В капана на Пловдив

    Пръстите ме сърбяха да напиша „информативен“ пост, нещо като пътеводител с любимите ми места и дейности в Пловдив. Истината обаче е, че този потенциален списък би повторил абсолютно всеки друг guide в интернет. Ако искате да научите за готини хипстърски заведения, instagramable кътчета из града и задължителни културни паметници, по-добре пуснете някое пътешественическо видео на чужденци в Ютуб - установих, че в тях информацията е най-приятно поднесена. Толкова приятно, че след като изгледах няколко случайни предложения преди няколко дни, желанието да скоча в колата и да скитам из пловдивските улици с часове стана по-натрапчиво от желанието да не мръдна от дивана под климатика. 

„Затворен в теб“ от Йова Станкова - Ревю

    Между красивите твърди корици в кралско синьо на книгата, която ще ви представя днес, се таи история, изискваща от бъдещите си читатели да търсят скрити послания отвъд написаните с мастило. „Затворен в теб“ е вторият роман на Йова Станкова. В него авторката дава свобода на трагичната любов на главните си герои, като ги обрича да се борят за и един с друг от различни краища на Европа, докато се лутат в лабиринт от противоречиви емоции. 

    Малкото апартаментче в центъра на София, което обитават Дамян и Таня, е дом на любовта им. И така, докато недоимъкът и тежестите на реалността не намират начин да си проправят път във взаимоотношенията им, принуждавайки Дамян да избира между разклатената сигурност на родината и перспективата на чуждата страна, където може би ще успее да натрупа богатства за по-добър и уреден живот.

„Анатомия на един скандал“ от Сара Вон - Ревю

    Колкото и да не ни се ще да си го признаем, във всеки един от нас гори интерес към личния живот на околните. Огън, който започва да пламти яростно, когато на бял свят излезе информация, представяща ги в неблагоприятна светлина. Всичко скандално ни привлича, а в „Анатомия на един скандал“ Сара Вон ни дава всичко, за да задоволим воайорските си пориви - провинил се политик, объркана, но вярна съпруга, безскрупулен прокурор и жертва на престъпление, за което слушаме и четем твърде често. Все главни герои в сюжет, който хвърля светлина върху различните аспекти на съдебния процес както на правно ниво, така и на лично, защото именно там се разиграват най-скандалните ситуации. 
    Джеймс гради солидна политическа кариера рамо до рамо с министър-председателя на Обединеното кралство. Красив, чаровен и с добро образование, успехите му не са само професионални, но и семейни. Съпругата му Софи е всичко, което една публична личност би искала, а децата му са идеална добавка към идиличната картинка. Внезапно обвинение от негова колежка за изнасилване се превръща в силно земетресение в рая. Следват процеси, разпити, недоверие и помрачена слава, която поставя под въпрос бъдещето на Джеймс. И макар че Софи е готова да преглътне признанието, че й е изневерявал повече пъти, отколкото е редно да бъдат простени, увещанията, че е обвинен несправедливо, пораждат у Софи по-скоро съмнения, отколкото спокойствие. Чувството на безпокойство се засилва, когато в лицето на прокурора по делото, Кейт, Софи вижда бледи прилики с нейна стара позната от университета, за която не е чувала нищо от първата им година в университета. 

Шипка и Бузлуджа за ден

    Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени. 

    Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much.
    А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не. 

    Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.

„Почти перфектна почивка“ от Луси Даймънд - Ревю

    Вселената има начини да превърне всичките ни най-добри намерения в оръжие срещу самите нас. Особено когато се стараем и целенасочено се опитваме да превърнем някоя ситуация в нещо, което не е. Добрата новина е, че често нещата сами намират начин да влязат в ритъм и в края на краищата, макар и да не се е случило така, както сме желали, оставаме доволни от развръзката - подобно на четирите главни героини в „Почти перфектна почивка“ от Луси Даймънд.

    Ема заминава на почивка в Корнуол и веднага съжалява, че е предложила на новия си приятел да се присъедини към нея и децата й в спокойната вила. Маги пък се надява, че двете седмици с дъщеря й ще са сплотяващ момент и повод да преоткрият топлината в отношенията си, която тийнейджърството лека-полека е започнало да отмива. Животът като майка на близнаци задушава Оливия, затова тя импулсивно се качва в колата, изключва мобилния си телефон и пропътува разстоянието до Корнуол за кратка почивка и поглед към миналото, преследващо я като сянка. Лорна, възрастната дама, която държи ваканционните бунгала заедно със сина си, приютява трите жени, семействата и историите им, докато сама се опитва да изплува от тъгата по загиналия си преди двадесет години син. Пътищата им започват да се преплитат, между родителите и децата се заформят приятелства, заедно изживяват забавни, но и тъжни моменти, и понякога несъзнателно дават малко от себе си, за да може почивката на останалите хора да бъде толкова перфектна, колкото позволяват обстоятелствата. 

За Бургас и морето (и взетите изпити, и бъдещето, но не чак толкова)

    Когато си мисля за Бургас, имам навика да асоциирам града с две конкретни чувства. Първото е на сигурност. Има хора, които нямат против да бъдат авантюристични в по-тривиалните аспекти от живота си. Обичат да експериментират с нови места, нови заведения и храни, с ново всичко. Аз залагам на познатото, на онова, което в миналото вече съм изпитала, познавам, сигурна съм, че харесвам и знам, че няма да ме разочарова в бъдеще. Не помня лято без Бургас, без лимоновия сладолед от центъра, ронената царевичка за обяд, без залезите на моста, без дълги разходки в Морската, цаца в капанчето, колело под наем, горещи вечери на някой балкон... 

