„Името ми е Емилия дел Валие“ от Исабел Алиенде - Ревю

    Любовта ми към романите на Исабел Алиенде е пословична. Чела съм повечето, някои по няколко пъти и на различни езици, и независимо колко време е минало, винаги ги препоръчвам, без да ми мигне окото.

    Алиенде е феноменална разказвачка. Историите ѝ преплитат човешката трагедия с политическата реалност и вплитат факти от собствения ѝ живот – племенница е на чилийския президент Салвадор Алиенде и има завиден опит като журналист, благодарение на което си служи с точни факти и смели мнения.

    Малко са изключенията, в които тези два елемента не съществуват в хармония между страниците на романите ѝ, и „Името ми е Емилия дел Валие“ не е едно от тях. 

„Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“ от Ния Йотова - Ревю

    Ще ви кажа само едно - много е яко случайно да откриеш нов автор, при това - български, чиито разкази толкова те грабват, че да не можеш да спреш да говориш за тях. 

    Преди месец-два Ния Йотова – да, същата, но аз тогава още не знаех това – ми прати сборника си „Няма страшно. Истории на баща и дъщеря“. Приятелката ми ѝ казала, че имам блог за книги, и Ния реагира като човек, който не губи време. Аз пък прекарах следващите няколко минути в опити да си спомня защо името ѝ ми звучи толкова познато... (подсказка: оказа се, че вече сме се „срещали“ между страниците на една друга нейна книга).

    Чувството се засили, след като прочетох първия разказ и нещо в стила на писане ме върна известно време назад, в студентските ми години, когато любимото ми занимание беше да мина през „Сиела“ на СУ преди лекции, да си взема някоя нова книга и да се скрия за час-два в „Коста“ на Кракра (forever missed), за да чета. 

    Някъде в този период ме откри "Лара", първият роман на Ния. 

    Не помня кристално сюжета, но помня как се хихиках, докато четях твърде захласнато – както не подхожда на човек, който има да направи десет страници превод на "Естествен роман" на Господинов. Помня също осъдителното си отношение към Лара, но и благородната завист, породена от това, което е. Помня как свърших книгата и първото нещо, което направих, бе да я връча на приятелка – и да можем да я обсъдим. (Само за протокола, „Лара“ е в Сторител!)

„Прислужницата“ от Фрида Макфадън - Ревю

    Тази книга е дефиницията на deja vu. И fever dream. И обсесия. И преди да сте си създали грешна представа - и трите определения трябва да се интерпретират в най-положителен контекст. Горя от желание да навляза в детайли и да ви кажа защо, кое и как, но „Прислужницата“ не го позволява. Тя е една от онези книги, които трябва да започнеш по-скоро на сляпо и може би с премерен интерес, за да може да се изненадаш от силата, с която те въвлича в историята и не те оставя до самия й край. 

    Но за да не ви оставам съвсем без нищо (макар че съм убедена, че неведнъж сте попадали на заглавието из социалните мрежи и сте наясно с основите на сюжета), ето за какво иде реч: Мили е стигнала до ситуация „ножът опира в кокала“ - живее в колата си и спешно се нуждае от работа, след като наскоро е излязла от затвора. По случайност на съдбата попада в дома на Нина Уинчестър и забележителния й съпруг Андрю. На пръв поглед Нина дава вид на работодател-мечта, но бързо острият й, непостоянен характер излиза наяве. Андрю се опитва да потуши напрежението, като лаврира между емоционално нестабилната си съпруга и прислюжницата, която му става все по-симпатична и по-близка. И когато нискрицата помежду им най-накрая пламва, изпепелява и всички представи на Мили за перфектното семейство Уинчестър. 

Здрасти, аз съм Ева 🌸

    Едно огромно „ЗДРАСТИ!“ на всички, на които заглавието Stormy Garden им е познато, както и на тези от вас, които отваряте блога ми за първи път! С огромна радост отново започвам чернова тук, за да споделя, че обичният ми блог е на път да се съживи след дъъъълга почивка. 

