April wrap up & May TBR pile

Здравейте и честит първи май!

Странно е да казвам май. Сега ще свиквам още 30 дни и когато най-вече започна да пиша датата правилно в тетрадките си, вече ще е юни.

Но както и да е. Постът ми не е за това, а за да кажа, че този месец прочетох девет книги, което прави всички от миналия ми списък плюс още доста, и за да ви кажа на кои смятам да обърна внимание през май.

И така, реших този път да не качвам снимка на книгите си, защото и без това раздадох половината на приятели, за да може да фенгърлстваме заедно. Въпреки това ще кажа по няколко думи за почти всяка една от тях, като този път няма да бъде в хронологичен ред.

Започвам с "Ние, лъжците" на Е. Локхарт, "Къде си, Бернадет" на Мария Семпъл, "Аз бях тук" на Гейл Форман и "Разнищи ме" на Тахара Мафи, за които можете да прочетете много подробно като кликнете върху всяко едно от заглавията. 

Наложи се да се съсредоточа върху две книги за часовете по литература - "История Славянобългарска" и "Робинзон Крузо". Първото четиво не беше от най-лесните и интересни, но се наложи да отделя час за него в името на отвратителния тест, който ми предстоеше. За сметка на това "Робинзон Крузо" е една от любимите ми книги от тазгодишната задължителна литература. Освен това вече веднъж съм го чела в адаптирана версия. Този път се спрях на цяло издание.

Още в началото на месеца прочетох "Жената в черно" и останах частично разочарована, защото очакванията ми бяха може би твърде високи. Искаше ми се да има малко повече тъмнина, тръпки, докато чета, по-вълнуващи неща. И по-завладяващ протагонист. Може би разочарованието идва от там, че книгата няма нищо общо с филма. А Дан Радклиф е перфектен.

Във връзка с него (до колкото е възможно това) - прочетох "Приказките на барда Бийдъл" за не повече от четиридесет минути, с което завърших всички книги от света на "Хари Потър", които притежавам до този момент. Не знам дали знаете, но издателство Егмонт ще издадат още две придружаващи малки книжки през следващите месеци. Нямам никакво търпение!

Така, стигнах и до последната книга в списъка: "Живота, какъвто го познавахме" от трилогията "Последните оцелели" на Сюзан Бет Пфефър - още една книга, към която подходих с големи очаквания, но ме остави разочарована. Очаквах малко по-завладяваща апокалиптична обстановка, защото аз принципно съм огромен фен на тези книги. Но не получих това. Всъщност книгата е по-скоро за това как семейство преживява първата година от Края на Света, което само по себе си е интересно, но не и впечатляващо. Не зная, очаквах повече екшън, по-добра главна героиня и нещо, което да ме шокира поне мъничко. Тук всичко беше предвидимо.

И така, нека да премина към четирите заглавия, които избрах за месец май.

първата и най-мъничка е "Когато кучетата плачат" на Маркъс Зюсак от трилогията му за братята Улф. Това е единствената му книга, която все още не съм чела (или поне така си мисля) и дори и да не харесвам тези книги колкото "Крадецът на книги", нямам търпение да прочета тази.

След това искам да почета "Стъкленият трон" от Сара Дж. Маас, защото стои на рафта ми от твърде много време, а ми писна да слушам толкова хубави мнения за поредицата без да мога да се включа в разговора. Време е.

Вчера бях в Сиела и се оказа, че има 20% намаление на всички книги на изд. Колибри. Марар и аз да не исках да си купувам нищо, майка ми ме убеди най-седне да си взема "Полу лош" на Саи Грийн. Благодаря, Мамо!

Също и за това, че се съгласи да ми купиш "Светлината, която не виждаме" така спонтанно. Нямах идея, че са издали книгата, и беше щастливо съвпадение, че я намерих. Размерите ѝ са гигантски, но съм толкова ентусиазирана да я прочета, че дри не ме интересува колко от времето ми ще премине между страниците.

И така, това беше за днес. Доволна съм от прочетеното през април, надявам се да се чувствам по същия начин в края на този месец.

Пожелавам това и на вас!

"Разнищи ме" на Тахере Мафи - втора книга - Ревю

Представете си отново следната картина - сиво небе, странно слънце, малко птици, сиви къщи, бедни хора, глад, страх. И тресяща е от наближаващата война земя.

Добре дошли в реалността на Джулиет Ферърс.

След няколко месеца чакане пред нас е втората част на трилогията "Разбий ме" - "Разнищи ме", все още умопомрачително красива и написана със същите красиви думи, същия неповторим стил, както първата книга. Сега е моментът да помоля, ако не сте чели книга номер едно, направете го първо, защото по подразбиране няма как да запазя в тайна действията от нея, говорейки за втората част.