    Второто чувство произлиза от всичко това: чувство, че си у дома далеч от вкъщи.

    По-различното тази година е, че очаквах почивката с гледка към морето горе-долу от края на почивката миналата година. Дълга беше изминалата година, но поне вече имам вселенско позволение да използвам репликата "заслужена почивка", понеже съм се претрудила с курсови, изпити и даже цяла дипломна, която, между другото (!), защитих преди две седмици. Приятели, краят на университетските постове настъпи! Също и студентското намаление за карта за градски транспорт - бъдете сигурни, че това е най-голямата ми болка. Кой знае, достатъчно луда съм, че след година-година и нещо пак да реша да запиша някоя магистратура. И гледайте тогава какво става. Jokes aside, наистина го обмислях/м, но не за друго, а защото е много странно изведнъж да бъдеш лишен от идентичност, с която си се асоциирал цели 16-17 години. По-голямата част от живота ми е преминала на различни нива в образователната система и на моменти се чувствам безпредметно, без посока. Е, посоката е кажи-речи ясна - big girl job, две седмици почивка за море, две за Коледа, приоритизиран социален живот през уикендите и колкото се може повече почивки за презареждане. Вълнувам се за всичко онова, което предстои, защото все още тая надежди, че мечтите, колкото и далечни да изглеждат, имат потенциал да се превърнат в реалност. 

Mid-Year Book Freak Out Tag 2022

   Преди няколко дни завърших Goodreads предизвикателството си - 45 книги са вече в историята, а сред тях блестят няколко наистина страхотни заглавия. Някои от тях са супер познати, други все още търсят своите читатели, но... Та, всяка възможност да се говори за добри книги е добре дошла! Затова за поредна година подхващам The Mid-Year Freak Out Tag и, разбира се, каня и вас да разкажете малко повече за историите, които осмислиха изминалите няколко месеца! 

 1. Най–добрата книга, която си прочел/а досега през 2022 г.

    Hands down, „Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева. Минаха няколко месеца от премиерата й и аз просто не мога да престана да мисля за тази книга и чувството, което породи у мен, докато я четях. Посветих й цял дълъг пост (клик!), писах за нея в Инстаграм, накарах най-близките си приятели да я прочетат, но все още изпитвам нужда да подчертая колко красива, поетична, вдъхновяваща и смислена е историята между двете великолепни корици.

2. Най–доброто продължение, което си чел/а досега през 2022 г.

    Най-скорошният пример в тази категория ми е „Добро момиче, лоша кръв“ от Холи Джаксън, продължението на „Наръчник за убийства за добри момичета“. Историята надгражда първата, без да краде от нейния блясък; вълнуваща е, заплетена е, предлага идеалните пропорции мистерия и хумор. И определено не страда от синдрома на продължението, публикувано за пари - нали знаете, когато някой (най-често в киноиндустрията, но и в областта на литературата) види, че продуктът му се харесва и продава, започва да бълва продължение след продължение, за да се възползва от шума, докато може, но без да влага кой знае колко в качеството. Тук определеееееено не е така!

Десет причини да прочетете „Наръчник за убийства за добри момичета“ от Холи Джаксън

    Не знам за вас, но аз често минавам през периоди на подчертан интерес към true crime случаи. Подкасти, видеа, статии в интернет, книги - само ми дайте да поемам информация. Това май е логичното обяснение на любовта ми към „Наръчник за убийства на добри момичета“. Come on... преди пет години в градчето, в което живее Пип, е извършено убийство, а заподозряното момче, гаджето на жертвата, се самоубива. Пип не вярва, че той е отговорен, затова се залавя да изрови всяко доказателство и да говори с всички пряко и непряко замесени, за да достигне до истината и евентуално да оневини момчето. True crime в истинския (книжен) живот!  
    Описан така, романът звучи семпличък и някак предвидим. Повярвайте ми, и аз така си мислех. Холи Джаксън светкавично опроверга първото ми впечатление и ме накара да разлиствам страница след страница, докато не приключих някъде след полунощ, изпълнена с желание още в онзи момент да открия следващата част от поредицата и да я изчета. Причината за вълнението не е една. Затова днес искам да ви разкажа за „Наръчник за убийства за добри момичета“ и с десет точки да се опитам да ви убедя, че тази книга е повече от впечатляваща! 

     1. Заплетен сюжет, който не те губи в описания и изброявания на персонажи. Холи Джаксън не е залитнала по тенденцията на други автори да добавят ненужни сцени към действието. Тук всичко е подчинено на развитието му и му служи вярно, като е важно да се отбележи, че постъпките на героите са и главният мотор за изграждане на образите. Динамика, динамика, динамика! 

Книгите на месец април. Седем кратки ревюта

     Ти да видиш! Въпреки кофти прогнозите, и през април не се разминах с готините заглавия! Well, всъщност не четох особено много на хартия, а заложих повече на аудио формата, но не е сега моментът да се впускам в обяснения защо слушането и четенето могат да бъдат равностойни. Вместо това ви предлагам няколко кратки ревюта на априлските книги, с които да се опитам да ви убедя (или разубедя!) да хвърлите поглед на любопитни четива! 

