Ако имах време, щях да прочета...

    "Нямам време да чета" ми е една от най-неприятните констатации, защото е чиста лъжа. Едва ли има човек, който да остава толкова без време, че да не може да прочете десетина страници на ден. Има само такъв, който или не може да си организира времето, или приоритизира нещо друго. 

    Затова ми се ще да отбележа, че с днешната публикация нямам за цел да се изкарам най-заетата личност на света. Липсата на време в моето декемврийско ежедневие тази година се и ще се дължи на факта, че този път предварително съм подготвила един сравнително дълъг списък от заглавия, които на всяка цена трябва да приключа преди края на календарната година. Повечето от тях са любимите ми задължителни книги за университета, но има и няколко за разпускане и удоволствие. Тях съм избрала да "прочета" като аудио книга. Неведнъж съм казвала, че този формат за мен е невероятно удобен - все още се появяват удобни моменти, в които да сложа слушалките си и да се отдам на някаква механична дейност, докато слушам с часове. За всички тези книги обаче ще споделя малко по-подробно в края на декември. 

    И така: ако този декември имах време, щях да прочета: 

„Бьорнстад“ от Фредрик Бакман – книгата и сериалът

    Бьорнстад - малко загиващо градче някъде из Швеция. Затрупано под дълбок сняг и обляно от аромата на борове и студ, надеждата за светло бъдеще като че ли напуска жителите с всеки изминал ден. Единствената им надежда е младежкия хокеен отбор, начело с най-обещаващия играч в историята на клуба - Кевин Ердал. Шансът да блеснат под светлината на прожекторите се появява с новия им треньор, който бързо намира общ език с младежите и ги изстрелва право към финалите на престижно състезание. А те сами, макар и без да искат - към живота, където си длъжен да поемеш отговорност за действията си с чест, доколкото ти е останала такава.
    В блога си се съобразявам от две основни правила, които сама съм си наложила: първо - винаги пиши за позитивни неща, животът е достатъчно гаден, че да пренасяш негативизъм и в щастливото си местенце. И второ – стреми се да не пишеш по твърде нашумели теми. Не знам от какво точно е провокирано второто, но съм сигурна, че постовете за Бакман и книгите му трябва да му бъдат подчинени.
    И да има съвременен читател, който не е чел някой от романите на шведския писател, то поне е чувал името му или някое от заглавията. "Бьорнстад" е неофициално най-силният от тях, а аз съм склонна да се доверя на всеобщото мнение, защото нещата, които не ми се понравиха, са по-малко от пръстите на едната ми ръка. Романът нашумя през последните месеци благодарение на новата адаптация на HBO - минисериал от пет епизода, които правят опит да пресъздадат духа на Бакмановия роман, придържайки се към най-ключовите моменти. И тъй като прочитът на романа ме остави почти без думи - за това може да потвърди Вичи, която го препоръча и след това беше длъжна да изслуша заекването ми на гласово, докато обяснявам колко ми е харесал, - днес ще се опитам да синтезирам мнението и чувствата си както за книгата, така и за сериала.

    Ако все още не сте чели и гледали "Бьорнстад", имайте предвид, че настоящото ревю съдържа спойлери за сюжета и неговата развръзка! 

Коледни детайли

 Коледният сезон тази година се усеща някак по-специален.

    Не ми е приятно, че голяма част от местата, от които планирах да взема подаръци за приятелите и семейството си, са затворени, нито пък ми харесва, че няма да мога да организирам мечтаното коледно събиране, да се разхождам в голяма компания из заснежена София или да пия любимите си зимни напитки в закътани кафенета. Някак обаче успявам да видя отвъд всичко това. Ето - това ще е втората ми Коледа в новия ми дом и първата с малкото котенце, което осинових преди малко повече от месец. Най-близките ми приятели се прибират обратно у дома за празниците. Главата ми е пълна с по-особени идеи за подаръци, които едва ли бих намерила из молските магазини. Вкъщи звучи коледна музика от първи декември, елхата е изкарана още от края на ноември, а във въздуха се носи аромат на канела от камарата свещи, които съм разпръснала по всички свободни повърхности.
    Отнета ни е възможността да изживеем дните до празниците като по филмите, но не един път съм казвала, че за мен щастието се крие не толкова в конвениционалните неща, а по-скоро в малките: в онези, които сами правим, за да превърнем дните си в събития.