Животът на Джулиет далеч не свършва щастливо с пристигането ѝ в Пункт Омега - сборно място за още много хора, родени със свръхестествени сили като нея. Тя все още е твърде емоционална, бореща се със себе си да свали кожените ръкавици и да докосне хората, и болката от мисълта, че може да ги нарани. Въпреки, че е сред "своите" и от нея се очаква да се приспособи, да намери приятели, след като години наред родителите ѝ са я наричали "чудовище", Джулиет е по-самотна от всякога.

Което на моменти беше прекалено. В първата част на книгата меланхолията и всичките ѝ мисли се сливаха с общия ритмичен тон, правейки неописуемо красив и чувствен текст. Но тук сякаш на всяка страница тя е на кръстопът. И винаги поема по грешния път. 

"Копнеех да повярвам във вълшебните приказки и щастливите завършеци... и отворените врати. Копнеех да се попреструвам на по-добър човек, но вместо това успях да надхвърля дори кошмарния облик, който околните ми бяха изградили."

Бих искала да разгледам много от героите поотделно, да кажа колко развитие претърпяват някои от тях, но ще се спра на трима. Започвам с Кенджи. Първата ми среща с него в "Разбий ме" беше не особено приятна, защото противно на всичките ми приятели не намирах абсолютно нищо забавно, може би защото не можех да вляза в тона му. Но тук той като че ли е съвсем друг персонаж - забавен, саркастичен, нов, свеж, цветен. В моменти, в които не трябваше да се смея, аз се кикотех заради някоя ей така подхвърлена реплика. Толкова съм благодарна, че имаше една от водещите роли в книгата - без него всичко щеше да е твърде драматично и някак си еднообразно.

Вторият и главен герой е Адам. Изпитвам... обич към него заради упоритостта му и любовта, която и за момент не спира да показва. Връзката му с Джулиет е толкова интензивна и красива. През живота си тя никога не е имала допир до човек, никога не е усещала какво може да ѝ донесе физическото, и след като Адам е единственият (или не точно), с който тя може да "живее" за първи път, всеки описан техен поглед е като една пеперуда в стомаха повече. Той иска да я гледа като момиче, а не като някой, от който трябва да се страхува (именно такава е тя за останалите от Пункт Омега). Прави го дори след няколко събития, които би трябвало да преобърнат връзката им в съвсем друга посока. Адам не спира да показва и казва на момичето, че го обича. Но същото прави и Уорнър, третият мъжки герой, който за мен е и най-силният.

В "Разнищи ме" не само разбираме първото име на Уорнър, а го виждаме в друга светлина, която частично обяснява неговият властен характер, несъответстващ на деветнадесетте години. Не можех да разбера какво иска от Джулиет преди, струваше ми се отвратително повърхностно, също така го мразех за сторените неща. Ала в първата част не беше представен като жертва. 

Колко от истинския Ейрън Уорнър е това тук не зная. Но е достатъчно, за да се влюбя в него точно толкова, колкото в Адам. Достатъчно е да ме постави на същото място като Джулиет - между двама им. 

Уорнър - Джулиет сцените са най-любимите ми в цялата книга, защото противно на очакването тя не отказва категорично неговото присъствие. Дава му възможност да обясни, опитва се, макар и несъзнателно, да го опознае. Вижда, че той е мислил за нея. Вижда, че чувствата му са истински. 

"Май  преходността на съвременния живот ни кара да бележим кожите си с мастило. - Казва той. - То ни напомня, че светът е оставил своята следа върху нас, че още сме живи. Че никога няма да забравим."

Една част от книгата кара сърцето ми да се пречупи. Въпреки прекаления драматизъм на главната героиня, успях да видя счупения ѝ свят през нейните очи и си дадох сметка, че да се бориш да живееш и да обичаш с нейната дарба не е никак лесно. Страхотно беше и това, че дори и в края тя се включва в делата на Пункт Омега и започва да придобива смелост, и имам чувството, че в третата книга тя ще е на върхът на силите си. И този път наистина ще намери враговете си. И ще ги убие. 

"И аз за пръв път проумявам, че притежавам силата да унищожа всичко."

"Разнищи ме" не надминава "Разбий ме", след прочитането си даваш сметка, че не се е случило кой знае какво, но въпреки това ти се е сторила вълнуваща, разбиваща и чувствена. Но не е и типична "втора книга", която понижава нивото до самото дъно. Тази тук подготвя. Полага основите за незабравим финал с привкус от всяко чувство, което може да се изпита, четейки редовете на Тахере Мафи. 

