"Разнищи ме" на Тахере Мафи - втора книга - Ревю

Представете си отново следната картина - сиво небе, странно слънце, малко птици, сиви къщи, бедни хора, глад, страх. И тресяща е от наближаващата война земя.

Добре дошли в реалността на Джулиет Ферърс.

След няколко месеца чакане пред нас е втората част на трилогията "Разбий ме" - "Разнищи ме", все още умопомрачително красива и написана със същите красиви думи, същия неповторим стил, както първата книга. Сега е моментът да помоля, ако не сте чели книга номер едно, направете го първо, защото по подразбиране няма как да запазя в тайна действията от нея, говорейки за втората част.

Животът на Джулиет далеч не свършва щастливо с пристигането ѝ в Пункт Омега - сборно място за още много хора, родени със свръхестествени сили като нея. Тя все още е твърде емоционална, бореща се със себе си да свали кожените ръкавици и да докосне хората, и болката от мисълта, че може да ги нарани. Въпреки, че е сред "своите" и от нея се очаква да се приспособи, да намери приятели, след като години наред родителите ѝ са я наричали "чудовище", Джулиет е по-самотна от всякога.

Което на моменти беше прекалено. В първата част на книгата меланхолията и всичките ѝ мисли се сливаха с общия ритмичен тон, правейки неописуемо красив и чувствен текст. Но тук сякаш на всяка страница тя е на кръстопът. И винаги поема по грешния път. 

"Копнеех да повярвам във вълшебните приказки и щастливите завършеци... и отворените врати. Копнеех да се попреструвам на по-добър човек, но вместо това успях да надхвърля дори кошмарния облик, който околните ми бяха изградили."

Бих искала да разгледам много от героите поотделно, да кажа колко развитие претърпяват някои от тях, но ще се спра на трима. Започвам с Кенджи. Първата ми среща с него в "Разбий ме" беше не особено приятна, защото противно на всичките ми приятели не намирах абсолютно нищо забавно, може би защото не можех да вляза в тона му. Но тук той като че ли е съвсем друг персонаж - забавен, саркастичен, нов, свеж, цветен. В моменти, в които не трябваше да се смея, аз се кикотех заради някоя ей така подхвърлена реплика. Толкова съм благодарна, че имаше една от водещите роли в книгата - без него всичко щеше да е твърде драматично и някак си еднообразно.

Вторият и главен герой е Адам. Изпитвам... обич към него заради упоритостта му и любовта, която и за момент не спира да показва. Връзката му с Джулиет е толкова интензивна и красива. През живота си тя никога не е имала допир до човек, никога не е усещала какво може да ѝ донесе физическото, и след като Адам е единственият (или не точно), с който тя може да "живее" за първи път, всеки описан техен поглед е като една пеперуда в стомаха повече. Той иска да я гледа като момиче, а не като някой, от който трябва да се страхува (именно такава е тя за останалите от Пункт Омега). Прави го дори след няколко събития, които би трябвало да преобърнат връзката им в съвсем друга посока. Адам не спира да показва и казва на момичето, че го обича. Но същото прави и Уорнър, третият мъжки герой, който за мен е и най-силният.

В "Разнищи ме" не само разбираме първото име на Уорнър, а го виждаме в друга светлина, която частично обяснява неговият властен характер, несъответстващ на деветнадесетте години. Не можех да разбера какво иска от Джулиет преди, струваше ми се отвратително повърхностно, също така го мразех за сторените неща. Ала в първата част не беше представен като жертва. 

Колко от истинския Ейрън Уорнър е това тук не зная. Но е достатъчно, за да се влюбя в него точно толкова, колкото в Адам. Достатъчно е да ме постави на същото място като Джулиет - между двама им. 

Уорнър - Джулиет сцените са най-любимите ми в цялата книга, защото противно на очакването тя не отказва категорично неговото присъствие. Дава му възможност да обясни, опитва се, макар и несъзнателно, да го опознае. Вижда, че той е мислил за нея. Вижда, че чувствата му са истински. 

"Май  преходността на съвременния живот ни кара да бележим кожите си с мастило. - Казва той. - То ни напомня, че светът е оставил своята следа върху нас, че още сме живи. Че никога няма да забравим."

Една част от книгата кара сърцето ми да се пречупи. Въпреки прекаления драматизъм на главната героиня, успях да видя счупения ѝ свят през нейните очи и си дадох сметка, че да се бориш да живееш и да обичаш с нейната дарба не е никак лесно. Страхотно беше и това, че дори и в края тя се включва в делата на Пункт Омега и започва да придобива смелост, и имам чувството, че в третата книга тя ще е на върхът на силите си. И този път наистина ще намери враговете си. И ще ги убие. 

"И аз за пръв път проумявам, че притежавам силата да унищожа всичко."

"Разнищи ме" не надминава "Разбий ме", след прочитането си даваш сметка, че не се е случило кой знае какво, но въпреки това ти се е сторила вълнуваща, разбиваща и чувствена. Но не е и типична "втора книга", която понижава нивото до самото дъно. Тази тук подготвя. Полага основите за незабравим финал с привкус от всяко чувство, което може да се изпита, четейки редовете на Тахере Мафи. 

Ако не сте чели ревюто ми за "Разбий ме" и имате желание, кликнете тук.

"Аз бях тук" от Гейл Форман - Ревю

Обичам книгите на Гейл Форман толкова, колкото са лошите-момчета-китаристи в книгите ѝ - доста. Макар че стане ли въпрос за сравняване помежду им, то изход не може да бъде намерен.

Преди малко повече от седмица получих копие мостра на "Аз бях тук" от Гейл Форман от издателство "Колибри" (за което им благодаря!). Наложи се да отложа започването ѝ поради ред причини, а времето употребих подготвяйки се психически за историята. 