   Днес искам да споделя няколко малки детайла на фокус у дома. Подбрани с любов и уважение към мястото, в което прекарвам огромна част от ежедневието си, те ми носят огромна доза позитивно настроение само със съществуването си. Понякога си седя, докато на фон свири инструментална музика, гледам светлинките и за пореден път се убеждавам колко малко ми трябва, за да съм щастлива. 

Книгите на месец ноември. Шест кратки ревюта

    Основната ми задача през изминалите няколко седмици беше да намеря начин да възстановя баланса между работата и приятните занимания, но без да жертвам твърде много от двете страни на уравнението. За съжаление това желание съвпадна с период, който трудно бих дефинирала, ако някой ме помоли - чувствах се като в дупка и без желание да положа повече усилия, отколкото е необходимо, за да се завърна към нормалния си начин на съществуване. Но понеже това не е присъщо на природата ми, все пак наложих разума над моментното настроение и скалъпих план за действие. А през ноември той се оказа доста сполучлив. Съставен беше от следното: работа под час (като си представях, че съм в офис и имам даден брой задачи за отмятане) и възможно най-ползотворно комбиниране на приятни дейности. И така, около шест часà приключвах със задачите и се прехвърлях към забавната част от уговорката със себе си.
    Така през ноември успях да прочета шест книги, повечето от които послужиха за фон на друго мое любимо занимание - реденето на кристален гоблен. Но не той е темата на днешната публикация. Искам да ви разкажа малко повече за шестте заглавия от този месец, който, изглежда, премина под знака на читателските експерименти. 

"Парижкият апартамент" от Мишел Гейбъл - Ревю

       Заради лековатите весели моменти, красивия град, в който се развива сюжетът, и relatable главната героиня, наскоро в онлайн пространството нашумя един от новите сериали на Нетфликс - "Емили в Париж". Разбира се, моя милост не се въздържа и при първа възможност изгледа на един дъх кратките епизодчета и не само си пожела да се върне обратно в Париж (предимно заради обстановката, да не решите друго, имайки предвид събитията в сериала), ами и се зачуди дали няма да намери друг сериал или дори книга в същия тон. Попаднах на "Парижкият апартамент" случайно и в момент на отчаяние - ровех се из Storytel, след като установих, че нямам нищо за четене вкъщи, харесах тамошната корица на романа и...
       В романа си Мишел Гейбъл ни среща с Ейприл - получила възможност да отпътува за Париж по работа, тя оставя живота си в Америка на драго сърце и се впуска в приключение из пленителните парижи улички в търсене на най-вкусното сирене и най-ароматното вино. Това обаче само в свободното време. А то, за нейно щастие, се оказва малко, тъй като ѝ е възложено да оцени мебелите в стар апартамент, останал заключен в продължение на десетилетия. Антични мебели и декорации от времена на велики крале, дрехи, документи и картина на непозната жена, нарисуван от един от най-влиятелните и известни портретисти на XIX век - Ейприл никога не се е докосвала до подобни ценности. Запленена от духа на мястото и подтикната от любопитството си, американката прочита изоставените дневници на собственичката на апартамента и така съдбата ѝ лека полека започва да се преплита с тази на величествената Март дьо Флориан. 

Есенни почивни дни

        През училищните ми години не считах уикенда за неприкосновено време, което трябва да посветя само и единствено на почивка. Не ми го позволяваха купищата домашни и уроци - за разлика от голяма част от връстниците ми, на мен ми харесваше да взимам насериозно задълженията си и рядко си позволявах пропуск. Та, винаги или съботата, или неделята беше посветена на дописване и по-старателно преглеждане на учебниците. И така до началото на студентството ми. Стана така не защото имах по-малко работа или графикът ми беше по-рехав, а по-скоро защото рано се научих да разпределям задачите си съобразно енергията, която изразходвам през седмицата.