    Приятно ми е да се видим отново! Аз съм Ева, преди няколко години завърших Испанска филология и Приложна лингвистика в СУ, литературата и пътуванията правят живота ми вълнуващ, а киното, музиката и изкуството - цветен. Харесва ми да организирам импровизирани пътешествия и не си тръгвам от чужда страна без магнитче. Рисувам, но аматьорски. Понякога се цапам до лактите с глина в опит да направя някоя чашка или чинийка за бижута. В момента обръщам ужасно много внимание на здравето си, експериментирам с различни храни и спортувам активно най-вече защото ме кара да се чувствам добре. 

2023 година в няколко изречения

    Явно ще ми е навик към края на всяка година да правя по някоя неочаквана поява тук, колкото да ъпдейтна и може би само за себе си да напиша някой друг ред, с който след време да се върна назад във времето ей така, за спомен. 

    В представите ми този път е малко по-различно, защото, вярвате или не, 2023 година беше голямо мазало. Ама голямо. Представете си мазало като от някоя супер клиширана любовна книга с траги-комични елементи, която четете, докато се пляскате по челото отново и отново, и отново, и отново, понеже още на двадесетата страница започвате да се съмнявате в психическата стабилност на главната героиня. Драги, it is more than obvious that I am the main character and the mental stability is highly questionable. 

    Подробностите от големия цирк ще запазя засега, защото кой знае, някой ден от тях може да излезе някой приличен бестселър. Но пък нищо не ми пречи все пак да споделя нещо отгоре-отгоре, колкото да синтезирам и някои изводи, които направих за себе си през изминалите 12 (а всъщност и малко повече от 12) месеца. 

    Оказва се, че както ти започне годината, така си и продължава. Затова е хубаво да прецените с кого е окей да сте при отброяването на последните секунди до зарята. Моята започна с драма. И после още драма, скарване, нарушени обещания и разочарование, което от сегашна гледна точка е добре дошло, но тогава не ме накара да се почувствам кой знае колко хубаво. Единият извод вече го посочих: внимавайте с кого влизате в новата година. Вторият е: скъпи мои, каквото и да правите, няма да промените някого, ако му давате все повече любов и внимание. Всъщност не ви е и работа. Ditch the bitch в момента, в който ви покаже и минимален дисреспект (а какво остава да ви каже, че не сте достатъчни право в очите), и продължавайте напред, защото няма да оцени цялото старание и желание да му докажете, че заслужава нещо по-добро. В повечето случаи не го. Нищо даже не заслужава. 

   

Когато романите се превърнат в реалност

    Явно ми е писано веднъж на няколко години да изчезвам за по пет-шест месеца и след това да се появявам с дълги и твърде обяснителни постове, които, ако трябва да бъда напълно искрена с вас, играят ролята по-скоро на (не толкова личен) дневник, отколкото средство, чрез което да се оправдая за внезапното си изчезване.

    Има нещо хубаво и нещо лошо в цялата ситуация. Противно на инстинктите си, ще ви споделя първо хубавото: близо шестте месеца отсъствие от блога и инстаграма ми бяха почивката, от която се нуждаех отчаяно след защитата на дипломната ми работа и активното откъм четене последвало лято. В този ред на мисли, лошото нещо - поради една или друга причина за това изминало време четох срамно малко. Случи се така, че животът ме удари с пълна сила - работа, сметки, нови хора, а заради тях и подновен социален живот, който реших да приоритизирам поне докато не се наситя на социален контакт. Насищането все още не се е случило, но пък в процеса започнах да осъзнавам, че да, хубаво е да внасяш новости и да се отдаваш на моментните събития, да грабиш с шепи от нещата, които ти се случват, но не е добре, ако това е с цената на онези навици и хобита, които си считал за любими и за част от същността ти. Не казвам, че се отказах от моите любими, нито пък забравих за хора или всичко, което би ви дошло на ум. Въпросът е, че ги оставих на мноооого заден план. 