1. „Екстаз“ и „Еуфория“ от Силвия Дей

    Поредицата за Ева и Гидиън на Силвия Дей („Кросфайър“, 5 части) ми е любимата романтично-еротична поредица. Да, признавам, отчасти заради името на главната героиня е. Освен това съчетава и повечето елементи на съвременния романс, които ме влекат - има си екшън, драма, интересни второстепенни герои, любов и обем, който да ме занимава в продължение на повече от няколко дни. 

    Можете да си представите разочарованието ми, когато изслушах тези две дъна на съвременната литература. От една страна, няма нищо от Силвия Дей такава, каквато я харесвам. От друга, историята просто е най-плоското нещо, което съм чела изобщо. Нито герои, нито сюжет, нито осъществяване на тоя сюжет. Изобщо не споменавам диалози и описания. Краят на втората част ме остави с впечатлението, че ще има и трета, но, слава на книжните богове, такава не съществува. Ще спя спокойно.

Цари Мали Град през пролетта

    Правилно са казали хората, че празниците са време за почивка и семейство. През изминалите светли дни лаптопът и телефонът ми излязоха в заслужен отпуск, а аз похапнах козуначе и изгорих калориите по екопътеки (макар че немалко отидоха и в процеса на месене на въпросните козунаци... Перфектната тренировка, ако питате мен). И докато събирам сили и мотивация да седна и да поуча - опитвайки се да не си пусна Heartstopper „само докато си почивам“ - ще ви разкажа за краткото еднодневно пътешествие, което си спретнахме през празниците. 

    Дестинацията ни този път бе Цари Мали Град - комплекс от крепост, етнографски музей, храмове и екопътека в с. Белчин, недалеч от София. Да, сигурна съм, че го знаете. Има обаче защо да е толкова популярен - съчетанието от природа и история предразполага повечето видове туристи, а широките тревни площи (с много пейки и масички) са идеални за пикник, когато съумеете да издрапате по планината. И „издрапате“ е много точна дума за хората като мен, които обичат да казват, че нямат проблем с хайкването и са винаги готови за предизвикателство, но все пак поспират на всеки по-равен участък от пътеката, за да „изчакат“ изоставащите. 

Съботно бягство: екопътека "Искър-Панега"

     Хубавото на местата за пътешествие сред природата е, че колкото и пъти да ги посетиш, ще видиш нещо различно, но не по-малко красиво от предния път, особено ако е бил през друг сезон. Даже няма да споменавам прекрасното чувство да си заобиколен от растения и да ходиш, докато времето сякаш забавя своя ход и ти позволява да се насладиш на слънцето и чистия въздух, за да се завърнеш вкъщи с нови сили. 

    От началото на пандемията насам пътуванията ми бяха сведени до минимум и ограничени само до пределите на нашата страна. Мислех си, че няма смисъл да ги документирам, защото най-вероятно на повечето хора вече им е втръснало от едни и същи дестинации и снимки от подозрително близки ъгли. Но. Хубавите неща трябва да бъдат помнени, а както неведнъж съм казвала - този сайт е личният ми онлайн дневник.
    Затова днес ще ви разходя с мен по една от любимите ми екопътеки в близост до София (относителна, естествено), екопътеката "Искър-Панега", която се намира близко до Луковит и друга природна забележителност - пещера Проходна. 

„Премълчани истини“ от Колийн Хувър - Ревю

    Не съм чела дори и половината от книгите на Колийн Хувър, признавам си. Въпреки това доста гордо се бутам в клуба й с най-верни (по)читатели, защото вярвам много, много силно в таланта й да разказва „обикновени“ истории по необикновен начин. В центъра на романите й винаги стои житейски казус, от който се раждат поучителни ситуации, в които можем да открием частичка от собствените си преживявания и терзания. 

    „Премълчани истини“ започва като история за ранното родителство. Морган се оказва принудена да се откаже от мечтите и плановете си за бъдещето, когато на 17 години забременява с дъщеря си Клара. Омъжва се за Крис, тогавашния си приятел, създава семейство с него, намира опора и най-добър приятел в по-малката си сестра - Джени, и заравя в далечно кътче на съзнанието си искрицата привличане, която проблясква между нея и Джона, гаджето на Джени. Джона не я затруднява - събира багажа си и заминава надалеч, когато разбира за бременността на Морган. Връща се 17 години по-късно, защото, след свалка за една нощ, Джени му признава, че двамата очакват дете. Динамиката между двете двойки тъкмо започва да се нормализира, когато Крис и Джени загиват в катастрофа, оставяйки най-близките си хора в пряк сблъсък с всички лъжи и тайни, които са крили от тях. 

