Страници

петък, 24 юни 2016 г.

"Скритият оракул" от Рик Риърдън - Ревю

Всеки път при излизането на нова книга на Рик Риърдън си мисля, че може би вече е дошло времето, в което не може да ме изненада с нищо. Че най-вероятно ми предстои да прочета някое леко променено приключение за герой, чието име е просто различно от тези на предишните. И всеки път оставам зашеметена и безобразно щастлива, защото не съм права. 
Рик Риърдън е един от малкото автори, на които се възхищавам толкова силно. Трудно ми е да проумея колко талант и истории са събрани в ума му, съчетани с великолепния талант да ги разказва. "Скритият оракул" е първата книга от и-аз-не-знам-коя негова поредица, на чиято първа страница още се заявява, че повторение няма да има, и приключенията на бога Аполон, превърнал се в тийнейджър, ще са толкова динамични, колкото и забавни.
Докато в предишната му книга, "Мечът на лятото", главният герой Магнус Чейс леко напомня на Пърси Джаксън с хумора и постъпките си, тук това в никакъв случай не е така. Отново е забавно - безспорно, но този път по нов, оригинален начин, който не се свързва с никой от героите на Риърдън. Идеята да вземе бог от гръцката митология и да го "хвърли" в съвременния свят като тийнейджър сама по себе си е интересна. Изпълнението ѝ пък е брилянтно.
"Има ли нещо по-тъжно от звука на бог, който тупва в отпадъци?"
Няма да е книга на Рик Риърдън, ако няма страшно готини второстепенни и епизодични герои. Например спътницата на Аполон - Мег, която е само на 12 и е дъщеря на богиня. Има нещо страшно комично и в същото време близко до мен в образа ѝ, което ме накара да се подсмивам на остроумните ѝ реплики и почти всички моменти, в които двамата герои бяха заедно.
"Но вече не бях бог. Бях паникьосан шестнайсетгодишен младеж. Дланите ми се бяха изпотили. Зъбите ми тракаха. Единствената ми разумна мисъл бе: ГНУС!"

Много ме зарадва появата на стари, вече познати и любими персонажи, чиито въвеждания в историята са може би едни от най-забавните моменти. Изпъква Пърси Джаксън, разбира се, но без Анабет, която по време на действието се намира при Магнус Чейс. Ето още едно нещо, което ме изумява при Риърдън - светът в ума му явно е толкова обширен, че той с лекота преплита историите си без да допуска гафове, създавайки сложни, но много приятни връзки както между приключенията, така и между персонажите си.
Всъщност наказанието на Аполо в "Скритият оракул" е следствие на действията му след края на последната поредица "Героите на Олимп". На много места видях, че въпросът "Може ли да се прочете "Скритият оракул", ако не съм чел/а предишната поредица?" е задаван и искам да отговоря от позицията на човек, който не я е чел - проблем няма. Със сигурност някои препратки и шеги не се разбират чак толкова ясно и съответно не са толкова забавни (въпреки готините бележки от преводача, които ги обясняват!). Но като цяло не мисля, че има какъвто и да е проблем читателят да се наслади на прекрасната книга, защото историята е достатъчно пълна и богата.
"С чувство на хладен ужас вдигнах ризата си. Коремът ми бе покрит със синини от падането в кофата и шутовете, които бях изял. Но най-ужасното бе, че го имаше. Шкембето, за него става дума."
Колкото и пъти още да повторя, че "Скритият оракул" е невероятна във всяко едно отношение, независимо от доводите си дори не мога да ви предам страхотното чувство от четенето ѝ. Светът на Рик Риърдън е просто неповторим, неизчерпаем, щастлив, многоцветен. Не може да бъде побран в едно ревю. Затова, ако обичате "Пърси Джаксън" или някоя от другите му поредици, не пропускайте началото на тази, защото се очертава още едно незабравимо приключение в пет части.

Няма коментари:

Публикуване на коментар