    Не съжалявам, не. Новостите, опитите и изживяванията, независимо дали техният резултат е положителен и отрицателен, винаги ще бъдат добре дошли. И, трябва да си призная, тези шест месеца всъщност бяха моят личен романтичен комедиен роман. Изведнъж животът ми се завъртя така, че започнах да живея в историите, които до онзи момент стигаха до мен само през страниците на романи. Това изобщо не е свършило, но явно стигнах до онази част от историята, в която главната героиня осъзнава, че не е нужно да губи същността си, за да се впише в контекста на новото си битие, прави стъпка назад, оглежда се, преценява, връща се към любимите си хобита и дори повече засилва чувството на удовлетворение. Именно това планирам да направя аз - да се завърна към себе си и да напомня на новите хора в живота си кой е човекът, с когото се срещнаха за първи път преди половин година. 

    
    Така че нека да кажем, че това е главната новогодишна цел за 2023 г. (честита нова година, предполагам!) - да продължа да живея като главната героиня от роман, но стараейки се да не губя чертите на второстепенната героиня, която се появява в някои по-нзначителни глави от живота на други хора (защото всички знаем, че второстепенните герои са по-забавни и често по-интересни от протагонистите, ахахаха!). Февруари е новият януари, драги мои. Заредете се с позитивна енергия, вярвайте, че предстоят само щастливи мигове, и не забравяйте, че вие и само вие сте способни да контролирате ходът на събитията. 

В капана на Пловдив

    Пръстите ме сърбяха да напиша „информативен“ пост, нещо като пътеводител с любимите ми места и дейности в Пловдив. Истината обаче е, че този потенциален списък би повторил абсолютно всеки друг guide в интернет. Ако искате да научите за готини хипстърски заведения, instagramable кътчета из града и задължителни културни паметници, по-добре пуснете някое пътешественическо видео на чужденци в Ютуб - установих, че в тях информацията е най-приятно поднесена. Толкова приятно, че след като изгледах няколко случайни предложения преди няколко дни, желанието да скоча в колата и да скитам из пловдивските улици с часове стана по-натрапчиво от желанието да не мръдна от дивана под климатика. 

„Затворен в теб“ от Йова Станкова - Ревю

    Между красивите твърди корици в кралско синьо на книгата, която ще ви представя днес, се таи история, изискваща от бъдещите си читатели да търсят скрити послания отвъд написаните с мастило. „Затворен в теб“ е вторият роман на Йова Станкова. В него авторката дава свобода на трагичната любов на главните си герои, като ги обрича да се борят за и един с друг от различни краища на Европа, докато се лутат в лабиринт от противоречиви емоции. 

    Малкото апартаментче в центъра на София, което обитават Дамян и Таня, е дом на любовта им. И така, докато недоимъкът и тежестите на реалността не намират начин да си проправят път във взаимоотношенията им, принуждавайки Дамян да избира между разклатената сигурност на родината и перспективата на чуждата страна, където може би ще успее да натрупа богатства за по-добър и уреден живот.

„Анатомия на един скандал“ от Сара Вон - Ревю

    Колкото и да не ни се ще да си го признаем, във всеки един от нас гори интерес към личния живот на околните. Огън, който започва да пламти яростно, когато на бял свят излезе информация, представяща ги в неблагоприятна светлина. Всичко скандално ни привлича, а в „Анатомия на един скандал“ Сара Вон ни дава всичко, за да задоволим воайорските си пориви - провинил се политик, объркана, но вярна съпруга, безскрупулен прокурор и жертва на престъпление, за което слушаме и четем твърде често. Все главни герои в сюжет, който хвърля светлина върху различните аспекти на съдебния процес както на правно ниво, така и на лично, защото именно там се разиграват най-скандалните ситуации. 
    Джеймс гради солидна политическа кариера рамо до рамо с министър-председателя на Обединеното кралство. Красив, чаровен и с добро образование, успехите му не са само професионални, но и семейни. Съпругата му Софи е всичко, което една публична личност би искала, а децата му са идеална добавка към идиличната картинка. Внезапно обвинение от негова колежка за изнасилване се превръща в силно земетресение в рая. Следват процеси, разпити, недоверие и помрачена слава, която поставя под въпрос бъдещето на Джеймс. И макар че Софи е готова да преглътне признанието, че й е изневерявал повече пъти, отколкото е редно да бъдат простени, увещанията, че е обвинен несправедливо, пораждат у Софи по-скоро съмнения, отколкото спокойствие. Чувството на безпокойство се засилва, когато в лицето на прокурора по делото, Кейт, Софи вижда бледи прилики с нейна стара позната от университета, за която не е чувала нищо от първата им година в университета. 