Защото тя е тежка - става дума за самоубийство, примесено с мистерия; тема, която на много хора не би харесала. Учудващо обаче е, че това не забавя процеса на четене, или поне не го забави при мен - сякаш прелетях през историята на Коуди, чиято най-добра приятелка Мег се самоубива неочаквано, без да е дала знак, че с нея се случва нещо нередно. 

Има няколко впечатляващи неща, които се открояват от литературата с подобна тематика. На първо място е главната героиня Коуди със своята смелост. Тя губи най-добрата си приятелка и скърби за нея, но не може да приеме, че причината за самоубийството се съдържа само в последното писмо, изпратено ѝ от Мег. "Приключението ѝ" започва от посещение в квартирата на мъртвото момиче и завършва с цялата истина за деянието.   Това, с което се различава от останалите е, че не се чувства виновна за смъртта на приятелката си, а за това, че не я е познавала достатъчно добре, че да разбере симптомите и всички малки неща, които са подсказвали за фаталния край. Може би един-два пъти тези мисли пробягват през ума ѝ, но те нямат значение, защото всичко, което иска Коуди, е да намери истината. 

"Сигурно така се чувстват археолзите, когато открият изчезнала цивилизация. Или онзи човек, когато е открил потъналия "Титаник" или когато намериш нещо изчезнало.
Защото това е Мег."

Времето на действието е второто нещо, с което "Аз бях тук" влиза в графата "оригинално". Развива се една година след гимназията - не преди, не ваканция - първата година от колежа, когато всеки тръгва след мечтите си, но не всеки успява да достигне до върха безпрепятствено. Като Коуди - тя е родена в бедно семейство и отгледана само от майка си, няма възможност да влезе в елитен колеж подобно на Мег, но не се предава и стъпка по стъпка си проправя път в живота. Познава охолния живот именно заради нея и топлото семейство Гарсия, приемащо я като собствено дете.

"- (...) На пътя си имаше купчина камъни, но ти ги разчисти и си направи огърица. Мег имаше скъпоценни камъни, а се обеси заедно с тях."

"Това ми липсва. Но как е възможно да ми липсва, когато всъщност никога не съм го имала?"

Нека да обърнем внимание и на реалистичната представа са смъртта и самоубийството, както и взаимоотношенията между хората - характеристика, която намерих и в другите две книги на Форман, които познавам: "Да остана ли?" и "Къде беше?". На няколко места се дава дефиниция на думата "самоубийство" от различни персонажи и при всеки звучи различно. Думите на Ричард, един от тях, ме впечатлиха изключително много: "- (...) Но знаеш ли защо самоубийството е грях според баща ми? (...) Защото е убийство. Защото само Бог може да избере кога ти е времето да си отидеш. Защото да отнемеш живот, означава да откраднеш от Бог. (...) Защото така убиваш надеждата. А всичко, което убива надеждата, е грях". 

Книгата хвърля реалистична представа и върху връзките между хората, най-вече на приятелските. Показва ни, че дори и да твърдим, че познаваме даден човек добре, винаги ще има части от него, които никога няма да открием, точно както едва след смъртта на Мег Коуди открива една огромна страна от приятелката си, за която дори не е подозирала. 

Все още не знам как се чувствам по повод романса в този роман. Едновременно мисля, че е непринуден и естествен - резултат от чувствата на двама объркани младежи, загубили близък. Но в същото време ми се струва някак си неподходящ, доколкото всъщност може да се нарече романс случващото се между Коуди и бившият "приятел" на Меган (отново китарист в рок банда).

"Искрен е и това е едновременно отблъскващо и магнетично като ужасяваща катастрофа, от която просто не можеш да откъснеш очи, макар да съзнаваш, че после ще сънуваш кошмари."

Освен това, още нещо, което не ми се понрави много, е схемата на поддържащите герои, с които Гейл Форман не може да се похвали този път. Харесвам един - двама, но като цяло те не спомагат особено за развитието на историята - някои ми се струват като хора, споменати няколко пъти, само за да се придаде по-голям обем откъм персонажи. 

"Аз бях тук" е още един красив роман за болката от изгубеното, което не си познавал достатъчно добре, за любовта към семейството и приятелите, а също и за прошката. Роман с тъжен глас, който ви грабва и ви превежда през страниците така, все едно се докосвате до думите на всяка една от тях.

"Да простим. А понякога най-трудното от всичко е да простим на себе си. Не го ли сторим, пропиляваме един от най-големите Божи дарове: чудодейното му лекарство."

"Аз бях тук."

Кликвайки върху заглавията ще намерите препратки към рецензиите ми за "Да остана ли?" и "Къде беше?", ако имате желание да ги прочетете. 

"Къде си, Бернадет" от Мария Семпъл - Ревю

Колко често днес можете да намерите книга, която освен оригинална история съдържа хумор, сарказъм, невероятно интересни и развити герои, мистерия и уникален стил на писане?

По всеки един от тези параграфи ударих право в десетката с "Къде си, Бернадет" от Мария Семпъл. Свежа, нова, още с първите 50 страници тя стана потенциален кандидат за едно от челните места в списъка с любимите ми книги за настоящата година. 

Основно книгата е разделена на седем части, всяка една проследяваща даден момент от живота на Бернадет и семейството ѝ, в същото време обясняваща причините за изчезването на жената. Около три четвърти от съдържанието е съставено от мейли, съобщения, полицейски доклади и дори лекарски бележки. Останалото е разказ допълнение от петнадесетгодишната ѝ дъщеря Бий. Именно това ме заплени от самото начало. Структурата на книгата е много различна от всичко, което до сега съм чела. Не мога да дам мнението си за самия лексикален стил, но преводът е невероятно увлекателен. Много малко четива грабват читателя и обемът им няма никакво значение за читателя. Не усетих как от първата страница изведнъж, като че ли само след час, се озовах много след половината. Нито веднъж не бях погледнала към номерацията в долната част. 

