Въпреки всичко само прегръдките могат да направят деня ми по-добър.
Струва ми се, че този пост ще стане много, много дълъг. Доста неща се случиха през последните два дни и по ред причини реших да не разтеглям локуми и просто да пиша на едно местенце.
Днес ме посрещнаха с репликата "Леле колко яко нахрани всички в последния пост, братле". Все още съм момиче.
Четвъртък ми беше ден за размишления, изливане на гнева и първият ми пристъп от може би половин година. Нещата се бяха стоварили като огромна и тежка планина върху съзнанието ми, и дори и да си мислех, че са от онези, които бих преживяла, реално ми трябваха пет минути плач и прегръдка, за да се оправя. Не още въпроси, скандали и сръдни. Мерси.
Не мога да обясня защо започнах с негативизма. Но... Четвъртък започна доста добре, de verdad.
След като алармата ми (песен на Тейлър Суифт, забележете) проглуши ушите, бях на косъм да се изтъркалям от леглото и едва не се разплаках, прекарах следващите няколко часа в четене на "Предимствата да бъдеш аутсайдер" (която, между другото, е една от най-трудните и тежки книги, които съм чела), и един час отне грима ми, буквално. До сега не разбирах защо всички му отделят толкова време, но осъзнах, че аз и очната линия не сме първи приятели. Ще се примиря със съдбата си и ще ставам в 6, обещавам.
Шокиращо беше да разбера за новия ученик в класа ми. Или по-скоро много неприятно, особено след първото впечатление, което направи. "Здрасти, аз съм от тоа клас, мое ли да седна?" - каза той, обут в развлачения си анцуг, черна раздърпана блуза и наркоманска физиономия. Това беше може би най-правилното първо впечатление, което някога съм получавала. Едва втория час той изкара топче с трева на първия чин пред охранителните камери и започна да си играе с него и да си свива цигарки, за да се напуши в голямото междучасие. Планът се провали, ако ви е любопитно, но от това произлязоха достатъчно скандали. Дори се сформираха две агитки пред училище, които бяха готови да се бият. Аз просто им махах от прозореца на четвъртия етаж. (За протокола: те ме видяха и също ми помахаха.)
Мисля, че драмата дойде в повечко не само на мен, но и на Мария. Но няма да говоря за това, за да не си изпрося някой "Блоуджоб". Ще я помоля да разкаже за това в нейния блог, за да не стане разминаване в информацията.
Последните два часа гледах звездите. И не, не тези та истинското небе, дори и да беше достатъчно тъмно. На мен самата ми танцуваха звездички. Предвестник на лошия край на вечерта или просто от преумора, причиниха ми неприятното усещане, че ще припадна всеки момент, докато си танцувам на Шакира.
Трябва да ви кажа, че предният ми пост причини доста коментари и изречени думи по мой адрес, което съответно породи в мен противоречиви мисли. Успях да разиграя няколко сценария сутринта, преди да отида на училище, но всеки един се оказа по-погрешен от предния. И изводът, който сама направих за себе си е, че съм изключително доволна от това, че просто успях да излея мислите си и до една степен сега хората знаят истината (дори и аз да се чувствам зле заради думите си).
Край с това, става твърде сериозно. Имам нужда да напиша някоя глупост. Окей, ето ви няколко напълно безполезни факта за мен:
1. В момента чорапите ми са различни.
2. Мария ми открадна книгата, но като се замисля всъщност:
3. аз съм ходеща библиотека. Половината ми книги са в съученици.
4. Кихнах.
Представата ви за персоната ми придоби повече нюанси на дебилното, нали? Амин.
Тъй като вчера вечерта реших, че не ми се спи, и написах цялото домашно по биология, тази сутрин бях заета само с това по математика и Flappy bird. И знаете ли какво? Хвърлих си
телефона по стената. Как така всеки път, когато към на точка от подобряване на рекорда ми, кихам или окото ми започва да мига, и така или иначе никога не правя повече от 27 точки? Как и Защо? Кой е сътворил тази адска игра?
Разочаровах се от мълчанието, с което ме дари момчето от предишния ми пост, но ми стана изключително приятно, когато просто дойде и седна до мен по физическо. Исках да го гушна страшно много.
Не помня нещо интересно да се е случило в часовете, освен гадното контролно по испански, което претупах само за да мине. Дон Алехандро липсваше, което си беше пропуск в системата, защото се яви една с кокче и много високи обувки, и приличаше на миналата ми госпожа. И ме гледаше през цялото време. Защо винаги всички гледат мен? Не, сериозно. Всеки един преподавател, който влезе в стаята, се втренчва в мен. Дори веднъж ме попитаха защо дон Алехандро ме зяпа и дали не се познаваме извън училище.
"Телефонче за пресмятане а задачки ли виждам?" ми каза госпожа Илиева, учителката по математика. Кълна се, щях да умра от инфаркт. Просто извърнах телефона си към нея с печална физиономия, все едно държи пистолет към мен, и после го прибрах в джоба си, преди да отбележа началото на срока с изваяна двойка.
И така, последният час мина, и дори да си тръгнах последна от стаята мисля, че дарих всички в коридорите с нужната доза сексапил. Сигурна съм, че тримата ученици, които ме видяха, плюс портиера, ще ми се кланят следващия път, щом ме видят.
Ала като се замисля, кой го интересува, петък е. Adios, bichachos, I am Sam and Dean Winchester. Assbutt.