Spring things

    През пролетта личността ми разцъфва. Честно, грейне ли слънце вън и започнат ли да цъфтят дръвчетата пред блока, за мен настъпва време на безумно щастие на най-елементарно ниво. Може би се дължи на факта, че съм родена някъде на границата между пролетта и лятото (макар че средата на юни си се приема за абсолютно лято). Няма пролетна умора, няма пролетна депресия - казвам ви, видя ли цветенца и слънчице, нито ветрове, нито дъждове са способни да ми развалят настроението.
    Прави бяха преподавателите ми в първи курс, когато казваха, че ученето за лятна сесия е цяло предизвикателство, при това не от хубавите. Не е никак честно да трябва да стоиш на компютър, за да четеш научни статии и да довършваш курсови работи, като вместо това може да си в някой парк, да пиеш кафе, да четеш на слънце, да разучаваш нова пътека по Витоша, да пътуваш до близки дестинации и просто да се наслаждаваш на хубавото време вън. Колкото и да отварям прозорците и да се надвесвам над перваза, за да усетя ветреца и да ме близне слънцето, усещането не е нищо в сравнение на усещането, което носят няколко умишлено отделени за разходка часа. 
    Не искам да се примирявам с мисълта, че не всичко в този живот ще ми е приятно за правене и че ще го правя по собствено желание. Реалността е друга и не се съобразява със сезонните ми желания. Затова ми се ще тази пролет да загърбя недоволството и вместо това да се преобразя отвътре навън - по-скоро от вкъщи навън, докато чакам момента да изляза с чиста съвест. 

Книгите на месец март. Седем кратки ревюта

    Още един месец с няколко отметнати точки в книжните предизвикателства, които си обещах да следвам в началото на годината! Макар и книгите да не са толкова много на брой, компенсират с качество и разнообразие - най-накрая отделих време за една вечна класика и се отклоних по пътя към кримките (като цяло интересите ми в момента доста клонят в тази посока). Няма да увъртам още много; искам да ви разкажа за книгите, които прочетох през изминалия месец! 

    1. „Гордост и предразсъдъци“ от Джейн Остин (★★★★/5) - роман, който не се нуждае от каквото и да е представяне. Интрига, вълнение, чувства и герои, които още дълги години ще бъдат еталон за поколения писатели в търсене на вдъхновение и качествен пример за изграждане на образи. Гарантирам, че бавното четене на романа ще увеличи многократно удоволствието от умелия разказ на Джейн Остин. 

    Нямам огромен опит в четенето на класическа литература от този период (особено на автори от Острова, до този момент интересите ми клоняха повече към други националности) и затова в началото ми беше мъничко трудно да привикна към стила - най-вече диалозите и начина, по който хората комуникират на всяко ниво. Преодолях го бързо заради ударното начало на действието и незабавното навлизане в обкръжението на семейство Бенет. 

    Тепърва имам да гледам и екранизациите, затова ще се въздържа от споделяне на позиция за тях. Мога да се съглася обаче с всеобщото мнение, че това е една от онези книги, които трябва да прочетеш поне веднъж в живота си - вечна класика с вечни герои. 

    2. „Списъкът“ от Луси Фоли (★★★★/5) пък е супер попадение за почитателя на трилъри в мен. Централното събитие на романа е сватбата на известен ТВ персонаж и неговата половинка, красива дама, създала популярно списание. Празненството ще се състои на изолиран остров в Ирландия, а в списъка с гости фигурират имена на близки и далечни приятели, бегли познати и хора, които успешно успяват да прикрият истинското си лице до мига, когато в нощта на сватбата труп прекратява веселбата. 

    На случаен принцип пуснах аудио версията на „Списъкът“ в Сторител и изкарах абсолютен късмет, защото ако я бях чела, може би полифонията на романа нямаше да ми хареса. Историята е разказана от гледните точки на различни гости на острова. Всеки един от тях освен че предава случващото се в краткия отрязък на време покрай събитието, нюансира образите на младоженците и малко по малко дава важни детайли за отношенията между присъстващите. Така в края на романа, още преди разкриването на убиеца, читателят е напълно способен да навърже фактите и да направи съвсем правилно предположение за развръзката.
    Предвидимост за някои, за мен - точка в десетката. Рядко с криминалните романи ми се отдава възможност да вляза в роля на детектив и наистина да събирам информация, и сама да разреша случая. Много автори подават информация по начин, който не оставя време за едно финално премисляне преди края. 

А ти как говориш и четеш за книги?

    През годините стилът ми на писане на книжни публикации доста се е променил. Някога ми харесваше да мисля, че хората от другата страна на екрана са запознати със заглавието, за което говоря, затова си позволявах свободата да разказвам, но без да навлизам в развалящи удоволствието детайли. Все още пазя желанието да дискутирам сюжети и според мен важни елементи, но мисля повече и за хората, които може би четат, за да решат дали това е тяхното заглавие. Затова включвам малко повече сюжет, следвам най-общи условни насоки за структура, персонажи, силни и слаби страни на сюжета, по-забележителни сюжетни моменти... Бягам от „академичните“ разсъждения - искам текстовете ми да са достъпни за хората, които не са изучавали литературна теория. 

„Всички ние сме мечти“ от Симона Стоева

    През 2017 г. прочетох първата книга на Симона Стоева, „Никога достатъчни“, когато се подготвях за предстоящи изпити и се нуждаех от няколко часа спасение от стреса. Миналата година пък я препрочетох, защото исках отново да съпреживея първото влюбване на главните й герои и да си припомня какво е да се губиш в емоция.
    Тази година държа новия й роман, озаглавен „Всички ние сме мечти“. Въобще няма да ви губя времето, като ви обяснявам какви очаквания съм имала и защо, нито пък с каква нагласа съм отворила първите страници и съм зачела редовете. Всичко това може да бъде обобщено с две кратки думи: влюбих се. И ако можех ей сега да забравя цялата книга и да я препрочета, щях. 

Това ревю съдържа части от сюжета на романа! Всички те ще бъдат отбелязани с по-светъл сив цвят за тези от вас, които все още не са стигнали до него, но все пак биха искали да прочетат публикацията!