Шипка и Бузлуджа за ден

    Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени. 

    Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much.
    А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не. 

    Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.

„Почти перфектна почивка“ от Луси Даймънд - Ревю

    Вселената има начини да превърне всичките ни най-добри намерения в оръжие срещу самите нас. Особено когато се стараем и целенасочено се опитваме да превърнем някоя ситуация в нещо, което не е. Добрата новина е, че често нещата сами намират начин да влязат в ритъм и в края на краищата, макар и да не се е случило така, както сме желали, оставаме доволни от развръзката - подобно на четирите главни героини в „Почти перфектна почивка“ от Луси Даймънд.

    Ема заминава на почивка в Корнуол и веднага съжалява, че е предложила на новия си приятел да се присъедини към нея и децата й в спокойната вила. Маги пък се надява, че двете седмици с дъщеря й ще са сплотяващ момент и повод да преоткрият топлината в отношенията си, която тийнейджърството лека-полека е започнало да отмива. Животът като майка на близнаци задушава Оливия, затова тя импулсивно се качва в колата, изключва мобилния си телефон и пропътува разстоянието до Корнуол за кратка почивка и поглед към миналото, преследващо я като сянка. Лорна, възрастната дама, която държи ваканционните бунгала заедно със сина си, приютява трите жени, семействата и историите им, докато сама се опитва да изплува от тъгата по загиналия си преди двадесет години син. Пътищата им започват да се преплитат, между родителите и децата се заформят приятелства, заедно изживяват забавни, но и тъжни моменти, и понякога несъзнателно дават малко от себе си, за да може почивката на останалите хора да бъде толкова перфектна, колкото позволяват обстоятелствата. 

За Бургас и морето (и взетите изпити, и бъдещето, но не чак толкова)

    Когато си мисля за Бургас, имам навика да асоциирам града с две конкретни чувства. Първото е на сигурност. Има хора, които нямат против да бъдат авантюристични в по-тривиалните аспекти от живота си. Обичат да експериментират с нови места, нови заведения и храни, с ново всичко. Аз залагам на познатото, на онова, което в миналото вече съм изпитала, познавам, сигурна съм, че харесвам и знам, че няма да ме разочарова в бъдеще. Не помня лято без Бургас, без лимоновия сладолед от центъра, ронената царевичка за обяд, без залезите на моста, без дълги разходки в Морската, цаца в капанчето, колело под наем, горещи вечери на някой балкон... 

    Второто чувство произлиза от всичко това: чувство, че си у дома далеч от вкъщи.

    По-различното тази година е, че очаквах почивката с гледка към морето горе-долу от края на почивката миналата година. Дълга беше изминалата година, но поне вече имам вселенско позволение да използвам репликата "заслужена почивка", понеже съм се претрудила с курсови, изпити и даже цяла дипломна, която, между другото (!), защитих преди две седмици. Приятели, краят на университетските постове настъпи! Също и студентското намаление за карта за градски транспорт - бъдете сигурни, че това е най-голямата ми болка. Кой знае, достатъчно луда съм, че след година-година и нещо пак да реша да запиша някоя магистратура. И гледайте тогава какво става. Jokes aside, наистина го обмислях/м, но не за друго, а защото е много странно изведнъж да бъдеш лишен от идентичност, с която си се асоциирал цели 16-17 години. По-голямата част от живота ми е преминала на различни нива в образователната система и на моменти се чувствам безпредметно, без посока. Е, посоката е кажи-речи ясна - big girl job, две седмици почивка за море, две за Коледа, приоритизиран социален живот през уикендите и колкото се може повече почивки за презареждане. Вълнувам се за всичко онова, което предстои, защото все още тая надежди, че мечтите, колкото и далечни да изглеждат, имат потенциал да се превърнат в реалност. 

Mid-Year Book Freak Out Tag 2022

   Преди няколко дни завърших Goodreads предизвикателството си - 45 книги са вече в историята, а сред тях блестят няколко наистина страхотни заглавия. Някои от тях са супер познати, други все още търсят своите читатели, но... Та, всяка възможност да се говори за добри книги е добре дошла! Затова за поредна година подхващам The Mid-Year Freak Out Tag и, разбира се, каня и вас да разкажете малко повече за историите, които осмислиха изминалите няколко месеца! 

