"Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета..."Не е лесна задача да говориш за книги, които не могат да бъдат описани простичко и само с няколко думи. Емоционалният им заряд е твърде голям, човешки са, предизвикват съжаление и понякога те карат да искаш да престанеш да четеш, защото ти идва в повече. Нека обаче да не бъркаме "Чернобилска молитва" с другите книги, за които би могло да се отнесе това. Защо? Защото придава плътност на описания от сорта на "много близка до мен", "реална" и "истинска" - чернобилската трагедия, за съжаление, не е продукт на въображението на някой автор, ами е реалността, в която хиляди са принудени да живеят до днешни дни.
Достоверността на книгата се базира на факти, но не такива, до които можем да достигнем чрез Уикипедия или някой документален филм; става въпрос за факти, представени от хора, видели със собствените си очи последствията, опитали да продължат живота си и (не)успели. Разказани са под формата на монолози на работници, военни, журналисти, физици, политици, съпрузи, деца. И по изреченото личи всеки момент от изживения ужас - неспокойни са, тъжат, страдат и мечтаят за друга реалност. За повечето от свидетелите информацията от документите е незначителна, защото е обработена и изопачена. Свидетелствата им от първа ръка са превърнати в нещо много по-важно от нея. Заедно са разказ за живота на "оцелелите", в който понятията "вина", "любов" и "страх" на моменти придобиват различни значения.
Гласовете в "Чернобилска молитва" звучат все едно се надпреварват в категория "най-голям ужас". Не е ясно чии истории са най-трагични: на "доброволците", които стъпват на облъчена земя и светкавично осъзнават, че може би няма да видят любимите си хора никога повече; на семействата, които са принудени да заровят домовете си и да се качат автобуси, за да пропътуват стотици километри и да започнат нов, но нежелан живот; на майките, които са принудени да избират между любовта и живота, а след това трябва да се разделят с двете или да се борят с децата си за поредната глътка въздух.
Фалшивата подреденост и равенство, които проповядва идеологията на комунизма, рухват също толкова внезапно и силно, колкото и чернобилския реактор, а също и сигурността на обикновения човек. И бързо се стига до едно генерално заключение - може би трябва да се страхуваме не от радиацията, а от човека - истинското чудовище.
"Чернобилска молитва" не е нападка към онези, допуснали грешка. Не е нападка и към всички, допринесли към задълбочаването на проблема. Не е и молба за съжаление. Тя е призив към всеки един от нас да знае и да помни.
Тук оставям няколко линка с откъси от книгата, които ви препоръчвам да прочетет, ако планирате да дадете възможност на "Чернобилска молитва": freepoetrysociety, Paradox, Площад Славейков.
"Изкуството е спомен. Спомен за това, което сме били. Страх ме е... страх ме е, че страхът сменя в живота ни любовта..."
"Бета-частица, алфа-частица... Цезий, стронций... Те се разпадат, размиват се, пренасят се... А какво става с човека?"Трудно може да се възприеме фактът, че някои от хората, дали интервю на Светлана Алексиевич, да станали свидетели на няколко трагедии през живота си - 11 септември, Войните, ГУЛАГ и взривяването на централата през 1986 г. Сигурно още. Всяка една е малка война, която е оставила значим отпечатък в световната история, но най-вече в живота на отделната личност.
Гласовете в "Чернобилска молитва" звучат все едно се надпреварват в категория "най-голям ужас". Не е ясно чии истории са най-трагични: на "доброволците", които стъпват на облъчена земя и светкавично осъзнават, че може би няма да видят любимите си хора никога повече; на семействата, които са принудени да заровят домовете си и да се качат автобуси, за да пропътуват стотици километри и да започнат нов, но нежелан живот; на майките, които са принудени да избират между любовта и живота, а след това трябва да се разделят с двете или да се борят с децата си за поредната глътка въздух.
„Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: „Не може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа? Да целуна или да не целуна?“Понякога изниква мисълта, че човешкият живот е нищо. Или че става само за разменна монета. Всичко това, защото целият инцидент е обграден от лъжи - от правителство, от работници, от медии. Достъпът до истината е свободен само за онези, които ще спечелят, ако я задържат в тайна, като ликвидират всичко и всеки, позволил си да изрече дори една грешна думичка.
Фалшивата подреденост и равенство, които проповядва идеологията на комунизма, рухват също толкова внезапно и силно, колкото и чернобилския реактор, а също и сигурността на обикновения човек. И бързо се стига до едно генерално заключение - може би трябва да се страхуваме не от радиацията, а от човека - истинското чудовище.
"Чернобилска молитва" не е нападка към онези, допуснали грешка. Не е нападка и към всички, допринесли към задълбочаването на проблема. Не е и молба за съжаление. Тя е призив към всеки един от нас да знае и да помни.
Тук оставям няколко линка с откъси от книгата, които ви препоръчвам да прочетет, ако планирате да дадете възможност на "Чернобилска молитва": freepoetrysociety, Paradox, Площад Славейков.
Няма коментари:
Публикуване на коментар