Историята на архитектката Бернадет Фокс и семейството ѝ далеч не е само това, което обещава синопсисът на задната корица. Е, написаното там е в основата, ала за да се разбере този проблем е нужно малко повече време, много мейли и проследяване на действието, което тук не е никак трудно. Образът на петдесетгодишната жена е обемна компилация от мнения - тези на съседката ѝ Одри, на съпругът ѝ Бенджи, на неговата колежка Су - Лин, доктори, няколко непознати и Бий. И е объркан. В началото не успях да проследя какво се случва, опитвах се да събера частичките от Бернадет, докато към средата всичко се изясни и започнах да си обяснявам някои нейни постъпки и "лудостта", в която я обвиняват много хора.

Не може да се каже обаче, че тя е единственият протагонист - след нея се нареждат още няколко персонажа, заслужаващи цялото ни внимание. Като Бий, например - талантливата ѝ дъщеря, отличничка на випуска, макар и със здравословни проблеми, която може да бие възрастните по твърде много параграфи. Почувствах се свързана с нея, но едва ли заради близката ни възраст или начина ни на мислене. По-скоро е връзката "майка-дъщеря", която аз имам с моята майка. Защото представих себе си на мястото на Бий в момента, в който Бернадет изчезва и тя разполага само с мейли, документи, предположения и надежди, за да я открие.  

"Да, повтори Бий, и на мен ми е скучно."

Бернадет спря колата, откопча предпазния си колан и се извърна назад. "Така значи, каза тя на момичетата, скучно ви е. Ще споделя с вас една малка житейска тайна. Мислите, че сега ви е скучно? Е, ще става все по-скучно. Колкото по-скоро научите, че от вас зависи да си направите живота интересен, толкова по-добре за вас."

"Добре", кротко отвърна Бий.

Най-забавният герой в цялата книга и този, който ме кара безброй пъти да се смея на глас и да я подавам на приятели, за да се посмеят , е Одри Грифин, съседката на семейство Фокс/Бранч. Никога нямаше да предположа, че действията на тази жена са толкова тясно свързани с тези на архитектката, не и след всички изпратени мейли за това колко я мрази. Вероятно именно това прави персонажът толкова иронично забавен. 

Може би не съм единствената, която си е помислила, че "Къде си, Бернадет" е много близка до съдържание и развитие като "Къде си, Аляска". Истината е, че се сетих за тази прилика едва в края на книгата, когато един приятел ме попита дали случайно не чета Джон Грийн. Това ме накара да се замисля и за съдържанието.

"Къде си, Бернадет" може да се разгледа по два начина - като роман за търсенето на тази жена, внезапно избягала от дома си, за да се спаси от "помощта", която ѝ предлагат. Търсенето ѝ под дърво и камък. От друга страна това е търсенето на нейната истинска същност, коя е тя и защо постъпва така, какво е подтикнало и подтиква бившата преуспяла архитектка да изчезне, без да остави нито една следа.

- (...) Не разбирам, Бий. Щом не си получила писмото ми, как така си се озовала тук?
- Направих като теб - казах. - Изчезнах.

Забавна, иновативна, претенциозна, интригуваща и развита, "Къде си, Бернадет" е изключително леко четиво, което ще ви хване и ще ви пусне чак на последната страница, карайки ви да загубите представа за времето. С каквато и нагласа да започнете да четете, тези 400 страници ще бъдат наистина приятна изненада, защото носят нещо, което не сте очаквали до сега.

Благодаря на издателство "Ентусиаст" за предоставеното копие от книгата!  

The Book Courtship TAG

Бях предвидила да публикувам този пост снощи, на 23 април, за да имам причина да ви честитя деня на книгата и авторското право, но не се получи, а аз така и така ще ви го честитя с около десет часа закъснение!
Може би вече сте разбрали, че когато имам доста работа за вършене извън интернет пространството винаги си намирам друга работа, която да вземе достатъчно от времето ми, че да оставя задълженията за следващия ден. Днес (както повечето пъти) този таг ще бъде причината да преговарям за финалния си проект по география. Благодарение на Ана, която ме тагна (и която има невероятен нов дизайн. Може и да не е нов, но сега го виждам, така че честито, Ана!) И така, да не губя време (пиша това с доза ирония), започвам!

1. Първоначално привличане - Книга, която сте купили, заради корицата - "Изборът" на

Кийра Кас. Не познавам човек, който не е бил привлечен от корицата на тази книга. Всъщност дори не знаех за какво става въпрос и първоначално отказвах да си я взема, защото си мислех, че е нещо... досадно, не знам. Но си я купих. и не съм разочарована. В тази връзка ще спомена, че се вълнувам доста за предстоящата екранизация на първата книга. Преди ден-два пуснаха новината и сега изпитвам желание да препрочета "Изборът".

2. Първи впечатления - Книга, която сте си купили, заради резюмето - "Крадецът на Книги" на Маркъс Зюсак. Прочетох резюмето обаче след като една от приятелките ми започна да я чете на унгарски и не успя да ми обясни за какво става въпрос. Наех се да разбера сама и измолих сестра ми да ми я купи за рождения ден, тъй като и без това наближаваше.

3. Сладки приказки - Книга, която е написана много добре - Тук ще отговоря както много от направилите тага - "Създадена от дим и кост" на Лейни Тейлър.

4. Първа среща - Първа книга от поредица, която ви е накарала да искате да прочетете останалите книги от поредицата -"Рубинено червено" на Керстин Гир.

5. Телефонни разговори до късно през нощта - Книга, която ви е държала будни цяла нощ - Една от книгите и тази, която ми е оставила най-светъл спомен, е "Хари Потър и Даровете на смъртта". Не само ме накара да стоя до късно. Накара ме да плача толкова часове, за колкото бях взема всичките стотици страници.

6. Винаги в ума ми - Книга, за която не можете да спрете да мислите -"Граф Монте Кристо" на Александър Дюма. Много често си мисля за този роман и нямам обяснение за това. Той е един от малкото задължителни, които бях принудена да прочета, но обичам почти толкова, колкото обичам "Крадецът на книги". Но почти.