На лов за истории

    За човек, който има повече от 30 непрочетени книги вкъщи, ходя на пазар из книжарниците твърде често. Пет предизвикателства и безсънни нощи, посветени на прелистване на книги, на този етап също не са способни да спасят преливащата ми библиотека. Какво остава за спестяванията ми... С всичко това на ум, загърбвам тоталната забрана за купуване, която си наложих в началото на годината, и ви взимам с мен на разходка, за да си поговорим за литературата, сериали и за живота напоследък. 
    Програмата ми през последните седмици е такава, че мога да си позволя малко повече свобода за развлечения. (Малко повече значи, че онзи ден прекарах 5 часа в Симс. Всеки си има вредни навици, а моят е да контролирам несъществуващи хора и да ги карам да правят всички онези неща, които аз не мога - най-вече да отглеждам кокошки и крави и да се изхранвам с писане. Sad life.) Това обяснява и изненадващите девет книги, които завърших през февруари. Не че нямам какво да правя - имам си повече от достатъчно. Жертвата е здравият ми сън. 
    Всъщност огромна част от мотивацията ми да включа турбо режима и да уча и работя по цял ден бе премазана от тежестта на дебелия сняг, който наваля преди няколко дни. Климатичните условия ми влияят по странни начини. Дъждът е приемливата степен на приятно и ползотворно време (стига да съм си у нас), но снегът е тежката артилерия. Едно нещо мразя повече от това да ми е горещо, и то е да замръзвам. Затова доброволното обикаляне по книжарници в днешния хубав празничен ден е нещо като изключение, жертва в името на забавлението. 

7 причини да прочетете „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ от Мери Ан Шафър и Ани Бароуз

    Няма какво да се лъжем: книжарниците са пълни с романи за Втората световна война, което прави изборът на правилната история изключително труден. Сред всички сюжети за благородни немски войници, бягства, репресии, за ужасите на войната, за зверствата и издевателствата на хитлеристите и за концентрационните лагери, читателите може би изгубят усет за оригинални и съдържателни сюжети. 

    „Клуб на любителите на книги и пай от картофени обелки от остров Гърнзи“ от Мери Ан Шафър и Ани Бароуз е издадена през вече далечната 2008 година и пренася читателя в годината след края на ВВС на смътно познатия остров Гърнзи. По време на германската окупация група местни жители създават читателския си клуб с километрично име като прикритие за „нелегалните“ си дейности: чат-пат скриват някое прасенце от германците, излизат след вечерния час, представят се за хора, които не са... В крайна сметка всеки един от тях по един или друг начин се влюбва в литературата и тази странна смесица от интерес и желание за спасение привлича вниманието на писателка от Лондон - Джулиет Аштън. Тя се залавя със задачата да напише книга за историята на острова, а през кореспонденцията си с членовете на клуба се влюбва и в тях, и в далечното, студено местенце между Великобритания и Франция. 

    Нека ви кажа 10 неща, с които изпъква сред всички останали книги за Войната. 

5-7-3 Web Culture Challenge (#webculturechallenge)

    За мен винаги гигантска част от онлайн преживяването е била връзката с други хора. През годините съм се запознавала с много забележителни личности. С много от тях поддържам близка връзка, а с други винаги бихме могли да завържем дълъг разговор върху общи теми и вълнения. Истината е, че интернетът е пълен с талантливи, креативни, вдъхновяващи, изобретателни и смели хора, които творят - някои тихо, а други - на висок глас, и по свой собствен начин оставят трудна за пропускане следа. Понякога попадат на правилните си читатели или зрители, а друг път, често по незнайни и нелогични за мен причини, остават скрити дълго време, преди да намерят „своите хора“. 

    Задачата да откриеш и да обърнеш време на всички в безкрайното море от информация е трудно. И тъй като винаги съм смятала, че подкрепата и гласността са двете най-силни оръжия в човешките взаимоотношения (и особено в тези в онлайн пространството), се зарадвах страшно много, когато моята любима Вичи сподели предизвикателство, чиято основна задача е да накара предизвиканите да споделят любими интернет „лица“ в три категории: интернет, блог и ютуб канали. Поемам щафетата и днес ви предлагам списък фаворити - все хора с много за казване, качествено съдържание и желание да пропуснат през актуалния безкраен негативизъм малки лъчи светлина. 

5 български сайта, които посещаваш често

- Go Guide е сайтът, в който намирам вдъхновение за ежедневието си. Някои хора влизат в Пинтерест, за да правят бордове с мечтани визии, снимки, места за посещаване и вещи, които някой ден биха искали да притежават. Аз влизам в GoGuide, за да си представя живота си такъв, какъвто наистина го искам - изпълнен с култура, преживявания, събития, концерти, хора с разностранни интереси, добри филми... 

- Момичетата от града допълва тази мечтана визия, но с малко по-„момичешка“ насоченост - открехва ме за малко мода, малко грим, много литература и щипка светски клюки, които, трябва да признаете, зареждат всяко едно градско момиче!

- Peika - задължителна спирка за пътешествениците сред нас, които се намират в непрестанно търсене на нова дестинация и интересна информация за красиви места от цял свят.

- Аз чета, причините са повече от ясни.

- Под моста е супер източник на информация за новостите в областта на литературата и киното. Аз често хвърлям и по едно око на секцията за музика.