Ако не сте чели ревюто ми за "Разбий ме" и имате желание, кликнете тук.

"Аз бях тук" от Гейл Форман - Ревю

Обичам книгите на Гейл Форман толкова, колкото са лошите-момчета-китаристи в книгите ѝ - доста. Макар че стане ли въпрос за сравняване помежду им, то изход не може да бъде намерен.

Преди малко повече от седмица получих копие мостра на "Аз бях тук" от Гейл Форман от издателство "Колибри" (за което им благодаря!). Наложи се да отложа започването ѝ поради ред причини, а времето употребих подготвяйки се психически за историята. 

Защото тя е тежка - става дума за самоубийство, примесено с мистерия; тема, която на много хора не би харесала. Учудващо обаче е, че това не забавя процеса на четене, или поне не го забави при мен - сякаш прелетях през историята на Коуди, чиято най-добра приятелка Мег се самоубива неочаквано, без да е дала знак, че с нея се случва нещо нередно. 

Има няколко впечатляващи неща, които се открояват от литературата с подобна тематика. На първо място е главната героиня Коуди със своята смелост. Тя губи най-добрата си приятелка и скърби за нея, но не може да приеме, че причината за самоубийството се съдържа само в последното писмо, изпратено ѝ от Мег. "Приключението ѝ" започва от посещение в квартирата на мъртвото момиче и завършва с цялата истина за деянието.   Това, с което се различава от останалите е, че не се чувства виновна за смъртта на приятелката си, а за това, че не я е познавала достатъчно добре, че да разбере симптомите и всички малки неща, които са подсказвали за фаталния край. Може би един-два пъти тези мисли пробягват през ума ѝ, но те нямат значение, защото всичко, което иска Коуди, е да намери истината. 

"Сигурно така се чувстват археолзите, когато открият изчезнала цивилизация. Или онзи човек, когато е открил потъналия "Титаник" или когато намериш нещо изчезнало.
Защото това е Мег."

Времето на действието е второто нещо, с което "Аз бях тук" влиза в графата "оригинално". Развива се една година след гимназията - не преди, не ваканция - първата година от колежа, когато всеки тръгва след мечтите си, но не всеки успява да достигне до върха безпрепятствено. Като Коуди - тя е родена в бедно семейство и отгледана само от майка си, няма възможност да влезе в елитен колеж подобно на Мег, но не се предава и стъпка по стъпка си проправя път в живота. Познава охолния живот именно заради нея и топлото семейство Гарсия, приемащо я като собствено дете.

"- (...) На пътя си имаше купчина камъни, но ти ги разчисти и си направи огърица. Мег имаше скъпоценни камъни, а се обеси заедно с тях."

"Това ми липсва. Но как е възможно да ми липсва, когато всъщност никога не съм го имала?"

Нека да обърнем внимание и на реалистичната представа са смъртта и самоубийството, както и взаимоотношенията между хората - характеристика, която намерих и в другите две книги на Форман, които познавам: "Да остана ли?" и "Къде беше?". На няколко места се дава дефиниция на думата "самоубийство" от различни персонажи и при всеки звучи различно. Думите на Ричард, един от тях, ме впечатлиха изключително много: "- (...) Но знаеш ли защо самоубийството е грях според баща ми? (...) Защото е убийство. Защото само Бог може да избере кога ти е времето да си отидеш. Защото да отнемеш живот, означава да откраднеш от Бог. (...) Защото така убиваш надеждата. А всичко, което убива надеждата, е грях". 

Книгата хвърля реалистична представа и върху връзките между хората, най-вече на приятелските. Показва ни, че дори и да твърдим, че познаваме даден човек добре, винаги ще има части от него, които никога няма да открием, точно както едва след смъртта на Мег Коуди открива една огромна страна от приятелката си, за която дори не е подозирала. 

Все още не знам как се чувствам по повод романса в този роман. Едновременно мисля, че е непринуден и естествен - резултат от чувствата на двама объркани младежи, загубили близък. Но в същото време ми се струва някак си неподходящ, доколкото всъщност може да се нарече романс случващото се между Коуди и бившият "приятел" на Меган (отново китарист в рок банда).

"Искрен е и това е едновременно отблъскващо и магнетично като ужасяваща катастрофа, от която просто не можеш да откъснеш очи, макар да съзнаваш, че после ще сънуваш кошмари."

Освен това, още нещо, което не ми се понрави много, е схемата на поддържащите герои, с които Гейл Форман не може да се похвали този път. Харесвам един - двама, но като цяло те не спомагат особено за развитието на историята - някои ми се струват като хора, споменати няколко пъти, само за да се придаде по-голям обем откъм персонажи. 