7. Физически контакт - Книга, която ви харесва как ви кара да се чувствате - ако говорим за физическо чувство, то отговорът ми е "Грегор Горноземеца", защото има много готини буквички. А книга, която ме кара да се чувствам душевно добре е "Кралици на красотата" на Либа Брей.

8. Среща с родителите - Книга, която бихте препоръчали на семейството си и приятели - Отново отговорът ми е "Крадецът на книги", защото е първата, която казвам, когато някой ме помоли за препоръка. От началото на годината навивам госпожата ми по литература да я прочете. Баща ми я прочете, сега е ред на майка ми.

9. Размисли за бъдещето - Книга или поредица, която знаете, че ще препрочитате много пъти за в бъдеще - Не си падам по препрочитането на книги, за това този въпрос ме кара да помисля по-дълго. В крайна сметка ще изкарам още един отговор, който вече е писан/казван неведнъж - "Хари Потър", всяка една от книгите.

10. Споделете любовта си: Кого тагвате? - Вече или всеки е тагнат, или го е направил, така че ако евентуално пропускам или има желаещи - нека го направят. И не забравяйте да ми пратите линк! 

Два дни в един пост

Вчера сутринта казах, че денят ми ще бъде пълен от девет до седем вечерта, а утре (тоест днес) ще седя по пижама до последния момент. Правя бях. Много добре се познавам.

Това е и причината да пиша пост, ако не го правя ще седя и ще се взирам в книгите си с ненормална усмивка, потривайки ръце, но без да ги докосвам.

Вчера беше един изключително интензивен ден. Имах няколко основни неща, които трябваше да направя - да отида на военно обучение, да посетя офиса на и.к. Ентусиаст, да отида на литературна среща с автора Владимир Зарев, след това на училище. Проблемът ми беше, че военното започваше от 10:30 и свършваше около един, посещението ми в офиса не трябваше да бъде по-късно от единадесет, а началото на срещата бе насрочено за 12. Нямате си идея колко бързо военното обучение отпадна от списъка ми със задължения за дена. Дори не ме интересува неизвиненото отсъствие. 

За посещението си в Ентусиаст няма да говоря, защото се бях шашнала без причина и в ума ми да кажа име и да намеря жената беше изключително трудно препятствие. Справих се. Резултатът ще ви кажа в някой друг пост. 

А срещата с Владимир Зарев беше доста интересна и приятна. Отидох само пет минути по-рано и се юрнах да помагам в подготовката на кабинета по обществени науки, за да има някакъв представителен вид. След това се яви мъжът, карайки ме моментално да се почувствам страшно глупаво, тъй като знаех (и все още знам) някакви базови факти за него, за живота и творчеството му. Първата част от срещата премина в четене на последната част от трилогията му, а след това преминахме към въпросите, като аз се превъплътих в... човек, който измисля яки въпроси и записва нещото с диктофона на телефона си. И "ела-с-мен-да-му-зададем-още-няколко-въпроса" човек за Мария, която ме накара и лично да се запозная с него, защото мен ме беше малко срам.

Аз съм срамежлив човек, ако вече не сте го разбрали. 

Всичко натам е училище. О, няколко важни неща. Няма да остана на поправка по география, защото на последния (много гаден) тест имам петица. Държа да отбележа, че е една от малкото в класа. Също така си взех стипендията, с която поставям началото на събирането на книги за летния базар на книгата в НДК. (О, на събирането с господин Зарев се запознах с хората, които организират един от панелите там. Миналият път май беше Скандинавска литература...)

Гледа ми се някой много интересен филм. Или "Игра на Тронове". 

Сега отивам да правя упражнения. 

(Това е един от най-кратките ми дейли постове. Просто ми се искаше да попиша. Окей? Окей.)
Дописване от 17.04: Явно не е бил най-натовареният ми ден. Днес ще бъде. Молете се за мен и оценката ми по математика/български/физика/етика. 

Мини обиколка на България и мини-мини блогърска среща

Ако следите инстаграма ми или пък сте чели предишния пост, знаете, че през изминалите четири дни със семейството ми прекосихме една малка част от южна България и в частност Асеновград, Кърджали и Смолян. Причината - "мини-мини" блогърската среща, която с групичката ни се опитвахме да организираме доста дълго време. 

Опитвам се да съставя план за този пост още от първия ден, искам да разкажа за всяко едно от местата, които посетихме, но за много от тях съм напълно неспособна, просто защото трябва да се почувстват - думите на хората са безполезни. А снимките не могат да поберат в себе си красотата на Родопите. 

Първата ни спирка в петъчната сутрин беше Асеновата крепост. Трябва да призная, че не бях особено подготвена и единственото, с което разполагах в момента на пристъпване на загражденията, бяха знанията ми от преди години, дадени от учителите ми по история. В помощ дойде симпатичният личен екскурзовод на японски турист, който говореше на английски, но когато му задавахме въпроси (мама задаваше въпроси, аз се правех, че не съм с нея) той отговаряше с усмивка.

 Трябва да спомена, че това, както и много от другите места, които посетихме, въобще не са за хора, които умират от страх при вида на влечуги. Като мен. Снимах това привидно безобидно гущерче, което се правеше, че не е там, само заради баща ми, който стоеше до мен и шумкаше с крак в тревата, за да ме стресне. Възползваха се от страха ми.

Рождени дни, езици mash up и губене на време

Когато някой ми каже да правя нещо, обикновено не го правя. 

Защото трябва да направя на пук. 

Говоря за писането на дейли постове. Няма да ви се обяснявам защо това е първият от ужасно много време, тcй като вече веднъж го направих в аск. Освен това мисля, че това си е само моя работа. Ще пиша каквото искам. (Тук се плезя заядливо)

Само исках да спомена тези мисли.