7 български блога, които четеш 

- Вичи винаги ще бъде първият човек, чийто блог предлагам където и да е, и причината е проста - тя е един от редките случаи на индивиди, които влагат цялата си любов и емоция във всяка дума, излязла изпод пръстите им. Пристрастна съм, така е, но съм и пристрастена. Блогът й за мен е перфектната комбинация между лично и обективно, вдъхновяващо и информативно. Ако харесвате да четете лично творчество, спортни теми и представяния на книги - Вичи е вашият човек!

- Мелани също покрива изискването за информативно книжно съдържание и лично творчество (да, да, не мога да устоя!). Препоръчвам ви и ютуб канала й!

- Следвам happytwentysomething от доста време вече и смея да твърдя, че слънчевото момиче зад блога е всичко, към което се стремя, четейки рубриките в Момичетата и Go Guide. Социални теми, лични размишления, откровения, съвети - всичко това и още страшно много е представено с огромна доза позитивизъм. 

- Едно от най-любимите ми (и емоционално близки) онлайн места е блогът The Wandering Compass. Неведнъж съм споделяла, че съм в непрестанно търсене на блогове със съдържание, възможно най-близко до моето; ще ми се да покрива темите за образованието, разгледано от първо лице, пътувания, книги, лични размисли... Габи, момичето зад това виртуално кътче, сякаш ми чете мислите с всяка следваща публикация! 

- BeGlam Girl също е сред най-любимите ми местенца, обичам го. Съдържанието на Мария е перфектната доза лайфстайл за съботните утрини, когато търся нещо интересно за компания на горещото кафе. 

- Във Вкусно с Йоли пък намирам безкрайно вдъхновение за кухнята - заела съм се със задачата да изпробвам всички рецепти от този блог и няма да се спра, докато не отсея най-добрите и не запълня готварския си тефтер с тях!

- Снежана Атанасова се вихри активно в Инстаграм, но аз не пропускам да хвърлям по един поглед и в чудесния й блог, където дава информация най-вече за козметични и технологични находки. 

3 български канала, които следиш

- Намерих Бетина Белчева преди немного време съвсем случайно, през предложенията в ютуб, и в нейно лице веднага намерих човек, към когото мога да рилейтна, както се казва на чист български. За нея съм говорила и друг път тук, но отново пускам линк към канала й, защото вярвам, че съвсем скоро все повече и повече хора ще започнат да я откриват и да оценяват съдържанието й. 

- Антоанет Попова Янг. Нямам какво повече да кажа. По-любима ютуб онлайн личност от нея нямам.

- Комеди Клуб Подкаст в ютуб, хора, ако не ги гледате/слушате, защо?!

Ако случайно докарате този пост до неговия край и се чувствате вдъхновени да споделите своите виртуални любими личности, напишете ги в коментар, посветете им пост, тагнете ги в инстаграм, напишете им лично съобщение! Ще се учудите колко щастие може да донесе едно толкова мъничко действие!

Последвайте книжния ми инстаграм: stormy.garden

A través de mi ventana (Through My Window) от Ариана Годой - книгата и филмът

    Какво е мнението ви за романите, които първо набират популярност в платформи като Wattpad? Или пък за тези, които започват като фенфикшън? Ако искате за момент се абстрахирайте от заглавия като "След" или "50 нюанса сиво" заради оправдано спорната им слава. Но като цяло? Имат ли шанс подобни романи да достигнат дадено ниво литературна стойност, без да бъдат заклеймявани преди дори да бъдат прочетени? 

    В обсега ми преди няколко дни попадна заглавието A través de mi ventana („През прозореца ми“) от Ариана Годой - писателка от Венецуела, която печели овации за повече от 20 заглавия именно в Wattpad. Няколко от книгите й са издадени на хартия, а една от последните - фокус на публикацията - е сред най-новите филмови адаптации на Netflix. В ролята си на фен на романтични тийн истории, драма, испаноезична литература и филми, не мога да се въздържа да не споделя мнението си за двете версии! 

    „През прозореца ми” е перфектната книга за почитателите на „След“ - написана е в същия лековат стил, който би се харесал на тийн почитателите на любовните историйки (дори със същата доза романс и по-експлицитни сцени, които се нуждаят от едно „+16“ на предната корица). Книгата не е преведена на български, но в Амазон например можете да я намерите както на испански, така и на английски език.
    Сюжетът се завърта покрай Ракел - гимназистка с лошия навик да шпионира и преследва (по-скоро проследява) един от синовете на съседското семейство, с коeто никога не са си разменяли дори думичка. Това се променя, когато става ясно, че Арес, обектът на нейния интерес, е разбил защитата на уайфая й и използва безвъзмездно връзката. След конфронтация, двамата все по-често започват да се засичат, да комуникират, а след това и да се събират на купони и други мероприятия, докато отношенията им лека-полека не започват да се затвърждават. Макар че „затвърждават“ в техния случай не е най-правилната дума, тъй като двамата имат много различна настройка един към друг. Докато Ракел се влюбва все по-силно в момчето с име и телосложение на гръцко божество, то прави всичко възможно, за да притъпи чувствата и емоциите си и да отблъсне Ракел дори с цената да разбие на пух и прах сърцето й. Отново. И отново.