 1. Най–добрата книга, която си прочел/а досега през 2022 г.

    Hands down, „Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева. Минаха няколко месеца от премиерата й и аз просто не мога да престана да мисля за тази книга и чувството, което породи у мен, докато я четях. Посветих й цял дълъг пост (клик!), писах за нея в Инстаграм, накарах най-близките си приятели да я прочетат, но все още изпитвам нужда да подчертая колко красива, поетична, вдъхновяваща и смислена е историята между двете великолепни корици.

2. Най–доброто продължение, което си чел/а досега през 2022 г.

    Най-скорошният пример в тази категория ми е „Добро момиче, лоша кръв“ от Холи Джаксън, продължението на „Наръчник за убийства за добри момичета“. Историята надгражда първата, без да краде от нейния блясък; вълнуваща е, заплетена е, предлага идеалните пропорции мистерия и хумор. И определено не страда от синдрома на продължението, публикувано за пари - нали знаете, когато някой (най-често в киноиндустрията, но и в областта на литературата) види, че продуктът му се харесва и продава, започва да бълва продължение след продължение, за да се възползва от шума, докато може, но без да влага кой знае колко в качеството. Тук определеееееено не е така!

Десет причини да прочетете „Наръчник за убийства за добри момичета“ от Холи Джаксън

    Не знам за вас, но аз често минавам през периоди на подчертан интерес към true crime случаи. Подкасти, видеа, статии в интернет, книги - само ми дайте да поемам информация. Това май е логичното обяснение на любовта ми към „Наръчник за убийства на добри момичета“. Come on... преди пет години в градчето, в което живее Пип, е извършено убийство, а заподозряното момче, гаджето на жертвата, се самоубива. Пип не вярва, че той е отговорен, затова се залавя да изрови всяко доказателство и да говори с всички пряко и непряко замесени, за да достигне до истината и евентуално да оневини момчето. True crime в истинския (книжен) живот!  
    Описан така, романът звучи семпличък и някак предвидим. Повярвайте ми, и аз така си мислех. Холи Джаксън светкавично опроверга първото ми впечатление и ме накара да разлиствам страница след страница, докато не приключих някъде след полунощ, изпълнена с желание още в онзи момент да открия следващата част от поредицата и да я изчета. Причината за вълнението не е една. Затова днес искам да ви разкажа за „Наръчник за убийства за добри момичета“ и с десет точки да се опитам да ви убедя, че тази книга е повече от впечатляваща! 

     1. Заплетен сюжет, който не те губи в описания и изброявания на персонажи. Холи Джаксън не е залитнала по тенденцията на други автори да добавят ненужни сцени към действието. Тук всичко е подчинено на развитието му и му служи вярно, като е важно да се отбележи, че постъпките на героите са и главният мотор за изграждане на образите. Динамика, динамика, динамика! 

Книгите на месец април. Седем кратки ревюта

     Ти да видиш! Въпреки кофти прогнозите, и през април не се разминах с готините заглавия! Well, всъщност не четох особено много на хартия, а заложих повече на аудио формата, но не е сега моментът да се впускам в обяснения защо слушането и четенето могат да бъдат равностойни. Вместо това ви предлагам няколко кратки ревюта на априлските книги, с които да се опитам да ви убедя (или разубедя!) да хвърлите поглед на любопитни четива! 

1. „Екстаз“ и „Еуфория“ от Силвия Дей

    Поредицата за Ева и Гидиън на Силвия Дей („Кросфайър“, 5 части) ми е любимата романтично-еротична поредица. Да, признавам, отчасти заради името на главната героиня е. Освен това съчетава и повечето елементи на съвременния романс, които ме влекат - има си екшън, драма, интересни второстепенни герои, любов и обем, който да ме занимава в продължение на повече от няколко дни. 