Но както и да е, днес е четвъртък (аз си мислех, че е сряда) и последният ми ден в София - утре пътувам към Кърджали за мини блогър среща със Зин, макар и да трябваше да дойдат още хора. Убедена съм, че ще си прекараме страхотно. Зин, тур планът, тур планът!

Споменавайки блогъри, в момента във фейсбук се е сформирал един гигантски общ (kinda спам) чат с повече от 10 буук блогърки, шаут аут за тях. 

Днес мислите ми са ужасно разбъркани - искам да спомена събития от миналата седмица, но имам да говоря и за днес, а и за общата картина, за това нямам нииикаква идея какво ще излезе от разбърканите ми мисли. (Обикновено резултатът е чисто и просто мешаница, дори и да казвам, че не знам какво ще се получи. Всъщност знам.)

Сега се прехвърлям във времето, чак на трети април, или с други думи казано Рожденият ден

на сестра ми. Ден преди това бяхме направили най-вкусната торта на света, но нямам снимка на нея (тази от снапчат, както можете да се досетите, изчезна), за това ви казвам само, че не беше най-красивата, но определено беше най-вкусната домашна торта, която някой някога е правил, кълна се. Сестра ми покани две от приятелките си на гости на самия ден. И двете или се страхуват от мен, или ги е срам. Залагам на първото, защото всеки път, щом влезех, за да им оставя нещо за пиене или храна, и двете замръзваха и ме гледаха все едно съм Фреди. Но се забавляваха, часове ги слушах как се смеят на "Замръзналото кралство" все едно са лапета

на по седем-осем годинки. През цялото време аз бях в другата стая. За малко баба ми беше на гости, колкото да си хапнем от гигантската пица, да обсъдим хубаво хората, за ми разкаже за учениците си и да говорим за университетите. Когато си тръгна написах ревюто на "Ние, лъжците", което можете да прочетете тук. 

Денят беше много забавен. Дадохме му финал с прожекция на "Бунтовници", вторият филм по книга на Вероника Рот. Бих могла да говоря много за това, но обобщено казвам, че като самостоятелен филм е наистина страхотен, добро продължение на "Дивергенти". Но за хората, които са чели книгите и са от онези запалени фенове, които през цялата прожекция крещят "това не се случи така в книгата", то тази екранизация би била ужасна. Много махнати и добавени сцени, разбъркана последователност, частично тъп подбор на актьори (майката на Фор майка ли му беше или сестра?), но... доста добра актьорска игра (Тео и Шай са ми фаворити). Няма начин да не спомена превода този път - не бяха превели Фор като "Четири", а си беше "Фор".

За сметка на това онзи ден даваха дублиран "Дивергенти" по БТВ и през цялото време се повтаряше "Четири, четири, четири". Какво четири? Круши? Кебапчета? Шамара? 

Не знам дали съм споменавала тук, но след успеха на макета на немски концлагер господинът ми по история ми възложи да направя индианско селище. И хора, два дни с майка ми седяхме и правихме дръвчета. Не го казвам с лошо, защото нова беше едно от най-забавните неща, които съм правила. Особено докато на фона течеше "Всички обичат Реймънд". Напреднахме, но не достатъчно - има още доста неща, които трябва да се направят, а аз искам просто да седя и да чета. Но не "Робинзон Крузо", който съм чела, но трябва да прочета отново за шестица по литература, а нещо по-интересно. Като "Разнищи ме", например, която отлагам от около седмица. Задължителната литература ме праща директно към най-гадната точка на reading slump-а. 

Не мога да си представя как се чувстват съучениците ми, които имат да четат по около пет книги... (Половината от тях даже няма да си направят труда да проверят кои книги трябва да прочетат, убедена съм.)

Заради макета по история щях да пропусна последната си възможност да се видя с Теди, която

се върна в Унгария в началото на тази учебна година и едва ли ще дойде отново. Оказа се яко да захвърлиш всичко и да тръгнеш ей така към метрото. 

Радвам се че се видях и с нея, и с най-добрата ѝ приятелка Реджина, която е супер сладка. Но ми се изприщи езика цяяял ден да говоря на английски и частично на испански. Най-смешната част беше когато не се сещахме за някоя дума на английски или испански, и обръщахме на другия език. А Редж стоеше и ни гледаше неразбиращо, докато говорехме на български. Искам да повторим деня. И да си направим повече снимки. Или... може ли да го повторим в Унгария този път, моля? Вземи ме в Унгария, Теди, и ме заведи на някой як музикален фестивал. И ми купи Съмърсби. 

Преди ден-два реших да започна The 100 и ако не трябваше да чета "Робинзон" щях да го гледам 24/7. Не че... в момента не седя и не пиша пост де. 

Един ъпдейт за бебе-телефона ми - все още си няма име и все още приемам предложения. Май в момента клоня към Джейми, защото Outlander и новите епизоди. 

Това стана твърде дълго. Сега май трябва да стана и да отида ма чета или да правя презентации по география и химия. Нуждая се от търпение, късмет и нещо за пиене. 

The (non)Ultimate Book TAG

Опитвах се за доведа таговете в блога до минимум, но видях, че Ана ме е тагнала да направя The (non)Ultimate Book tag, така че... благодаря, Ана, изглежда супер забавно и ще го направя с огромно удоволствие!

Правила на тага:

1. Поставете тези правила.

2. Публикувайте снимка на любимата си корица от книга.

3. Отговорете на въпросите от по-долу.

4. Тагнете няколко души, които също да им отговорят.

5. Отидете в техния блог/туитър и им кажете, че сте ги тагнали.

6. Уверете се, че сте казали на човека, който ви е тагнал, че вече сте взели участие.

I

II

1. Какво четете в момента?

В момента чета "Робинзон Крузо" за втори път, макар че в goodreads отбелязах, че в момента съм на "Разнищи ме". 

2. Имате ли някаква идея какво ще четете, щом я завършите?

