбите на къщата ни. И забелязали ли сте колко бързо минава времето, когато си потопен в някоя книга? Страниците се меняха неимоверно бързо, а заедно с тях нюансите на безкрайното небе. Синият цвят се сгъсти и позволи на оранжеви нишки да се прокраднат, след това розови, лилави. Животът по улиците започна да затихва бавно, прозорците на високите сгради засветкаха един след друг. Вятърът не се увеличи, все още беше онзи божествен допир, който ме подтиква безмълвно да се гмурна по-дълбоко в редовете и чувствата, напояващи страниците. Не беше пълна тишина, най-хубавата част. Чувах забавеното ехо от градското движение, въздуха, клоните на дърветата в градинката отдолу, дори за момент ми се стори, че чувам гласовете на героите от книгата някъде съвсем близо в спускащия се плътен мрак. Така и не усетих кога стрелките на часовника посочиха девет и половина, часът, в който бе крайно време да се откъсна от малкия си временен Рай.
Но както и да е, за да разберете за какво говоря трябва да го усетите, просто някой ден, когато нямате много работа, седнете на перваза и наблюдавайте цветовете на небето. Опитайте се да измислите име за всеки от тях. Бъдете откриватели и забравете за обичайните наименувания. Намерете аналогия.
Защо не мога да се сетя за нищо подходящо, което да напиша сега?
Часът е единадесет и половина. И още не вали.
Тъмблър е извор на вдъхновение, казвала ли съм го? Сутринта попаднах на случаен блог с поезия и, ако щете вярвайте, няма по-прекрасно нещо от това. Изгубих час и в тага. Като изключим леко депресарските изказвания и твърде многото употребяване на думата "белег" (очевидно е символ на поезията) (кой знае), се оказва, че има много талантливи млади хора (?), чиито мисли не заслужават да бъдат чути за минута в интернет. Пръстите ме сърбят да публикувам няколко тук, но авторското право ме спира от чисто човешка гледна точка. Все ми е тая дали някой ще ми пише, че съм крала нещо, защото не съм.
Не и след като попитах момичето, което го е качило в блога си дали аз също мога да го направя, и то отговори с "да" (party hard).
