"Завинаги само твоя" - поредният антиутопичен роман, различен от всички останали.
Намираме се в нашия свят, претърпял коренни промени след неназовани събития. В него властта е в ръцете на общество на мъже, в което жени не се раждат, а се проектират с една-едничка цел: да са най-перфектната си версия, за да служат възможно най-добре на мъжете. Те нямат права, абсолютно незначими са извън ролята им на домакити и компаньонки на онзи, който ги е избрал. Същества толкова нищожни, че дори имената им се изписват с малка буква. Всички отклонения от ДНК-то им се премахват. Пръвите шестнадесет години от живота им са посветени на подготовка за бъдещия семеен живот и за отглеждането на перфектни Синове, а след това, щом навършат четиресет години, идва денят за тяхната Терминация.
Ревюто съдържа спойлери, които ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят.
Освен история за потенциалния живот на земята я след някоя война, я след природен катаклизъм, "Завинаги само твоя" може да се чете и като критика към съвременното общество, в което често залитаме към крайности и се понасяме във вихъра на танца, попаднали в обятията на слепия стремеж към съвършенство. Главозамайва ни, шепне ни сладки думи, обещава ни прекрасен живот, за да ни смаже.
Причислявам романа на Луис О´Нийл към онази група произведения, които се оценяват най-трудно. Самото четене наподобява чувството да се возиш на влакче на ужасите: не ти е никак приятно заради съдържанието, но езикът е толкова увлекателен, толкова ритмичен и завладяващ, че страниците, пълни с отблъскващи сцени, сякаш сами се сменят и те въвличат все по-навътре в перфектния свят на болка, нямо страдание и неведение. Плаши те, но те кара за мислиш; кара те да ти се повдига, но вече е твърде късно да се откъснеш; мъчно ти е, но нямаш друг избор и съдиш. Много пъти обаче изплуват няколко основателни въпроса: с какво допринася тази история към морето от всевъзможни дистопични романи; историята има ли смисъл?