Да, "Ранищи ме". Или "Живота, какъвто го познавахме", и без това не мога да избера никога между двете. 

3. Кои 5 книги сте искали винаги да прочетете, но не са били в кръга ви?

"Сирена" (ако се брои, защото стои на рафта ми от две или три години и все още не съм я прочела), "Ангел с часовников механизъм" на Касандра Клеър (всеки път я подминавам в книжарницата със жален поглед, но никога не съм стигала до купуване, защото винаги има друго нещо, от което се нуждая), "Сянка и кост" на Лий Бардуго, "Стъкленият трон" от Сара Дж. Маас (макар че съвсем скоро няма да е за този пост, в момента се взирам в красивото ми копие) и "Джейн Еър". 

4. Какви списания имате във вашата стая/салон точно сега?

Върху гардероба имам огромна кутия със списания "Браво", събирани през последните около 5 години, също няколко броя на Joy и Cosmo.

5. Коя е най-лошата книга, която сте чели?

Аз съм от онези хора, които винаги намират по нещо добро в абсолютно всичко, също и в книгите, за това рядко оставам разочарована. Но мисля, че най-лошата, за която се сещам в момента, е "Подборът" на Али Конди. 

6. Коя книга изглежда наистина популярна, но не ви харесва?

Макар и да съм прочела само две книги от поредицата ще кажа "Реликвите на смъртните". Изглежда, че всички харесват тези книги, но докато четях "Град от пепел" чаках до последните петдесет страници да се случи нещо, което да ме развълнува, ала единственото, което се случи, бе яростта. Въпреки това някой ден ще завърша поредицата. 

7. Коя е книгата, която винаги препоръчвате на останалите?

Винаги препоръчвам "Шепот" на Изабел Абеди, може би защото бе една от малкото книги, които в "четенето-не-е-интересно" ми период ме завладяха. Помня, че не млъкнах и разказах на всичките си приятели по няколко пъти сюжета. Винаги препоръчвам и "Граф Монте Кристо" (и ги предупреждавам, че ако прочетат адаптираната версия ще престана да им говоря). 

8. Кои са трите ти любими поеми?

Не мисля, че има такива. 

9. Къде обикновено купувате книгите си?

Най-често ги купувам от "Ректората" (или книжарницата в подлеза на университета) или Ориндж в The mall. Макар че една огромна част от колекцията ми идва директно от Сиела в Мол София. И сезонното изложение в НДК. 

10. Къде обикновено четете книги?

Обикновено чета на ръба на леглото, така че колената ми да са на пода, а горната част на тялото подпряна на матрака. Също така на самото легло и на дивана в кухнята (с качени върху масата крака).

11. Когато бяхте малки, имахте ли някакви специфични навици за четене?

Когато бях малка обикновено четяхме вечер. Първоначално родителите ми четяха детски книжки, но когато се научих и аз се редувахме тримата. 

Въпреки това предпочитах да съм навън с децата и да играя на гоненица, криеница и дама, вместо да чета. А ме погледнете сега. 

12. Кое е последното нещо, което оставяте до половината нощ за четене, защото книгата е

толкова хубава, че не може да я оставите?

Добре е, че не само аз не схващам въпроса, формулиран по този начин (нервен смях). За това да речем, че е "Коя е последната книга, която ви държа будни до посред нощ, защото бе/е толкова добра, че не можахте да я оставите?". Ако приемем, че това е въпросът, то моят отговор е "Хари Потър и Даровете на смъртта". Четох я до към два, но след това седях още час-два, за да осъзная каква развалина съм и как за един месец психическото ми състояние се разби. 

13. Били ли сте някога при четенето на книги "фалшиви"?

Ако се отнася за оценяването на книгата - абсолютно да. Има книги, които съм оценявала много по-високо, от колкото ми се иска, само защото всички ги харесват. Доста глупаво решение от моя страна. 

14. Някога купували ли сте книга само защото ви е харесала корицата?

Да, определено. Например "Изборът", нямах идея за какво става въпрос, не знаех какво е хорското мнение, купих я само защото корицата е невероятно красива. Хубавото в случая е, че след това книгата наистина ми хареса.

15. Коя беше любимата ви книга, когато бяхте дете?

Аз все още съм дете, но ще се върна в доста по-ранните си години и ще кажа онази поредица "Книжки за гората". Около 30 малки книжки, страшно тънки и с красиви картинки. Трябва да се броят. Още помня голяма част от тях (а нашите твърдят, че на 2-3 годинки съм знаела наизуст една).

16. Коя книга промени живота ви?

Всяка книга, която съм чела, е променила живота ми мъничко. Ако не, то значи не е изпълнила правилно задачата си.

17. Кой е любимия ви откъс от книга?

"... Стана, Дъмбълдор също се изправи и двамата дълго се гледаха очи в очи.

- Накрая ми кажете... - рече Хари - това тук истинско ли е? Или се случва вътре в главата ми?

Дъмбълдор го озари с усмивка и гласът му прозвуча в ушите на Хари силен и ясен, макар че ярката мъгла отново се спусна и замъгли силуета му.

- Разбира се, че се случва вътре в главата ти, Хари, но защо, да му се не види, това да означава, че не е истинско?"

18. Кои са петте ви любими автора?

Маркъс Зюсак, Александър Дюма, Дж. К. Роулинг, Стефъни Пъркинс, Лейни Тейлър.

19. Книга, за която никой не е чувал, но трябва да се прочете?

"Никой не е чувал" е пресилено, но трябва да се обърне малко повече внимание на "Пепел" от Илса Бик и "Кралици на красотата" от Либа Брей.

20. За кои 3 книги сте "евангелист"?

"Дивергенти", "Граф Монте Кристо" и "Хари Потър". (Да се престорим, че горе пише и "поредици".)

21. Кои са любимите ви книги от автора за първи път?

Повечето книги, които притежавам, всъщност.