"Аз бях тук" е още един красив роман за болката от изгубеното, което не си познавал достатъчно добре, за любовта към семейството и приятелите, а също и за прошката. Роман с тъжен глас, който ви грабва и ви превежда през страниците така, все едно се докосвате до думите на всяка една от тях.

"Да простим. А понякога най-трудното от всичко е да простим на себе си. Не го ли сторим, пропиляваме един от най-големите Божи дарове: чудодейното му лекарство."

"Аз бях тук."

Кликвайки върху заглавията ще намерите препратки към рецензиите ми за "Да остана ли?" и "Къде беше?", ако имате желание да ги прочетете. 

"Къде си, Бернадет" от Мария Семпъл - Ревю

Колко често днес можете да намерите книга, която освен оригинална история съдържа хумор, сарказъм, невероятно интересни и развити герои, мистерия и уникален стил на писане?

По всеки един от тези параграфи ударих право в десетката с "Къде си, Бернадет" от Мария Семпъл. Свежа, нова, още с първите 50 страници тя стана потенциален кандидат за едно от челните места в списъка с любимите ми книги за настоящата година. 

Основно книгата е разделена на седем части, всяка една проследяваща даден момент от живота на Бернадет и семейството ѝ, в същото време обясняваща причините за изчезването на жената. Около три четвърти от съдържанието е съставено от мейли, съобщения, полицейски доклади и дори лекарски бележки. Останалото е разказ допълнение от петнадесетгодишната ѝ дъщеря Бий. Именно това ме заплени от самото начало. Структурата на книгата е много различна от всичко, което до сега съм чела. Не мога да дам мнението си за самия лексикален стил, но преводът е невероятно увлекателен. Много малко четива грабват читателя и обемът им няма никакво значение за читателя. Не усетих как от първата страница изведнъж, като че ли само след час, се озовах много след половината. Нито веднъж не бях погледнала към номерацията в долната част. 

Историята на архитектката Бернадет Фокс и семейството ѝ далеч не е само това, което обещава синопсисът на задната корица. Е, написаното там е в основата, ала за да се разбере този проблем е нужно малко повече време, много мейли и проследяване на действието, което тук не е никак трудно. Образът на петдесетгодишната жена е обемна компилация от мнения - тези на съседката ѝ Одри, на съпругът ѝ Бенджи, на неговата колежка Су - Лин, доктори, няколко непознати и Бий. И е объркан. В началото не успях да проследя какво се случва, опитвах се да събера частичките от Бернадет, докато към средата всичко се изясни и започнах да си обяснявам някои нейни постъпки и "лудостта", в която я обвиняват много хора.

Не може да се каже обаче, че тя е единственият протагонист - след нея се нареждат още няколко персонажа, заслужаващи цялото ни внимание. Като Бий, например - талантливата ѝ дъщеря, отличничка на випуска, макар и със здравословни проблеми, която може да бие възрастните по твърде много параграфи. Почувствах се свързана с нея, но едва ли заради близката ни възраст или начина ни на мислене. По-скоро е връзката "майка-дъщеря", която аз имам с моята майка. Защото представих себе си на мястото на Бий в момента, в който Бернадет изчезва и тя разполага само с мейли, документи, предположения и надежди, за да я открие.  

"Да, повтори Бий, и на мен ми е скучно."

Бернадет спря колата, откопча предпазния си колан и се извърна назад. "Така значи, каза тя на момичетата, скучно ви е. Ще споделя с вас една малка житейска тайна. Мислите, че сега ви е скучно? Е, ще става все по-скучно. Колкото по-скоро научите, че от вас зависи да си направите живота интересен, толкова по-добре за вас."

"Добре", кротко отвърна Бий.

Най-забавният герой в цялата книга и този, който ме кара безброй пъти да се смея на глас и да я подавам на приятели, за да се посмеят , е Одри Грифин, съседката на семейство Фокс/Бранч. Никога нямаше да предположа, че действията на тази жена са толкова тясно свързани с тези на архитектката, не и след всички изпратени мейли за това колко я мрази. Вероятно именно това прави персонажът толкова иронично забавен. 

Може би не съм единствената, която си е помислила, че "Къде си, Бернадет" е много близка до съдържание и развитие като "Къде си, Аляска". Истината е, че се сетих за тази прилика едва в края на книгата, когато един приятел ме попита дали случайно не чета Джон Грийн. Това ме накара да се замисля и за съдържанието.