„Шефът“ от Ви Кийланд - Ревю

     Ви Кийланд е сред любимите ми авторки и това вече е абсолютно затвърдено. Не ме интересува кой какво ми казва и с кого я сравнява - нейните романтични истории са всичко, което искам за свободното си време, когато имам нужда от нещо вълнуващо, комедийно и драматично в едно. 

    Вече съм ви говорила за друг роман на авторката и днес няма да изпадам в твърде много обяснения за „Шефът“, защото до голяма степен мнението и елементите, които потенциално бих коментирала, съвпадат. Тук въображението на Ви Кийланд праща читателите на „бойното поле“ между Чейс и Рийс - шеф и подчинена, които се запознават случайно в нощен бар, докато са на среща с други хора. Макар и непознати, двамата си съчиняват трогателна история за предишно приятелство и незабравими преживявания за пред придружителите си, но това остава единствената им среща за следващите няколко месеца. Тогава съдбата ги среща отново. 
    
    Привърженик съм на идеята, че дори и в по-елементарните и очевидни истории се крият важни послания и материал за много изводи. Естествено, няма никакъв проблем в това да си четеш за удоволствие и да приемаш буквално думите върху страницата, ако не изпитваш нужда да се задълбочаваш и да изпробваш границите на интерпретацията. Винаги обаче я има възможността да поставиш под въпрос авторовите думи, да се запиташ дали няма някакъв скрит смисъл и дали най-очевидното заключение е това, което се опитва да предаде създателят на историята. 

Любимите ми романтични истории от изминалата година

    Лятото ми е сезонът за четене на всякакви романтични романи. Като се започне от тийнейджърски любовни историйки с щастлив край, та чак до ония романи, които се правиш, че не виждаш на рафтовете, тъй като даже кориците им предизвикват смут. Затова оттогава насам (от около половин година) събирам най-интересните и вълнуващи заглавия, за да направя един финален списък, който през лятото на 2022 година може да ви служи като пътеводител из най-близката книжарница!
    Възможно е да прибързвам, като споделям списъка си в средата на зимата, но тайната ми цел е една: вие също да споделите с мен любимите си романтични заглавия, за да може взаимно да си помогнем и да се подготвим за следващия летен сезон! 

„Егоцентрик“ от Ви Кийланд

    За „Егоцентрик“ споделих подробно мнение през лятото, когато свърших с книгата (него можете да прочетете, като кликнете тук), но ще се опитам да обобщя защо романът заслужава място в този списък: историята не е написана, за да се вземе твърде сериозно. Заради това е перфектна за горещия сезон, когато ти се четат леки и ненатоварващи истории тип романтична комедия. Героите са земни, забавни и реалистични и носят послания с отражение и в истинския живот. 

„Красива грешка" от Ви Кийланд

    Лека-полека Ви Кийланд се изкачва към челната позиция в списъка ми с любими автори на романтична литература, защото всяка следваща нейна книга, която ми попадне, потвърждава първоначалните ми впечатления: героите ѝ са много земни, забавни, а връзките помежду им не са токсични; няма ненужна драма или просто драма в прекомерени количества; историите ѝ, макар и подходящи за читатели над 16 години, са написани с вкус.
    „Красива грешка“ се вписва в гореспоменатите рамки и до някаква степен напомня на „Егоцентрик“, но най-вече в това, че героите ѝ подхождат с голямо разбиране един към друг и се открояват с достатъчно зрелост, че да превръщат драматичните си моменти в края на света. Героите са Рейчъл и Кейн. Първата им сериозна среща извън бара, където тя му вдига скандал за нещо, което не е извършил, се случва в университетска аула - там той е професор, а тя - новата му асистентка. Романсът им граничи със „забранена любов“. Ненадейно открехва вратичките към вътрешния свят на двамата герои. Както е присъщо на романите в жанра, Рейчъл се опитва да се забрави веднъж и завинаги спомените от нещастното си детство, а пък Кейн отново и отново си припомня за малкото момиченце, чиито откровения някога е слушал в изповедалнята на неговата църква.
    Ако питате мен, обратът в сюжета е повече от очевиден, но дори знаейки какво ще се случи, пак е повече от приятно да четеш романтичен роман, написан по толкова лек и простоват начин, без да ти навира твърде много трагедия и сълзливи моменти в очите.

Неделна идилия

(09.01.2022 г.)

    Много често ми се случва да искам да напиша нещо, но да нямам една-единствена конкретна тема. Понякога просто ми се споделя, особено когато ми се удаде възможност да забавя лекичко темпото и да оценя нещата, които ми се случват или са ми се случили. 

    Преди няколко дни например започнах да гледам Outlander, който ми беше най-любимият сериал, когато излезе първият сезон (и тъкмо започваха с превода на поредицата). Помня как чаках новите епизоди, след това за нула време изчетох и първата книга. Не помня защо го оставих, но сега съм щастлива, че се убедих да си го пусна от първи сезон. Очаква ме бая гледане и на моменти се чудя дали отново няма да се обезкуража, имайки предвид дължината и на сезоните, и на самите епизоди. Засега няма такива изгледи. Единственият ми проблем е, че ми е много трудно да избера между това да седна да гледам епизодите или да почета нещо. (Фактът, че за 4 дни съм на втори сезон, може да ви посочи кой избор обикновено преобладава.) (И бележка от неделята седмица по-късно: приключих и с втори, днес може и да започна трети сезон, ако най-накрая не се накарам да седна да чета.)  

