вторник, 25 февруари 2014 г.

Дженифър Лорънс яде Мак Доналдс на покрива на Цитадела

Разочаровам се сама от себе си поради факта, че вече н-ти ден започвам пост, който не довършвам. Сега мислите ми са разпилени на всички краища на планетата и по обичай няма да кажа нищо съществено или нещо, което ме вълнува. Освен, че вече нямам никакви сили да дочета "Бунтовници", нищо, че има още една книга. Преди ден-два, в деня, в който си взех втора и трета книга, една приятелка съвсем случайно ми издаде края на трилогията. И искам да ви кажа, че дори и края още да не е дошъл, всеки път когато прочета сцена между Трис и Фор едва се сдържам да се запратя книгата по стената. Безумно. 
Някой би ли ми казал как, при положение, че се разказва от гледната точка на Трис, тя ще умре? Какво? Книгата свършва по средата на изречението ѝ ли? Разкъсвам се заради Тобиас. Колкото и грешно да ви звучи, ще се чувствам по-добре ако той умре пръв, за да може тя да не го остави да страда в опропастен Чикаго. 
Книгата е изключително вдъхновяваща. След края на първата част вече имах толкова много идеи за история от този жанр, че грабнах първата тетрадка, която попадна в полезрението ми, и започнах да изливам мислите си. Сега съм на трета глава и тръпна от нетърпение да започне съществената част. Жалко, че никой никога няма да прочете това. 
"Дивергенти".
Ъм, аз принципно смятах това да е заключението и много мазно да се измъкна от темата
(ахаха), но последен въпрос. Само аз ли след прочита се чувствам като Дивергент? Искам да кажа - не мога да бъда контролирана (до една или друга степен), между много решения съм и в крайна сметка поемам по свой собствен път и така нататък... Кажете ми, че не съм сама. (Когато вляза в кастата на Безстрашните от Ева ще се преименувам на "How much", защото не знам колко страхове имам. If you know what I mean. Four. 1, 2, 3, Four.)
В момента си мисля как е възможно да забравя или просто да не намирам подходящ начин да кажа всичките неща, които са ми на ума. Окей. Имам отличен на презентацията по информационни технологии. Имам още една на входното, единствената в класа. Имам пет на тест по испански. На кой му пука за оценките? Според мен важно качество в човешкия характер трябва да бъде способността да отсяват важното от незначителното, което е непостоянно, което хората ще забравят и няма да повлияе на живота им по фрапиращ или дълготраен начин. От личен опит казвам, че неща като оценките, например, могат да докарат до ръба всеки с малко по-слаби нерви и склонен да се вслушва в мизерното мнение на простаци и малоумници около себе си. Направих тази грешка, хванах се за това да бъда добра, състезавайки се с най-добрите. Историята свърши в болница на системи, докато човъркат в стомаха ми с тръби, пия хапчета и се чудя къде да се скрия, за да не ме види никой. Докато всички говорят как играя, за да избягам от теста по испански. Да, да знам, че сте го казали. Все още има добри души, които са благосклонни да споделят с мен. И не, няма да ви направя нищо. Мнението ви вече не струва пукната пара. 
След като прескочихме момента със споменаването на успеха до сега, трети час ни беше свободен, един вид. Зам. директора влезе за максимум пет минути, колкото да ни каже да преписваме и да бъдем тихи. През останалото време аз снимах и се занимавах с тухлата/телевизор (вмятам, че е уникален) на най-добрата ми приятелка, докато до мен момчетата се заливаха от смях на домино. Нека бъдем зрели и да издигнем обществото до ново ниво. Което фактически ще бъде няколко под това, на което сме, с малко късмет най-близкото отрицателно число до нула. Амин. 
Английския с моя клас никога не се е броял до час като става въпрос за преподаване. И днес не беше различно. Да, госпожата, чието име знам само защото момчето, което харесвах преди има същото (Мария, а си гъкнала, а съм ти взела водката), ме изпържи да пиша на дъската. Просто надрасках няколко думички и ги преведох, докато тя говореше с трима за някаква олимпиада, и незабележимо се върнах обратно на мястото си на последния чин. От там ѝ махах весело, докато обсъждах... баба Ванга. Чувствам се... медиумски. 
Оказа се, че Костандиева си е тръгнала по спешност, което допринесе за вечерното ми настроение не само защото не се наложи да се справям с неадекватността ѝ цели 40 минути, а и защото ни разпуснаха от последните два часа. Изхвърчах от училището със стотици километри в час и адиос-нах всеки в близост от пет квадратни километра, докато танцувах на седалката си, пеейки Get lucky. 
И вечерях Мак Доналдс, което си беше перфектния завършек на учебния ден. Прибрах се до нас и бих път до Софийския университет с метрото, за да взема някаква книга, като с рестото се почерпиш щедро. Без грешни изводи, ядох сандвич на стълбите, защото нямаше място вътре, а  метрото щяха да ме сплескат задници. 
И така, преполовила съм утрешните си домашни и дори не съм докоснала урока по физика, на който ще ме изпитват, но да живее мързела. Тепърва планирам да се съсредоточа върху тетрадката с тийн-фикшъна, докато оплаквам загубата на любимите ми слушалки и невъзможността да си пусна музика и иначе, тъй като сестра ми спи. 
Оу, оу. За малко да забравя. Зарибена съм по Thief, ако ви говори нещо. Имах възможност да мина една глава на Плейстейшъна на един приятел и сега оплаквам съдбата си за дето е двадесет и пет гигабайта, ако я изтегля компютъра ми официално ще загине, а аз искам. Защото искам. Жалко, че изхабих желанието си за рождения ден. Щях да се моля за нов компютър. Рест ин пийс поредна мечта. Рест ин пийс.
Оу, оу. За втори път. На излизане от метрото, докато вървях към ескалаторите, покрай мен профуча някакъв непознат и щях да припадна от прекаленият адреналин. Беше едва ли не точно копие на Тео Джеймс. Онзи Тео, който е на десктопа на лаптопа, телефона и таблета ми, за за когото говоря от дни насам без да спра и когото, между другото, сънувах тази нощ. Трябваше да стигнем до някаква изоставена постройка до Цитаделата на Аскетите (dumbass, Тео Джеймс е Фор във филма на "Дивергенти"), бяхме сами и аз разполагах единствено с джобно ножче (иронично - твърде много книги за мен), докато той все едно носеше цял снаряд пистолети. Разбира се, обсадиха ни малко преди финалната дестинация, при което трябваше някак да се справим без да изложим на опасност останалите от лагера ни. И понеже аз не можех да боравя с пистолет, се вкопчих с ризата му, подпряла гърба си в неговия, и крещейки, ритах наред всички, които ни нападаха в гръб. Разбира се, невъзможно беше да победим. Събудих се малко след като двамата вместо да влезем в постройката се качихме на покрива ѝ започнахме да спорим колко инатлива съм. 
Чакам аплодисменти за изобретателността на съня ми. Ще стане от мен мислител, казвам ви. 
(Джен никога не може да присъства твърде много пъти в един пост. Тя практически никога не е достатъчна. Wink)