Рутерите спасяват животи

Снощи реших, че ще е много забавно да загася лампите в стаята, да спусна щорите и да гледам "Психо" сама. Просто ей така. Вместо това на двадесетата минута от филма вече спях (без да искам). Пренебрегваме този факт за да спомена, че аз знам сюжетната линия така или иначе, и не е загуба, но пък за това тази вечер се вкарах в такъв филм, че се наложи да тичам от метрото до нас по лед, на мъртвешка тъмнина и ревейки, че чувам стъпки след себе си. Не, не съм плакала.
Кълна се в и аз не знам какво (плюшеното животно на леглото ми), че ще си купя 50 билета за градския транспорт, или ще си заредя картата, и никога, никога няма да се качвам ей така в градския транспорт. Знам, че знаете, че ме свалиха от девятката, добре. Позволете ми да започна от самото начало.
Станах в десет, и от тогава до два не правих абсолютно нищо интересно, с което да ви се похваля. В три часа бях в Сердика център за срещата ми с приятели (Моята Беър, Агли, Дани и Петър), с намерението, че всички вече ще бъдат там и ще ме чакат. Вместо това се мотах като мухата Цеце по етажите и ги чаках половин час. Както и да е, щом Дани и Агли дойдоха, заедно с Теди, се оказа, че Петър няма да дойде и честно - камък ми падна от сърцето. (Историята е дълга. -представете си, че го говоря много,много бързо- Аглика искаше да ме събира с него един път в една библиотека, но слава Богу той не дойде, но тя продължи да му говори за мен и на мен за него и го уговрори да дойде днес с нас на пазар, ама той пак не дойде и ние с Дани танцувахме т радост, защото и той не го харесва и да.) Обикаляхме часове за да търсим обувки на Аглика, а междувременно аз се сдобих с нова блузка от жестоко намаление, книга и нов душ-гела, който така упорито ми препоръчваха. Теди си тръгна скоро и ще пропусна частта, в която с двамата се качихме на покрива на мола и хвърляхме разни неща долу.
Единственият транспорт от там до метрото, който аз знам, е автобус номер 9. Решихме, че е твърде много път и много студено, за да вървим пеша, за това се качихме. Разбира се, аз щях да си купя билет, но двамата с Аглика ме разубедиха, защото никога не се качва контрола, пък и кой е луд да стои по спирките в неделя вечерта? Седим си ние вече трета, четвърта спирка, автобуса спира на трета и с периферието си виждам как двама униформени се качват с апарати. Ужас.

Вече беше късно да скачаме, аз и Дани (и двамата бяхме без билети и карти), пък и жената беше до нас. Имах вариант или да изкарам две продупчени билетчета за двама ни от друг автобус и да излъжем, че сме ги продупчили, за кажем, че току-що сме се качили и не сме успели да си вземем, или просто да слезем и да ни глобят/напишат акт. Третото беше най-подходящия избор, дори и да направих това с билетчетата. Не се учудих от заядливата баба, която ни джафка 15 минути за пари. В крайна сметка, след много неадекватни споглеждания, хиляда "Дани/Ева, какво правим?" и "Нали ви дадоха продупчени билетчета, какъв е проблема не мога да разбера?" от страна на Аглика, просто оставихме жената и продължихме пеша към метрото.
Поуката от тази работа - не се правете на остроумни пред премръзнала контрольорка в неделя вечерта, защото ще ви заплаши с акт.
Поука от тази работа номер две - просто си купете билетче или си заредете тъпата карта за градския.
Поука от тази работа номер три - това не е поука, а е някой от законите на Мърфи - винаги, когато нямате билетче, ще се качи контрола. Чувствайте се зле сега. Нека ви е гадно.
Щастливият ни край поне е на лице - не се изтърсихме с 20 лева, нито пък с актове за по 150, а просто си тръгнахме и никой не си направи труда да ни последва. Само дето ми свиха двете билетчета...
Имате ли идея колко пъти казах "билет" и "билетче" в този пост? Много.
Сега нека ви разкажа за кафето, което изпих. Имаше твърде много пияна. Сложих три пакетчета захар. После го изпих за 3 минути. Не ми хареса. През това време (докато пиех и правех гримаси, защото не ми харесваше) се вживявах като брачен консултант на Дани и Аглика (по ирония на съдбата Аглика беше моят този петък), докато двамата спореха чия майка е по-обсебваща и защо трябва да слушаме майките си, когато си имаме гаджета. И кой на кого не споделя. Резултата от проучването беше, че кафето не става по-сладко с изсипан шоколад от една поничка от Дънкин Донътс.

(Дани все още ме бъзика за това.)

Въпреки екшъна съм изключително доволна от факта, че успях да хвана финалните намаления и най-накрая да си взема нещо, което исках от отдавна, при това на - 70%.
О, между другото, всеки път, когато влезехме в някой магазин, алармената система започваше да свири заради нещо в чантата на Теди, което така и не открихме. Най-накрая тя се отказа да влиза където и да било.
Краен извод от целия пост: Спи ми се. Наистина, станах в десет, но главата е на път да ме заболи, няма ток и благодаря на Бога, че интернета ми е вързан към рутер.
Рутерите спасяват животи.