    Можете да си представите разочарованието ми, когато изслушах тези две дъна на съвременната литература. От една страна, няма нищо от Силвия Дей такава, каквато я харесвам. От друга, историята просто е най-плоското нещо, което съм чела изобщо. Нито герои, нито сюжет, нито осъществяване на тоя сюжет. Изобщо не споменавам диалози и описания. Краят на втората част ме остави с впечатлението, че ще има и трета, но, слава на книжните богове, такава не съществува. Ще спя спокойно.

Цари Мали Град през пролетта

    Правилно са казали хората, че празниците са време за почивка и семейство. През изминалите светли дни лаптопът и телефонът ми излязоха в заслужен отпуск, а аз похапнах козуначе и изгорих калориите по екопътеки (макар че немалко отидоха и в процеса на месене на въпросните козунаци... Перфектната тренировка, ако питате мен). И докато събирам сили и мотивация да седна и да поуча - опитвайки се да не си пусна Heartstopper „само докато си почивам“ - ще ви разкажа за краткото еднодневно пътешествие, което си спретнахме през празниците. 

    Дестинацията ни този път бе Цари Мали Град - комплекс от крепост, етнографски музей, храмове и екопътека в с. Белчин, недалеч от София. Да, сигурна съм, че го знаете. Има обаче защо да е толкова популярен - съчетанието от природа и история предразполага повечето видове туристи, а широките тревни площи (с много пейки и масички) са идеални за пикник, когато съумеете да издрапате по планината. И „издрапате“ е много точна дума за хората като мен, които обичат да казват, че нямат проблем с хайкването и са винаги готови за предизвикателство, но все пак поспират на всеки по-равен участък от пътеката, за да „изчакат“ изоставащите. 

Съботно бягство: екопътека "Искър-Панега"

     Хубавото на местата за пътешествие сред природата е, че колкото и пъти да ги посетиш, ще видиш нещо различно, но не по-малко красиво от предния път, особено ако е бил през друг сезон. Даже няма да споменавам прекрасното чувство да си заобиколен от растения и да ходиш, докато времето сякаш забавя своя ход и ти позволява да се насладиш на слънцето и чистия въздух, за да се завърнеш вкъщи с нови сили. 

    От началото на пандемията насам пътуванията ми бяха сведени до минимум и ограничени само до пределите на нашата страна. Мислех си, че няма смисъл да ги документирам, защото най-вероятно на повечето хора вече им е втръснало от едни и същи дестинации и снимки от подозрително близки ъгли. Но. Хубавите неща трябва да бъдат помнени, а както неведнъж съм казвала - този сайт е личният ми онлайн дневник.
    Затова днес ще ви разходя с мен по една от любимите ми екопътеки в близост до София (относителна, естествено), екопътеката "Искър-Панега", която се намира близко до Луковит и друга природна забележителност - пещера Проходна. 

„Премълчани истини“ от Колийн Хувър - Ревю

    Не съм чела дори и половината от книгите на Колийн Хувър, признавам си. Въпреки това доста гордо се бутам в клуба й с най-верни (по)читатели, защото вярвам много, много силно в таланта й да разказва „обикновени“ истории по необикновен начин. В центъра на романите й винаги стои житейски казус, от който се раждат поучителни ситуации, в които можем да открием частичка от собствените си преживявания и терзания. 

    „Премълчани истини“ започва като история за ранното родителство. Морган се оказва принудена да се откаже от мечтите и плановете си за бъдещето, когато на 17 години забременява с дъщеря си Клара. Омъжва се за Крис, тогавашния си приятел, създава семейство с него, намира опора и най-добър приятел в по-малката си сестра - Джени, и заравя в далечно кътче на съзнанието си искрицата привличане, която проблясква между нея и Джона, гаджето на Джени. Джона не я затруднява - събира багажа си и заминава надалеч, когато разбира за бременността на Морган. Връща се 17 години по-късно, защото, след свалка за една нощ, Джени му признава, че двамата очакват дете. Динамиката между двете двойки тъкмо започва да се нормализира, когато Крис и Джени загиват в катастрофа, оставяйки най-близките си хора в пряк сблъсък с всички лъжи и тайни, които са крили от тях. 