Лято в снимки. Любими книги, филми, музика, места

      Всяка година в края на лятото започвам да изпитвам силна няколкодневна носталгия по отминалите горещини, по твърде силното слънце и нощите на отворен прозорец, по незабравимите преживявания и хората, които дълго ще гледам само през екрана на телефона си. И въпреки че тази година не мога да се похваля с толкова вълнения, лятото на апокалиптичната и малко страшна 2020 г. не ме остави без неща, към които да се връщам с умиление.
       Спазвайки социалната дистанция и оборудвана с пълен комплект предпазни средства, успях да се отдам на пълна почивка на стотина километра от София - дни, посветени на препичане, четене на книги, вечерни разходки и коктейли на балкона по тъмно и в приятна компания. След цял семестър на стол и пред компютъра, часове разходки в хората и свеж въздух бяха най-доброто, което можех да си подаря. Със сигурност почивката можеше и да е по-ползотворна, но все пак се върнах у дома свежа и готова да се заловя с предстоящите задължения.

"Дъщеря на съдбата" от Исабел Алиенде - Ревю

       Романите на Исабел Алиенде са абсолютно удоволствие. Докато ги четеш, имаш чувството, че гледаш музикално видео - камерата фокусира върху главния герой, движи се бавно и плавно, показва всичките му цветове. След това, когато този герой се срещне с друг, камерата фокусира върху него и полита във вихъра на собствената му история. И така отново и отново, докато не преплете съдбите на десетки личности и не създаде една богата, логична и вълнуваща история. Магическо.
       "Дъщеря на съдбата", втората книга от трилогията на Исабел Алиенде, започва с обещанието да бъде достойно продължение на "Къщата на духовете". В центъра на сюжета е Елайза Сомърс - осиновено дете, израстнало в дома на заможно британско семейство в Чили по време на Опиумните войни. Умна, красива и борбена, Елайза попива неуморно знанието на личностите около себе си, гради упорития си характер и без да осъзнава тръгва по стъпките на взискателната си леля Роуз, след като се запознава с младия авантюрист Хоакин Андиета. Хоакин, подобно на възлюбената си, е от хората, които са готови да оставят всичко и всички, за да преследват целите си, независимо колко малка е възможността да ги постигнат. Затова се втурва към Щатите по следите на новооткритите богатства, опиянен от идеята за пари и охолство. А след него - Елайза. Годините на лутане из непознати новоизникнали градове, новите срещи, страхът и разочарованията са разказани в "Дъщеря на съдбата" покрай всички други истории на персонажи, които по един или друг начин се докосват до Елайза Сомърс по пътя ѝ към нейната съдба. 

"Ново начало", "Да се довериш отново" и "Да почувстваш отново" от Мона Кастен - ревю

      Въпреки че в момента книжният пазар е наситен със заглавия от категорията "перфектното лятно четиво за плажа", аз винаги съм в търсене на сюжети, които да задоволят собствените ми капризи. Рядко ми се четат романтични истории, ситуирани в някое италианско провинциално градче. Влечението ми винаги е било към неоправдано драматичните любови на "изгубени в себе си" личности, които обаче се четат толкова лесно и неангажиращо, че ги започваш сутринта и в ранния следобед вече си в търсене на продължение или поне някакъв приличен заместител, който да подхрани още повече емоционалното вълнение. И ако миналото лято емоцията ми дойде от прочита на всички части на "След" от Анна Тод, то тази година съвсем случайно попаднах на поредица, способна да ги измести от челната позиция в личната ми класация за guilty pleasures. Става въпрос за "Ново начало" на Мона Кастен - поредица от пет книги, от които три са достъпни на български език.

      "Ново начало", "Да се довериш отново" и "Да почувстваш отново" проследяват личните вълнения на двойки от един приятелски кръг - студенти, които се запознават в началото на следването си и преминават през всички върхове и спадове в живота си заедно, подкрепят се и отново и отново си доказват значението на безрезервната любов. Макар и структурите и главната последователност на сюжетните линии на трите романа да се повтарят (следват основния принцип на абсолютно всеки друг любовен роман), житейските въпроси, които героите се опитват да разрешат, внасят доза свежест в обстановката на привличане-отблъскване-щастлив край.