"Къде си, Бернадет" може да се разгледа по два начина - като роман за търсенето на тази жена, внезапно избягала от дома си, за да се спаси от "помощта", която ѝ предлагат. Търсенето ѝ под дърво и камък. От друга страна това е търсенето на нейната истинска същност, коя е тя и защо постъпва така, какво е подтикнало и подтиква бившата преуспяла архитектка да изчезне, без да остави нито една следа.

- (...) Не разбирам, Бий. Щом не си получила писмото ми, как така си се озовала тук?
- Направих като теб - казах. - Изчезнах.

Забавна, иновативна, претенциозна, интригуваща и развита, "Къде си, Бернадет" е изключително леко четиво, което ще ви хване и ще ви пусне чак на последната страница, карайки ви да загубите представа за времето. С каквато и нагласа да започнете да четете, тези 400 страници ще бъдат наистина приятна изненада, защото носят нещо, което не сте очаквали до сега.

Благодаря на издателство "Ентусиаст" за предоставеното копие от книгата!  

The Book Courtship TAG

Бях предвидила да публикувам този пост снощи, на 23 април, за да имам причина да ви честитя деня на книгата и авторското право, но не се получи, а аз така и така ще ви го честитя с около десет часа закъснение!
Може би вече сте разбрали, че когато имам доста работа за вършене извън интернет пространството винаги си намирам друга работа, която да вземе достатъчно от времето ми, че да оставя задълженията за следващия ден. Днес (както повечето пъти) този таг ще бъде причината да преговарям за финалния си проект по география. Благодарение на Ана, която ме тагна (и която има невероятен нов дизайн. Може и да не е нов, но сега го виждам, така че честито, Ана!) И така, да не губя време (пиша това с доза ирония), започвам!

1. Първоначално привличане - Книга, която сте купили, заради корицата - "Изборът" на

Кийра Кас. Не познавам човек, който не е бил привлечен от корицата на тази книга. Всъщност дори не знаех за какво става въпрос и първоначално отказвах да си я взема, защото си мислех, че е нещо... досадно, не знам. Но си я купих. и не съм разочарована. В тази връзка ще спомена, че се вълнувам доста за предстоящата екранизация на първата книга. Преди ден-два пуснаха новината и сега изпитвам желание да препрочета "Изборът".

2. Първи впечатления - Книга, която сте си купили, заради резюмето - "Крадецът на Книги" на Маркъс Зюсак. Прочетох резюмето обаче след като една от приятелките ми започна да я чете на унгарски и не успя да ми обясни за какво става въпрос. Наех се да разбера сама и измолих сестра ми да ми я купи за рождения ден, тъй като и без това наближаваше.

3. Сладки приказки - Книга, която е написана много добре - Тук ще отговоря както много от направилите тага - "Създадена от дим и кост" на Лейни Тейлър.

4. Първа среща - Първа книга от поредица, която ви е накарала да искате да прочетете останалите книги от поредицата -"Рубинено червено" на Керстин Гир.

5. Телефонни разговори до късно през нощта - Книга, която ви е държала будни цяла нощ - Една от книгите и тази, която ми е оставила най-светъл спомен, е "Хари Потър и Даровете на смъртта". Не само ме накара да стоя до късно. Накара ме да плача толкова часове, за колкото бях взема всичките стотици страници.

6. Винаги в ума ми - Книга, за която не можете да спрете да мислите -"Граф Монте Кристо" на Александър Дюма. Много често си мисля за този роман и нямам обяснение за това. Той е един от малкото задължителни, които бях принудена да прочета, но обичам почти толкова, колкото обичам "Крадецът на книги". Но почти.

7. Физически контакт - Книга, която ви харесва как ви кара да се чувствате - ако говорим за физическо чувство, то отговорът ми е "Грегор Горноземеца", защото има много готини буквички. А книга, която ме кара да се чувствам душевно добре е "Кралици на красотата" на Либа Брей.

8. Среща с родителите - Книга, която бихте препоръчали на семейството си и приятели - Отново отговорът ми е "Крадецът на книги", защото е първата, която казвам, когато някой ме помоли за препоръка. От началото на годината навивам госпожата ми по литература да я прочете. Баща ми я прочете, сега е ред на майка ми.

9. Размисли за бъдещето - Книга или поредица, която знаете, че ще препрочитате много пъти за в бъдеще - Не си падам по препрочитането на книги, за това този въпрос ме кара да помисля по-дълго. В крайна сметка ще изкарам още един отговор, който вече е писан/казван неведнъж - "Хари Потър", всяка една от книгите.

10. Споделете любовта си: Кого тагвате? - Вече или всеки е тагнат, или го е направил, така че ако евентуално пропускам или има желаещи - нека го направят. И не забравяйте да ми пратите линк!