22. Коя е любимата ви класическа книга?

"Граф Монте Кристо" и "Бел Ами" (въпреки че много обичам да я храня и да споря с всички за Жорж. Аз всъщност споря и за двете книги).

III

Още веднъж благодарности на Ана за тага. На свой ред тагвам Гери, Victen и Илияна. Надявам се да направите тага!

"Ние, лъжците" от Е. Локхарт - Ревю

Добре дошли в прекрасното семейство Синклер. 

Никой тук не е престъпник.

Никой не е пристрастен към нищо.

Никой никога не се е провалял.

И всеки може да промени това за един миг.

Ще повторя всеобщите думи - ако все още не сте чели "Ние, лъжците" - не продължавайте да четете! Следващите редове съдържат разкритието на историята, и ако го разберете сега, няма да можете да оцените книгата реално. 

Много време чаках издаването на "Ние, лъжците" на български език, дори мислех да убедя родителите си да я поръчам на английски. Мисля, че съм доволна, че я пуснаха преди това. 

Синклер е известна американска фамилия, една от първите, населили се на Новия континент. Всички знаят името на семейството, познават ги по перфектните им квадратни брадички, руси коси, стройни крака и невероятни спортни умения. Всички им завиждат, особено когато стане въпрос за частния остров "Бийчууд", на който те прекарват летата си. 

Да, и аз завидях на целия този разкош през първите тридесет страници, представих себе си на личния си плаж, представих си огромна къща, яхти, скали... Но този образ бързо се пропука. Нищо на Бийчууд не е такова, каквото изглежда, най-малко групата от четирима тийнейджъри, наричащи себе си Лъжците.

Каденс Истман е единствената дъщеря на Пени Синклер и най-голямата внучка в семейството. След неуспешния брак на родителите ѝ и напускането на баща ѝ, Кади прекарва дните си на континента монотонно, но с идването на лято петнадесет на частния остров сякаш светът пред нея се отваря отново, този път по-цветен и щастлив. Отново с братовчедите си Джони и Мирън, и момчето, което харесва - Гат, тя е готова да си почине от всичко в големия град и да се забавлява. Иска единствено слънце, любимите ѝ кучета, Лъжците и спокойствие. 

Последното обаче не получава. Привидно перфектното семейство далеч не е такова, каквото изглежда - между стените на огромните сгради трите наследници на фамилията Синклер правят всичко възможно, за да грабнат по-голяма част от наследството на баща си, манипулират го чрез внуците му, алчността им расте и стават готови да пожертват щастието на децата си, само за да изглеждат предани пред господин Синклер.

"Дръж се нормално. Веднага. Защото си нормална. Защото можеш да бъдеш."

За мен първата половина на книгата не беше вълнуваща - писна ми бързо от повърхностното държание на Каденс, ясно ми стана от първите няколко страници що за човек е тя, всяка постъпка говореше твърде зле за нея. Трудно възприех стилът на Е. Локхарт също - мисля, че той е от онези, които или се харесват, или никога не биват разбрани. 

Още в самото начало Каденс нарича групичката си "Лъжците", но поне през първата половина очаквах повече лъжи и интриги. Джони, Гат, Мирън и тя за мен не заслужаваха наименованието си. Дори и след така тайнствения инцидент, преживян от Каденс през лято петнадесет, за който всеки отказва да говори. 

За една нощ животът на най-голямата внучка Синклер се преобръща на сто и осемдесет градуса - момичето не помни какво се е случило, но ежедневно търпи последиците - главоболие, гадене, световъртеж, почти постоянен престой в болници и повече лекарства, от колкото някой на нейната възраст трябва да поема. Лято шестнадесет вместо на Бийчууд, Кадест прекарва в Европа с баща си. Междувременно постоянно пише на Лъжците, разказва им за дните си, повтаря им, че ѝ липсват, и тайно пита как е Гат, с когото са се разделили. Не получава нито един отговор.

С настъпването на лято номер седемнадесет Пени решава да върне дъщеря си на острова, за да може да започне да си спомня какво точно се е случило преди две години.

Тази част от книгата ни представя героите по-отблизо, дава възможност на читателите да се запознаят с истинските лица на Лъжците. Ала това при мен не проработи - не се почувствах свързана с нито един от групата, дори и Каденс, която е разказвачът на цялата история. Изпитвам симпатии само към Гат, защото той ми се струва най-голям реалист измежду всички - той не е част от семейството и знае как стоят нещата извън летния рай. Обича да коментира политика и ясно осъзнава положението на Синклеровата йерархия.

Изпитвам някакви симпатии към Кади за друго - макар и изгубила спомените си, тя осъзнава, че нещо лошо се е случило, и макар и не точно по този повод, започва да се разделя с предметите от стаята си в Уиндимър. Също като Гат тя съзира истината за семейството си. 

"Ако искаш да живееш там, където хората не се боят от мишки, трябва да се откажеш от живота в дворци."

Началото на развръзката на книгата, или последната от петте части, е моментът, в който тя престава да бъде безразлична. Още първите редове на главата усилват сърцебиенето ти, или поне така стана при мен. Не очаквах, признавам, не очаквах този plot twist. Нямах идея какво ще се окаже, че се е случило. Имах само малки теории - имало е нещо между Мирън и Гат и за това на нея непрестанно ѝ е зле; Лъжците имат нещо общо със злополуката, за която постоянно се споменава; и още няколко. 

Оказа се обаче огън.

Пожар, запален в момент на нетрезво състояние, необмислен, глупав, детински. Разбира се, взел своите жертви - Мирън, Джони, Гат и две кучета. 

Да. 

Реакцията ми, когато прочетох, че трима от лъжците са загинали в този момент, беше странна, не се бях чувствала толкова глупаво и развълнувано от много време. Останах с отворена уста, върнах се няколко страници по-назад, за да съм сигурна, че съм разбрала написаното правилно. След това започнах да сглобявам частите. Никой родител никога не засича тримата, дядото на Каденс я нарича Мирън, не вечерят заедно. Казват, че кучетата са починали, а къщата Клермонт, където се е разиграла страшната сцена, е подновена без първоначално очевидни за момичето причини. 

