Настроение в момента: Брутално лошо; все едно живота ми не струва; обвинявам петък тринайсти и сър Джон Грийн.
И ме държи от снощи, представете си.
Последователността от лоши събития започна през последния час в училище вчера, когато получих втора четворка по математика за този срок, което беше пълна глупост. Излиза един вид, че заради здравословните проблеми на госпожата ни ние страдаме, тъй като половин срок отсъстваше и нямаме достатъчно оценки. И начинът да промени това - по един скапан тест на час (било то десет-минутка или обикновен тест), без да се интересува колко ниски са ни оценките. А те са много ниски. Като 11 двойки на класната работа, между които, слава на Бога, аз не съм. Но въпреки това тези две четворки in a row ми прецакват оценката от петица на четири и петдесет, което тя определено няма да направи в моя полза. Дори при факта, че първия срок завърших с отлична оценка.
Следващото - навалицата в The mall. Хора. Беше толкова пълно, че се наложи да отворят служебната част от последния етаж на подземния паркинг. Нито-едно-място вън, първи, втори или трети етаж. Все едно имаше... митинг. А вътре... сириъсли? И всичко това заради тоя Black Friday? То въобще не си заслужаваше! Всичко в магазините беше вместо намалено - с увеличени цени, а тези, които наистина струваха по-малко бяха най-грозните парчета плат, които могат да се нарекат дрехи. Сигурна съм, че и сама мога да ушия нещо сто пъти по-приемливо.
Освен това си харесах един потник с щампата на бразилското знаме и надпис за Световното, обаче докато се обърна да кажа нещо, откраднаха моя номер. Е, освен това майка ми нямаше да ми позволи да си я взема, здраве да е.
В осем и тридесет започна най-лошата част от вечерта - "Вината в нашите звезди". И, защо ми беше да си причинявам това? Обожавам книгата, Шай и Ансел, а филмът беше... брилянтен, разбирате ли? Просто не мога да повярвам как и до каква степен са влезли в ролите си! Тя говореше досущ както си представях Хейзъл да говори, а Ансел беше по-перфектен като Гас от колкото който и да било друг. Останах без дъх до последните минути. Но това може би се държи на факта, че ревях като малко бебе. Ама сериозно. Сополи, сълзи, хлипане, кърпички, засрамени погледи с останалите на реда, още сълзи, проклинане на Джон Грийн на ум, а също и на актьорите, защото го играят толкова добре. Сестра ми до мен - същото. Но всъщност абсолютно цялата зала, която между другото беше пълна, плачеше. Дори зад мен, имаше трима мъже, бях шокирана когато видях, че те също плачат. Положението беше страшно зле, щом дори не успях да доизям храната си. Само през рекламите. От десетата минута на филма бях като "Не, не, престанете, твърде рано е. Сълзи, връщайте се назад!". Докато момичето до мен нямаше такива проблеми; то изкара носните си кърпички и се затресе на стола от началото. Рев на смешните части, на тъжните части, на черния екран, на вси-чко! Сериозно. Може би това момиче беше най-забавната част от целия ми ден.
So, прибрах се вкъщи червена и подута, както и сестра ми, само за да видя резултата "1:1" Испания срещу Холандия. И в рамките на половин час си досъсипах нервната система заради крайния резултат 1:5 за холандците. Излагация, Срамос, Кайсиика и сАдия (кредит на Лина, тя е гениална), излагация! Хвана ме супер много яд, мачът беше супер гаден. Дори се отказах да гледам следващия, защото бях твърде ядосана. След цялата идилия от изминалия ден просто си легнах, удряйки възглавницата, и заспах щом я помирисах, без да осъзнавам колко изморена съм била.