Spring things

    През пролетта личността ми разцъфва. Честно, грейне ли слънце вън и започнат ли да цъфтят дръвчетата пред блока, за мен настъпва време на безумно щастие на най-елементарно ниво. Може би се дължи на факта, че съм родена някъде на границата между пролетта и лятото (макар че средата на юни си се приема за абсолютно лято). Няма пролетна умора, няма пролетна депресия - казвам ви, видя ли цветенца и слънчице, нито ветрове, нито дъждове са способни да ми развалят настроението.
    Прави бяха преподавателите ми в първи курс, когато казваха, че ученето за лятна сесия е цяло предизвикателство, при това не от хубавите. Не е никак честно да трябва да стоиш на компютър, за да четеш научни статии и да довършваш курсови работи, като вместо това може да си в някой парк, да пиеш кафе, да четеш на слънце, да разучаваш нова пътека по Витоша, да пътуваш до близки дестинации и просто да се наслаждаваш на хубавото време вън. Колкото и да отварям прозорците и да се надвесвам над перваза, за да усетя ветреца и да ме близне слънцето, усещането не е нищо в сравнение на усещането, което носят няколко умишлено отделени за разходка часа. 
    Не искам да се примирявам с мисълта, че не всичко в този живот ще ми е приятно за правене и че ще го правя по собствено желание. Реалността е друга и не се съобразява със сезонните ми желания. Затова ми се ще тази пролет да загърбя недоволството и вместо това да се преобразя отвътре навън - по-скоро от вкъщи навън, докато чакам момента да изляза с чиста съвест. 

Книгите на месец март. Седем кратки ревюта

    Още един месец с няколко отметнати точки в книжните предизвикателства, които си обещах да следвам в началото на годината! Макар и книгите да не са толкова много на брой, компенсират с качество и разнообразие - най-накрая отделих време за една вечна класика и се отклоних по пътя към кримките (като цяло интересите ми в момента доста клонят в тази посока). Няма да увъртам още много; искам да ви разкажа за книгите, които прочетох през изминалия месец! 

    1. „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин (★★★★/5) - роман, който не се нуждае от каквото и да е представяне. Интрига, вълнение, чувства и герои, които още дълги години ще бъдат еталон за поколения писатели в търсене на вдъхновение и качествен пример за изграждане на образи. Гарантирам, че бавното четене на романа ще увеличи многократно удоволствието от умелия разказ на Джейн Остин. 

    Нямам огромен опит в четенето на класическа литература от този период (особено на автори от Острова, до този момент интересите ми клоняха повече към други националности) и затова в началото ми беше мъничко трудно да привикна към стила - най-вече диалозите и начина, по който хората комуникират на всяко ниво. Преодолях го бързо заради ударното начало на действието и незабавното навлизане в обкръжението на семейство Бенет. 

    Тепърва имам да гледам и екранизациите, затова ще се въздържа от споделяне на позиция за тях. Мога да се съглася обаче с всеобщото мнение, че това е една от онези книги, които трябва да прочетеш поне веднъж в живота си - вечна класика с вечни герои. 

    2. „Списъкът“ от Луси Фоли (★★★★/5) пък е супер попадение за почитателя на трилъри в мен. Централното събитие на романа е сватбата на известен ТВ персонаж и неговата половинка, красива дама, създала популярно списание. Празненството ще се състои на изолиран остров в Ирландия, а в списъка с гости фигурират имена на близки и далечни приятели, бегли познати и хора, които успешно успяват да прикрият истинското си лице до мига, когато в нощта на сватбата труп прекратява веселбата. 

    На случаен принцип пуснах аудио версията на „Списъкът“ в Сторител и изкарах абсолютен късмет, защото ако я бях чела, може би полифонията на романа нямаше да ми хареса. Историята е разказана от гледните точки на различни гости на острова. Всеки един от тях освен че предава случващото се в краткия отрязък на време покрай събитието, нюансира образите на младоженците и малко по малко дава важни детайли за отношенията между присъстващите. Така в края на романа, още преди разкриването на убиеца, читателят е напълно способен да навърже фактите и да направи съвсем правилно предположение за развръзката.
    Предвидимост за някои, за мен - точка в десетката. Рядко с криминалните романи ми се отдава възможност да вляза в роля на детектив и наистина да събирам информация, и сама да разреша случая. Много автори подават информация по начин, който не оставя време за едно финално премисляне преди края.