Помислих си колко глупав е бил планът им за палеж - всеки на един етаж, все едно къщата няма и без това да изгори, ако драснат клечката на първия. И колко глупави са били да не проверят дали няма човек или, в случая, животни, заключени някъде по стаите. (Бях много по-разстроена за кучетата, от колкото за тийнейджърите, трябва да бъда честна.) 

Да, Гат, Джони и Мирън са загинали, приех го. Но после спрях и се запитах как, по дяволите, прекараха няколко седмици от лято седемнадесет заедно с Каденс. Разбрах бързо. Всичко това е било само игра на съзнанието ѝ, искала е да вярва, че всичко е наред и само тя е пострадала в неизвестния инцидент. (Тук обаче вмятам, че в книгата се споменава, че ръцете ѝ са били обгорени от опитите да влезе в къщата, за да спаси приятелите си. Защо през тези две години нито веднъж не си е дала сметка за това?)
След края на книгата си дадох сметка за много неща, които не бях имала възможност да осъзная по-рано - дори и лъжите да не са показани така ясно, отношенията и всички герои са изградени върху цяла планина от тях. Интригите, плетени от родители и деца, са реални и може би за това не ги забелязах четейки. Защото днес те заобикалят всеки един от нас. Защото живеем в свят на манипулация, фалшиви фасади, празни усмивки и повече лъжи, от колкото може да поддържаме сами. Защото нещото, написано в книгата, ние приемаме като нормално. 

Радвам се, че прочетох "Ние, лъжците", дори мисля, че ако бях чакала лятото, за да се потопя в този свят, нямаше да я почуствам и разбера както сега. 

Защото това не е типичната история за плаж, слънце и лятна любов.

По-скоро.... призрачна лятна история, която те кара да настръхнеш и да затвориш страниците за известно време, поне докато осъзнаеш какво се случва. След това се завръща с гръм и трясък, а мислите оплитат ума ти без признаци, че скоро ще забравиш историята на четиримата Лъжци.

"Хубаво е да бъдеш обичан, дори и любовта да не трае."

March wrap up & April TBR pile

Здравейте, честита ваканция и честит първи април!

Както може би някои от вас знаят в началото на март написах пост за книгите, които исках да прочета през предстоящия месец. (Можете да го прочетете тук.) И... прочетох само две книги от и без това четирите, които си бях поставила като цел. И това не е никаква първоаприлска шега, честна скаутска. Не знам дали ми е тъпо за неизпълнената цел или съм по-щастлива, че успях да завърша "Хари Потър". 

Първата книга, която прочетох през март, е "Списъкът на омразата". На кратичко - книгата ми хареса; има доста недостатъци, но не не се занимавам много с този жанр, за това ми направи добро впечатление. Ако желаете да прочетете пълното ми мнение - натиснете тук. Доста бързо четиво е, за това ако някой реши да го подхване, или пък е, ще се радвам да сподели мнението си!

Едва ден след "Списъкът на омразата" прочетох финалната книга от поредицата "Скъпоценни камъни" на Керстин Гир - "Смарагдово-зелено". Първоначално нямах идея дали ще ми хареса, особено след първите две добри части. Бях чула много негативни, смесени, но и положителни мнения. Все пак завърших, харесвайки цялостната картина. Въпреки че краят и сега ми се струва прибързан, неочакван, доста нереалистичен, вземайки под предвид жанра също, но... Да. Освен това мнението ми за Гидиън е смесено. Имам моменти, в които го харесвам много, и такива, в които би ми се искало да му ударя шамар. 

Няма да говоря много за "Хари Потър и Орденът на феникса", "Хари Потър и Нечистокръвният принц" и "Хари Потър и Даровете на смъртта" от Дж. К. Роулинг, защото тук можете да намерите гигантски пост с мнението ми за абсолютно всички части от поредицата, както и за филмите по тях.

And so, за април реших да вдигна бройката с едно, като включа двете книги, които не прочетох през март - "Жената в Черно" на Сузан Хил (на dist jaket- а ми е Даниел Радклиф!) и "Живота, какъвто го познавахме" от поредицата "Последните оцелели". Не знам дали ще започна с тях първо, за да съм сигурна, че този път няма да останат на опашката. Всъщност, това няма как да стане, защото вече съм на половината на "Ние, лъжците" на Е. Локхарт. Дълго време чаках тази книга да бъде преведена в България, а копието си получих като подарък от Мони (обич). За момента не знам точно какво мисля, за това ще я завърша и ще побързам да изразя мнението си тук. Искрено искам да ми хареса. За сега ми е объркана.

Този месец също излезе втората част на "Разбий ме" - "Разнищи ме" на Тахара Мафи, и обожавам корицата. Мисля, че това са едни от най-красивите книги (заедно с "Изборът" на Кийра Кас), които притежавам. Та, тъй като харесах първата част ужасно много, нямам търпение за тази!

Последната книга, която искам да прочета през следващите 30 дни, е "Приказките на барда Бийдъл" от света на "Хари Потър" на Дж. К. Роулинг - книгата, която завеща Дъмбълдор на Хърмаяни. Доста е мъничка, за това се съмнявам, че ще ми отнеме повече от час. Смятам, че все пак няма да бъде справедливо да не я включа в официалния си TBR pile. 

От днес сме в пролетна ваканция, за това мисля, че за следващите 12 (?) дни ще се справя с всички четива, а също "Робинзон Крузо" и "История Славянобългарска", които трябва да прочета за училище. Трябват ми само малко воля и желание, които, честно казано, що се отнася за книги никога не липсват. 

Какво смятате да четете вие през пролетната ваканция?

Желая ви приятно прекарване!