They Both Die at the End от Адам Силвера - Ревю

       Не е нужно да отвориш тайничко последната страница на They Both Die at the End и да прочетеш последните реплики, преди да си прочел цялата книга, за да разбереш как свършва историята на героите. Заглавието го казва - и двамата умират. Читателят го знае, знаят го и протагонистите. Матео и Руфъс живеят в свят като нашия, в който обаче хората получават обаждане в деня, когато ще загинат. Не знаят как или кога, но получават възможността да изживеят последния си ден на земята по най-добрия възможен начин - с приятели, в някоя от многобройните създадени организации за deckers (названието на онези, които са получили своето обаждане), усамотен у дома и в страх от срещата със смъртта или с  "последен приятел". Последната опция избират Матео и Руфъс, регистрирайки се в сайт, посветен на търсенето на друг декър или просто човек за емоционална подкрепа в оставащите часове. С леко недоверие двете момчета се срещат и поемат по пътя към края заедно, превръщайки последния си ден във финално приключение, изпълнено с нови преживявания, искрени разговори и запечатани в цветни снимки мигове.

Ревюто съдържа части от сюжета, които ще бъдат отбелязани с по-светъл цвят за всички, които все още не са прочели книгата!

Самолетни гледки

       Късно снощи, докато се опитвах да заспя, мислите ми се насочиха в една посока, която напоследък умешлино избягвам. Започна се от там, че не ми липсва кой знае колко да излизам по кафенета, например. Престоят у дома ме научи да комуникирам пълноценно с приятелите си въпреки разстоянието помежду ни. Показа ми, че домашното кафе на слънце и с компания по телефона не е чак токова лошо. Не изпитвам изгаряща нужда да посещавам нови ресторанти всяка седмица - за изминалите няколко месеца научих завиден брой нови рецепти и вече не се притеснявам кой знае колко, когато хора ги опитват, защото знам, че резултатът не никак лош. Не бих отказала някоя по-дълга и безцелна разходка из центъра, разбира се, но алтернативи все още има.

      Мислите ми ме отведоха до запазените highlights в инстаграм профила ми, посветени на пътуванията от изминалите няколко години. Припомних си всички онези красиви кътчета, които съм имала възможност да видя без дори да си давам сметка, че свободата да го правя отново и отново някога може да ми бъде отнета дори временно. 

      И ето - носталгия.  Носталгия по дългите минути пред гейтовете в очакване да зърна самолета, който ще ме отведе на непознато място; по глъчката и вълнението, което често се измества от досада заради бързащите, блъскащи се хора. А след това - онзи велик момент, когато самолетът набира скорост по пистата, а аз се залепям на седалката и през цялото ми тяло минава отново и отново едно особено електричество, примесено с приятна доза адреналин и най-вече вълнение, очакване стомахът ми да се обърне и главата ми да се замае, докато надничам през прозорчето, а земята долу се върти ту наляво, ту надясно.

"Когато напуснахме Куба" от Шанел Клийтън - ревю

Питали ли сте се някога какво се крие зад перфектния образ на Куба, който през последните няколко години е обект на вдъхновение на множество творци от различни сфери на изкуствата?

       Песни възпяват духа на столицата Хавана, филми показват сякаш замръзналите във времето улички с типични разноцветни сгради и стари автомобили, а книги често хвърлят читателите назад във времето, към петдесетте години на миналия век, за да разкрият какво стои зад лика на държавата, присъстваща днес в представите ни като страхотна екзотична дестинация за пътувания и вход към обширния свят на Латинска Америка.