„Гениалната приятелка“ от Елена Феранте - Ревю

    Излиза, че хората имаме лошия навик да се вкопчваме в един образ и да го идеализираме. Да го превръщаме в модел за подражание и пример, според който мерим собствените си достойнства. Пример, на който в един момент може би несъзнателно позволяваме да се превърне в постоянно присъствие и фактор, водещ дори начина, по който мислим. Някъде по пътя е възможно дори да се изгубим - частично или напълно. Позволяваме на външното влияние да отнеме истинските ни желания и да намести на тяхно място своята представа за реалността. Даже не се съпротивляваме. И той обаче понякога не осъзнава, че в ръцете му стои цялото ни същество. 

    Невинаги връзката е на очевидно надмощие. Понякога е тихо и неосъзнато дори от човека, чието влияние в крайна сметка надделява. Друг път е взаимно: две личности, еднакво силни, които едновременно отстъпват една пред друга, но и настъпват, като по пътя си рушат и нанасят дълбоки рани. Процесът не изглежда праволинеен. Има моменти на затишие, моменти на щастие и разцвет и моменти, в които усамотението е единственото спасение от пълен крах. 
    Така прозвуча историята на Елена (Лену) и Лила от романа „Гениалната приятелка“ на Елена  Феранте. След срещата им като мънички момичета, тъкмо започнали училище, двете се хващат за ръка и поемат по пътя към съзряването в борбата за истинско приятелство и надмощие в житейски ситуации. Съперничеството на Елена и Лила е тихо, прикрито, под булото на приятелството. На моменти това приятелство изглежда истинско и стойностно, а в други е просто лицемерна фасада на двете момичета в стремежа им да се надминат.
    Всичко започва с лошотията на Лила -  едно от двете неща, които я отличават от всички други познати на Елена. Второто е забележителната й интелигентност. От ранна детска възраст двете влизат в битка една с друга за първото място във всичко. Централен фокус поставят върху училището и академичните им постижения Когато едната направи стъпка напред, другата изпитва непреодолимо желание да я прескочи и задмине колкото се може по-бързо. По-късно тези болни амбиции се прехвърлят и в личния им живот - в отношения с приятели, съседи, учители и гаджета. 

Благодарности към 2021г.

     2021 година ме научи, че колкото и зле да са нещата, някъде там винаги има поне едно нещо, колкото и мъничко да е то, което да те накара да стиснеш зъби, да минеш през препятствията и да откриеш посоката си. Процесът никога не е приятен - повярвайте ми, наложи ми се да го изпитам няколко пъти, преди да намеря правилната тактика за изживяване на трудностите. И когато нещо отново се случи, отново ще има момент на тотално и безгранично нещастие, след което да дойде миниатюрният лъч светлина. 

    Изминалата година беше подводен камък в спокойното море на очакванията ми, където царуваше надеждата числото 21 да се окаже късметлийско, за да донесе на мен и на хората около мен успехи и щастие. Истината е, че това до голяма степен се случи - не в такива мащаби, каквито си представяхме, но не и прекалено малки, че да може да ги отречем. За мен се оказа година на себеоткриване. Периодите на самота бяха по-дълги от тези, които споделях с други хора. Използвах ги, за да си изясня какво харесвам, какво искам да правя, в какви дейности предпочитам да инвестирам времето си и накъде бих желала да се отправя през следващите 3-4 години. Тези размисли ме накараха да разширя кариерния си избор и да започна курсове в непозната за мен област. Оказа се, че ми харесва страшно много! Дори ще продължа активно да се занимавам с нея и през 2022 г. 

    Изминалите 365 дни бяха и завръщане към четенето. 2021 година също не беше лоша, но събития от нея ме накараха да потърся спасение в книжни светове, за да взема глътка въздух и да асимилирам събития. Прочетох повече от 100 книги на три езика, намерих нови любими заглавия и успях да разкажа с по няколко думи за някои от тях тук, в блога, който продължава да ми носи невероятно щастие. Ясно ми е, че блоговете са демоде и че всички предпочитат съдържанието във видео формат, но обмислянето и писането на публикации за мен винаги ще остане най-любимо и предпочитано занимание. Особено докато има двама-трима, които четат и отделят от времето си, за да споделят впечатления. Благодаря ви! 
    2021 година беляза края на поредната образователна степен! Завърших бакалавърската си степен през лятото, а след това започнах и магистратура. Тази пролет, живот и здраве, ще мятам шапка! А после ще си търся мястото в „истинския“ свят...
    Живях тихо, намалих количеството информация, която споделям по-публично. Например преди тук качвах много повече лични истории и дори снимки на самата мен. Вече смалих приятелския си кръг и в личния си инстаграм и оставих книжния за „широката публика“; така и не се върнах към качването във фейсбук - за мен тази медия не е окей и предпочитам да я оставя за следване на весели странички. Всички тези навици ще пренеса и в новата година, макар че би ми се искало да разширя мъъъъничко тематиката тук. 
    

    Почувствах изминалата година като подгрявка за нещо по-истинско и вълнуващо. Благодаря й за всички уроци, които ми преподаде. Благодаря й, че запази най-близките ми и любими хора, че ми позволи да опипам почвата около себе си и че (малко или много) ми вдъхна кураж да продължа да се търся. 2021 година беше зла и страшна, но някъде там, между гадориите, светлината се процеждаше ярка и обещаваща. Ако в поговорката тя е бурята, то 2022 година ще е слънцето!