Животът ежедневно ме среща с идиоти.
И да, в момента визирам няколко невероятни (в лошия смисъл, ако има такъв) индивиди, чиито имена няма да назова. Те сами ще се сетят след като кажа, че имам огромна скапана синка на врата, и че не ми е приятно да ме гъделичкат, докато се задуша. Или пък да лягат върху мен. И да ме провесват през прозорци. И да ме забъркват в скандали. И да ме поставят в центъра на скандалите без да си имам идея къде съм.
Но преминавам това с един от онези много типични жестове с ръка, които правя. Както и да е.
Никакви подробности за четвъртък, няма нищо интересно или дори впечатляващо поне мъничко. Вчера преживях единствено благодарение на желанието си да се прибера вкъщи и да дочета "Дивергенти". Смехът, причинен от нелепия проект на момчетата от класа ми, "Картофо-хвърлячка", удължи живота ми с още няколко месеца. Също и петнадесетте минути, които прекарахме като маймунки на прозореца на класната стая преди последния час по математика. Половината клас се нареди по прозорците с изглед към двора на училището, където в този момент имаше стълпотворение от деца. Чудя се кои бяха по-малки - ние или те. През цялото време си викахме, плезехме се и се снимахме дори, докато дечурлигата отдолу ни показваше средни пръсти. Едно момченце дори се опитваше да ритне футболната си топка до четвъртия етаж, за да ни уцели.
Две момченца, на максимум 3-4 годинки, се състезаваха с количките си, а аз им виках "Превишена скорост, превишена скорост, някой да се отзове, полиция, полиция!". На пук на мен един от лудите шофьори просто слезе и се изпишка. Все още съм поласкана.
Мразя геометрията. Така де, мога да се гордея с факта, че знам теореми, правила и така нататък, но, извинете ме, няма как да не се объркам като ми вкарат десет триъгълника някъде-си и ме накарат да открия лицата и там каквото на някакви тъпи комбинации, като медиана, симетрала седем. Дъа.
Вечерта, след като се прибрах от училище, реших, че въобще не ми се губят няколко часа на земята, в абсолютно бездействие, дори и да имах 100 страници книга за дочитане. За това използвах невероятния си чар (аха) и убедих родителите си да отидем на прожекцията на "Академия за вампири". Радвам се, че го гледах за втори път, тъй като няколко неща ми се доизясниха (дада, чела съм книгата, но беше през 2008, не ме съдете). През цялото време седях и се хилих, докато сестра ми подскачаше при всеки по-силен звук. Приливът на въпроси от страна на всички обаче беше шокиращ. След прожекцията, докато си пътувахме у нас, семейството ми ме заля с въпроси за филма, героите, Карп, Лиса и заедно стигнахме до заключението, че Димитрий беликов прилича болезнено много на Боянов, бившия ми учител по руски и английски. Ето ви още една причина да съм болезнено влюбена в героя и актьора също.
Прибрах се в два и въпреки късния час, сърдитите физиономии на майка ми и баща ми, и спящата ми сестра, нямаше как да зарежа "Дивергенти" толкова близо до края. Ще ви помоля да ме извините за спойлерите, които вероятно ще прочетете, но, за Бога, междукастова война? Фор е Тобиас?
Защо съм от типа хора, които са по-склонни да се влюбят в герой от книга, от колкото в реален човек? Обожавам Фор. Оставете Пийта, дайте ми един Тобиас и няма да закачам никой повече, обещавам.
Сега, вече прочела една трета от трилогията, се чувствам още по-тъжна докато гледам
трейлъра на филма. Кастът е перфектен, и се забавлявам от факта, че мога да свържа всяка от оказаните сцени с момент от книгата, но излезе ли, ще мога да видя края и на книгите и на филмите. А мразя краища на каквото и да било. Плюс това. Гадни сценаристи, режисьори, директори по еди-какво-си. КАК ТАКА НЯМА ДА ИМА ЮРАЯ ВЪВ ФИЛМА?
В момента обмислям стратегия за най-безопасния начин, по който мога да попитам нашите за следващите две книги, без да остана безкастова на улицата. Защото имам намерение да разбера какво ще се случи с Трис и Фор, и кастите, независимо от обстоятелствата. (Само ако те не включват харчене от собствените ми пари, защото тях ги събирам за Испания, екскюз ми.)
За сега оставам само с предположенията си, всичките много непрочетени книги в библиотеката ми и тези, които нямам, а искам да прочета. Съзнанието ми е толкова сбъркано!
Рече разбирам защо хората ме гледат изплашено, когато излизам от книжарницата без да си купя дори една книга. Аз съм чисто и просто побъркана.
(Бай дъ уей, колкото и да съм ядосана на Мария няма как да пропусна да ѝ пожелая бързо оздравяване. Кажете, че просто не съм такъв човек. )
