Възползвах се от петте часа преди училище, за да прочета цяла една книга (300 и кусур страници, не питайте. Поне беше що-годе интересна.), и точно 30 минути, преди да тръгна, сестра ми се домъкна с някаква нейна приятелка, защото избягали от последните часове. Почувствах се смазана по две причини, първата - тя е първа смяна и ще може да си почине, вместо да виси и да блъска физика и химия; и второ - защото въпроса "как така нейния клас е по-организиран и бяга от час заедно, а ние, забутаняците, не можем?" ме беляза завинаги. Знам, че няколко човека от класа ми четат това. Да, нарекох ви забутаняци. И ако ми кажете нещо, утре ще ви подаря и по един безплатен шамар. #ОбещаноЗа да бъда честна - тръгнах на училище с нетърпение. Знаете, втора смяна, да им видя смазаните физиономии за мен щеше да е чест. До момента в който не осъзнах, че аз гледам най-отчаяно от всички. Споменът ми от миналогодишната втора смяна бе някак си по-весел и светъл, мисля, че ми беше много по-забавно от това да стоя с отегчено изражение и да гледам как класния първи час се обяснява по повод напускането на училището, как той класен това, той класен онова, Христо това, Христо онова, Христо "мъжки разговор, бъди по-отговорен" и прочие. Сериозно, ще сънувам това. Главоболието причинява трайно кънтене на определени думи или изрази в главата, като крайната диагноза е "лудост". В следващия момент вече гледаш как някоя лелка с размазано червило те записва в регистъра на близката лудница (или психиатрия, не знам, аз предпочитам да съм директна, психопати такива.)
Колкото и безразлична да ми беше една от съученичките ми, днес тайничко се зарадват от напускането ѝ. Не разбирам що за глупак трябва да си, че да се преместиш от елитна езикова в кварталното първо, но нека просто го приемем и продължим нататък.
Програмата ми днес не бе особено впечатляваща, или пое не мога да се сетя за забавни моменти от часовете. За сметка на това прекарах половината междучасия подскачаща насам-натам между ръцете на приятелките ми, докато ми повтаряха колко перфектно изглеждам заедно с една Мечка (възможността Мечката да чете това е много, много голяма).
Първия час по испански мина агонично, броях всяка една минута до проклетото междучасие и когато учителя спря с изпитването точно пред моя номер и ни пусна, бях готова да се разтанцувам от радост. Вторият не беше никак скучен обаче, поне не за мен, дебилния смърф от последния чин, с къдрава коса и смешен нос, който се смееше на всички при всеки възможен случай, и дори на себе си, когато сам сбърка.
Надали повечето от вас си имат хал хабер от испански, но когато някой ти каже "jírafa" вместо "jirafa", трябва наистина да нямаш и капка хумор, за да не се засмееш. Но това си беше трагично. Сълзите ми го доказаха. Нищо, бе бяха от задавяне от смях. Щях да си умра, ей.
(Което ми напомни - кой чене "S" като "Z", извинете ме? Има ли дума "zolo" в испанския език? "Пульо-бульо")
Поздравления за поредният (номер 6 или 7) учител, който ни предупреди, че ще ни зареже. Оскарът се присъжда на нашата любима, адекватна и така не-смесваща личните си с професионални отношения госпожа по Биология! *аплодисменти* За миг ще пренебрегна силните си негативни чувства и ще изкажа съжалението си за персоната ѝ. Никой не заслужава Мария и Бела на главата си.
В междучасието след биологията просто довлачих тори стол до последния си чин, легнах върху якето си, завих се с това на най-добрата ми приятелка и спах. Съвсем сериозно, по това време (между 5 и 6, не съм сигурна) ми се доспива зверски много. Когато бях първа смяна имах възможност да си полегна, но не, сега трябва да режавам линейни уравнения с *майната му на това* и два пъти корен квадратен на н-та степен. Дори не знам дали съществува такава задача, това си го измислих, сериозно. Приликите си лица от реалния живот са СЛУЧАЙНИ.
Когато в часа по математика решихме няколко от тези дяволски задачи и получихме отговор корен от минус две, госпожа Илиева ни съобщи много тъжно, че това е нелогично. "Най-сетне нещо нелогично в математиката" - обади се Мария и всички се разсмяхме. Да живее не-логиката, създадена за нас, смърфовете.
(От къде дойде това?)
Напълно ще пропусна последния час, защото през него просто дремах върху чина, след като преписах глупавия план.
Миналата година, все още първи срок, беше люта зима. Трябваше да изляза от училищната сграда и да прекося заледените улица и паркинг, за да стигна до баща ми и да се прибера у дома. Всичко до портата на училище беше нормално, докато не стъпих на улицата. На пръв поглед хлъзгавата настилка се оказа така, но по три пъти, заради което моя милост стигна до средата с вирната глава, понечи да продължи и се пльосна по лице пред цялото училище, което тъкмо бе излязло да пуши преди последния час.
Разказвам ви дота само за да направите връзката с днешното полу-падане-много-майсторски-щпагат-и-прикриване-на-следите, които направих на същото място. Пресичах улицата в тъмнината, дори и да не виждах автомобила на наще, и загледана в отсрещните паркирани коли подскочих от силния звук на клаксон зад себе си. Преплетох крака но, трябва да си призная, това да не бъда заек е повлияло - просто отскочих напред и запазих равновесие на бордюра.Кратка бележка: баща ми и клаксонът му бяха виновниците за каскадата.
И така, ето ме тук, заровена сред учебниците за утре в десет часа, с плейлист от вече досадна музика, печката ми, подът и 50 абоната във фейсбук, които нахалстват да разговарят с мен.
От своя страна в момента аз плача само за моето легло, някоя книга и няколко часа сън, които да заличат главоболието, подгонило ме от дни насам. О, също и да не трябва да съм в училище в 11 и 10 утре сутрин за два часа безполезен модул-физическо с втория ни физкултурник, който, по ирония на съдбата, е стриптизьор.
