Когато правиш нещо интересно на хубаво място и с добра компания, прекараното време, колкото и дълго да е то, в края ти се струва като един умален вариант на сън, към който да се връщаш с усмивка и лека носталгия, без дори да си успял да се наситиш на преживяното.
На 28 август хванахме последния влак за почивка преди училище (метафора, пътувахме с кола). Стегнахме си багажа и отпрашихме към къщата ни на морето, където прекарахме не достатъчно време, поне според мен. Прибрахме се вчера и... ами това бяха едни от най-забавните и красиви (и мокри) дни през това лято.
Още първата вечер, след като пристигнахме късничко, тръгнахме по центъра на Поморие да търсим баба и дядо и да ги изненадаме, защото те бяха отседнали в някакъв хотел там. Намерихме ги и седнахме в едно заведение. представете си следната картинка - сестра ми и майка ми отвръщат с думи от по една-две-три срички на монолозите на баба ми, бядо и баща ми се редят за храна, аз кимам ожесточено с глава и се усмихвам, все едно чувам всичко, което говори, а междувременно правя фотосесия на неописуемо приказния залез отсреща. И се смея на двугодишното лапенце, което бягаше от майка си. Комично. Жената тичаше и викаше и без това смешното му име, а то просто тичаше с най-широката усмивка, тялото леко напред и главата - назад, извита към нас, досущ като пони. Да, точно така тичат понитата! Умрях си да се смея. И ме е яд, че никой не е записал тази уникална и неповторима физиономия. Ако беше, щях да си направя тениска.
Като цяло уцелихме наистина приятни дни за плаж. Все жълто или зелено знаме, невероятно бистро море, вълни, в които да се хвърляме. Най-добрият начин да влезеш в морето без да ти стане студено е да изчакаш хората да ти направят път и да се затичаш от единия край на плажа, и да скочиш.
Една от следващите вечери пък бяхме на разходка в морската градина в Бургас и като цяло през повечето време търсихме дали някъде не продават захарен памук. намерихме чак на следващата вечер в Поморие, за което все пак съм щастлива, защото може би ако не беше станало така все още щях да сънувам себе си, омазана до ушите със захар.
Имах план да се срещна с една приятелка от Бургас, с която си пишем от години вече, но времето ни провали плановете за шматкане из центъра. Предпоследната нощ по този край се изви жестока бурия, токът ни спря и дори не помня към колко се пусна, валеше и трещеше, а усещането бе сякаш съм застанала по средата на улицата под дъжда, макар и всичките ми прозорци да бяха затворени. Дори и книга не можах да чета, защото фактически нямах светлина. Дори свещи не намерихме.
Като казах книги, забелязала съм, че моето най-подходящо място за четене е плажа. Шумът на морето ме кара да се отпусна и просто забравям за всичко и всички. Така първия ден прочетох най-сетне "Крадецът на книги" (най-уникалното произведение, ако мога да го нарека така, което съм чела. Едновременно тъжно и завладяващо, изострящо всичките ми сетива и подхранващо емоциите ми до последната страница. Препоръчвам на всеки!!!), завърших списъка със задължителна литература, плюс още две книги.
И понеже се очертаваше да си нямам четиво за обратния път към София се рових половин час в книжарницата в един от моловете в Бургас. И знаете ли какво? Книгите продължават да потъват в дън земя. Най-честите реплики, които получавах и продължавам да получавам не само от тамошните служители, но и във всяка книжарница тук: "Вчера взеха последната бройка", "Изчерпана е", "Последната е запазена скоро и не мога да ви я дам", "Стоя много дълго време, но вече я няма", "Аа, преди два часа я пратихме за София", "Единствената бройка се намира на 4165314463 километра от тук", "Искате ли да ви я поръчам?". Не. Аз съм тук, за да си я купя, имам си компютър и у нас, не съм била пътя, за да цъкнете два пъти на мишката вместо мен.
В крайна сметка грабнах "Крес" и връхлетях като буреносен облак на касата, където пък взеха, че ми подариха кексче Милка. А касиерката беше толкова стресната от недоволната ми физиономия след двата откази за книги, които ми направи, че май беше склонна да ми даде една безплатно.
И... така. Последния ден прекарахме на плажа, макар че планът беше друг. Към час с майка ми и сестра ми влизахме, стигахме до плиткото и се връщахме с думите "Само още дена минутка". Резултатът от това е тъмната ми кожа и белещия се нос, с който няма начин да се появя пред фотограф за снимка за бележника. Не ис лед като миналата година постъпих така и нямаше учител, който да не ме попита дали това на снимката съм аз.
Днес беше първият ми ден обратно в София и предишната скука като че ли я няма... За сега. Станахме рано с мама, за да закараме колата за смяна на масло, от там имахме час и половина, за да отидем до библиотеката на Славейков, да си върна книгите, да разгледаме какво има по кашоните отпред, да си потърсим лакове и да влезем в Хеликон, за да намеря "Пазителят". Него не го намерих. Но пък грабнах "Единствената", която по случайност беше на рафтовете ден преди официалната дата. Гушнах я и щях да се разрева от радост. От там тръгнахме към Витошка и Гринуич (a.k.a. новото ми най любимо място. "Мамо, може ли да остана да живея тук?" - смях. "Мамо, не ме карай да си тръгвам!" - смях.) Не намерихме и там въпросната книжка, но пък се сдобих с "Аз съм пратеникът" на Маркъс Зюсак, авторът на "Крадецът на книги", защото този човек е на път да стане най-любимия ми автор. Последно прескочихме до Хеликон на Витошка и Патриарх Евтимий, където беше последната бройка на книгата, но вече запазена от друг. И така... Хапнахме по пица, взехме си колата, отидохме до старата къща, после се върнахме във сервиза, защото тия тъпаци ни бяха прецакали нещо на дисплея (най-големия тъпак приличаше на оня турски актьор, дето играе Онур в "1001 нощ", няма начин да не го знаете). От тук нататък се очертава писане на ревюта на книги, постове тук, четене на новите книги, а и тези, които още не съм прочела (току що завърших "Град от пепел" и се чудя как точно да обясня на нашите, че се нуждая от "Град от стъкло". Идеи?). Но е ясно, че красивото лято вече си отиде, а времето очевидно е първият показател за настъпващата есен. Следващият такъв? Училище.
Няма коментари:
Публикуване на коментар