Страници

вторник, 4 февруари 2014 г.

Защо темата ми е училище?

В настроение съм да публикувам безсмислици цял ден, но в същото време искам и да ви се похваля с изминалата четиридневна ваканция, която запълних с така ползотворна работа. Спах.
Не се шегувам, проспах целия си понеделник и когато се събудих в три през нощта, вече нямаше смисъл да отговарям на всички 50 човека в скайп и фейсбук, които ме мислеха за мъртва. С това днешната ми тема се изчерпва.
(За вас ще се опитам да измъкна още няколко смислени изречения, спокойно.)
Въпреки почти 24-те часа сън, с които наваксах изминалите няколко месеца ранно ставане, главата ми е на път да експлодира. Със сигурност обаче не е онова сезонно главоболие. Аз не съм създадена, за да спя. Може би ви звучи много забавно и дори абсурдно, но аз наистина се чувствам като парцал с повече от 9 часа сън, особено когато те свършват по-късно от десет сутринта. Освен съня, към който мозъка ми вече е привикнал, самата аз се тормозя за наполовина изгубения си ден и вероятно най-красивия изгрев, който съм проспала.
(Ahora sabes que, yo no entiendo lo que pasa sin embargo se, nunca hay tiempo para nada ; казвала ли съм ви, че много обичам "Виолета"? Да живее Леон, Диего е лъжец.)
Както казах, събудих се в три и освен, че изкарах ангелите на сестра ми, която все още беше будна, осъзнах, че грижовните ми родители са спрели интернета и аз съм неспособна да разбия рутера втори път, за да го пусна. Освен това лаптопа ми е твърде стар, за да прихване свободния на съседите (под рутера едната чертичка мига една-едва). Бях задължена или да гледам Дисни, или да чета, или да стоя и да се взирам в тъмното, което беше само възможност да развия нощното си виждане. В крайна сметка минаха десетина минути, в които котешкото у мен дращеше и виеше, за дето на очите ми им щипеше, и заспах отново. 
Благодарих на себе си за това, че в неделя изключих алармата за първата смяна в училище. Естественият ми часовник ме събуди в девет и малко с мисълта, че нещо е на път да стане. И, разбира се, в десет баба ми цъфна на вратата с цяла торба с ябълки, с които ме нахрани за няколко месеца напред. Разказа ми за моя любим Хари, предложи ми да отида с нея на екскурзия в Испания (аз приех, сега всичко е в ръцете на родителите ми, и ако четете това, много ви обичам. Успеха ми е отличен. И не купих онази книга, която исках, спестих 15 лева. Аз съм добро дете, за бога, дори не пия. Понякога. Моля?) иии ми помогна със списъка с книги, които трябва да прочета. Още един глас за Дан Браун, някой да ми услужи с "Ад"? Само три дни? 
Чудя се още колко ли ще отлагам глупавото домашно по биология, останало още от миналата седмица. Не зная дали съм ви разказвала за силния си неприязъм към неадекватната ни учителка, но ако не съм - мразя я. От дъното на душата си. Никога няма да срещнете по-неадекватна и откачена персона от нея. Освен крайно неприятния ѝ навик да си набелязва любимци и да ги толерира по всячески начини, тя седи със съсредоточен опулен поглед, докато разговаряш с нея, все едно гледа през теб, задаваш ѝ въпрос и тя не реагира по никакъв начин. Мисля, че е заслушана в гласовете в главата си до такава степен, че започва да халюцинира. 
Последният път, когато ми се наложи да говоря с нея, бе за да покажа домашното си и да получа срочната си оценка. Преди нея беше най-добрата ми приятелка. Тя бе прекопирала с индиго всичко, превела с гугъл транслейтър и дала на майка си да оцвети картинките. Въпросната жена ѝ обясни колко старателна и колко прекрасна е, как няма по-добра от нея. И знаете ли какво каза, като стигна до мен? Как коментира домашното ми, коствало 4 часа, единственото напълно готово домашно от целия тест? Ами не го. Изгледа ме, все едно ме мрази, и ме подмина така демонстративно, че ми се прииска да си изкарам джобното ножче и да ѝ отрежа и без това грозната коса. 
- schools have stairs so you can throw yourselves down them
Може би сега бихте разбрали защо не желая да си напиша домашното. Въпреки всичко след като свърша тук ще го напиша, няма да е добра идея да започвам срока както миналия (с двойка, първата ми оценка първия срок бе двойка по испански).
Освен, че утрешната ми програма не е една от най-приятните, мисълта за късното ми ставане заради втората смяна ме убива. Не защото не мога да стана, а просто защото се познавам. Ще се събудя в седем и ще отлагам до десет, пропускайки закуска, джогинг, упражнения и всичко, което се предполага, че трябва да свърша. Да живее втората смяна. 
Тайно живея с мисълта, че когато вляза в класната стая утре, всички, или поне половината от персоните, които мразя, няма да са там. Което до някъде е така - една лигла вече се премести, две си търсят училище, още две вървят по пътя на поправките, а аз седя на последния чин, което има общо с останалото, разбира се. 
Сега ще престана с тези истории и ще заключа, че въпреки всичко, аз обожавам да ходя на училище. Позволявам ви да ме съдите за това, но ако се наложи да остана у нас в учебно време и да знам, че приятелите ми са там и се забавляват, ще предпочета да се самоубия пред агонизиращата скука. Нищо, че през повечето време нямам никакво понятие от случващото се. Но като се замисля това е забавната част - никой не разбира.