четвъртък, 13 февруари 2014 г.

Да стоиш до полунощ е смела постъпка

Ненужните драми правят живота ми десет пъти по-труден и още толкова мен самоубийствено настроена. Нека пия за скапания четиринадесети, изпитването, което ми предстои, и всички онези бедни души, на които им се е налагало да наранят някого, казвайки истината. (В този момент си мисля как ако светът беше разделен на пет касти, аз нямаше да съм от Прямите, защото не мога да говоря истината директно в очите на хората понякога, а от Безстрашните, но само и единствено за да ми сменят физиономията при някой бой. Не обичам да наранявам хората нито физически, нито психически.)
Наздраве.
П.с. Пия сокче Капи с праскова. Да не си помислите нещо.
Понякога не е достатъчно за да си смел, за да кажеш това, което ти е на ума, нали? Нужна ти е сигурност. Да си уверен както в себе си, така и в човека сречу теб. Да съумееш да съобразиш вероятните реакции и да подбереш думите си така че да нанесеш минимални промени. 
Но хората не оставят отпечатъци, те оставят белези. 
Някои биха казали, че животът е осеян с подобни моменти, които ще помним цял живот, такива, благодарение на които някой ден ще се осъзнаем като пълноценни хора. Бих кимнала в съгласие, защото животът е една съвкупност от емоции и преживявания, които сами трябва да изпитаме, за да живеем истински. Но не за това иде реч. 
Тръгнах от никъде, за да се озова тук, в темата за нещастните съвпадения и моят личен избор на смелост, в ролята на отвратителен човек, нанасящ  рани. 
Чувствам се объркана от собствените си мисли. Но не бих очаквала друго в полунощ. Което ми напомня да честитя Трифон Зарезан или Свети Валентин на съответно празнуващите. Аз съм по средата. Ще пия алкохол по средата на кино зала, но не докато чакам приятеля ми да дойде, с него съм или пък сега свършва филма, а защото ще ми се наложи да нанеса белези върху някой, на тази дата, която днес няма да е в моя полза. 
Нямам желание да споделям това тук, не заради нещо лично, а много от познатите ми биха го разтълкували грешно. Не ми се ще да чувам какви ли не слухове за себе си в училище. 
Поставена съм между двама души, които обичам жестоко много. Въпроса е, че избера ли единия днес, то другия вероятно ще бъде крайно съкрушен или поне до толкова ядосан, че да не ми проговори никога. Тук намесвам темата за смелостта. В момента, в който се чувствам психически слаба да се изправя пред страха си да наранявам околните, в момента, в който трябва да зашлевя шамар на някой, не в буквалния смисъл на думата. А по-жесток и болезнен. 
Как хората избират? Хвърлят жребии или може би играят на "онче-бонче"? И как, за Бога, разбират кой стои на по-високото стъпало в листа с хора, които ценят?
Поздрави за 14 февруари, който много нагло ще съсипе както моя петъчен ден, така и на още някой. 
Обмислям варианта да се направя на болна. Но пък не желая да изпусна прожекцията на "Академия за вампири". За това единствената ми надежда сега е утринта да ми донесе добър настроение, капка смелост и усмивка, с която да мога да победя самата себе си. 
Успех и на всички останали, които ще трябва да стават за училище. Съвет от мен: когато се приберете си купете пица и бира, седнете пред компютъра и празнувайте чак до понеделник, че не сте обвързани. Повярвайте ми, това е голямо преимущество. Връзките не струват.