         Неспокойната военна обстановка в Куба така и не успяла да заличи духа и красотата на държавата, нито по време на завземането ѝ от Великобритания, нито по време на войните за независимост от Испания, нито по време на Испано-американската война. И макар че историята на малкия райски остров е наситена със събития от световно значение, белязали развитието и мястото му на картата, Кубинската революция от 1953 г. е конфликтът, който най-лесно изниква в паметта на хората. Повод за избухването ѝ се превръща превратът на Фулхенсио Батиста през 53-ра и диктатурата, която налага на народа след повторното си появаване на върха на политиката. Отговорът на последвалите политически гонения и престъпността в Куба са протести, негодувания, манифестации на студенти и граждани от всички прослойки на обществото. Начело на движението срещу Батиста застават Фидел и Раул Кастро, Че Гевара и други техни съмишленици, а революцията им продължава близо шест години. Победата е за революционерите, уви, успешно премахнатата диктатура на избягалия Фулхенсио Батиста е светкавично заменена от друга, нова, комунистическа - тази на Фидел Кастро.

Пролет в Bullet Journal. За оригиналността и желанието винаги да бъдем най-добри

      Не ми харесва да гледам пролетта през прозореца, но се налага да се примиря с факта, че любимият ми сезон ще премине неусетно пред очите ми, без да мога да се насладя на топлите слънчеви лъчи с кафе пред факултета, без да мога да се разходя в любимите си паркове, нито пък да пребродя централните улици и да хапна вкусутийки във вътрешните градини на новите сладкарнички по центъра.

       Вече съм в процес на превръщане на балкона вкъщи в градина на пет етажа над земята, но това и кратките излизания до магазина не са достатъчни, че да ме заредят с достатъчно настроение (и витамин Д в тоя ред на мисли, но това е тема за друг разговор, предполагам). Затова реших да се завърна към хоби, което преди бях превърнала в ритуал за през уикендите - реших отново да започна на рисувам в bullet journal-а си, който в момента е посветен само и единствено на организация.

       Имам bullet journal от вече повече от година - сама изрисувах предната корица и в началото започнах с желание да рисувам изгледи от всички градове, които посещавам. Исках всеки нов месец да е артистично оформен като онези от снимките в инстаграм, но бързо ми стана ясно, че не съм толкова търпелива и за мен постоянното добавяне на драскулки и цветове по страниците е по-скоро непрактично. Предпочитам чистите подредени страници, списъците със задачи и минималистично изглеждащите графи без излишни подробности. Определено не съм от онези хора, които следят в органайзера си дали са си мили зъбите, дали са пили осем чаши вода и дали са си направили десетте хиляди крачки. Списъците с поленца за отбелязване на завършена задача са центъра на месечните ми страници. Скука. И грозотия, когато започна да драскам и единственото цветно са изписаните крайни срокове за предаване на различни задачи, в ярко червено.     

Recent favorites, March 2020

       Седмица номер три от домашната изолация. Седмица номер три, в която аз няма да поставя любимото на медиите словосъчетание в заглавието на пост, защото животът продължава - за някои нормално, за други - не чак толкова. При всяко положение, до голяма степен зависи от самите нас това как ще възприемем създалите се обстоятелства и дали ще се приспособим успешно към тях, за да продължим да виждаме и позитивите. А те не са никак малко. Интровертнана ми душа се наслаждава на часовете у дома, на домашното кафе, на следобедите на слънце на балкона, на онлайн обучението и на цялото време между всички други дейности, което остава за четене, лек вариант на спорт и ежедневно (о, да, обожавам!) чистене. 

        В днешния пост искам да ви разкажа за няколко неща, които ме направиха щастлива през изминалия странен месец. Вдъхновение намерих в последното видео на Криси в ютуб - него можете да изгледате ето тук, а също и в публикацията на прекрасната ми Вичи, в която ме беше споменала! Можете да я прочетете, като кликнете върху името ѝ или ето тук. Ще започна именно с темата от нейния пост: музика.

Reading slumps и книжни цели за 2020г.

      Средата на март може би не е най-удачният момент за изясняване на книжните цели, признавам, и въпреки това новооткритата свобода (от по-малкия брой лекции и не толкова голямото количество домашни) ме вдъхнови да направя кратък списък с книги, които бих искала да прочета в рамките на настоящата година. Става дума за шест заглавия, някои от които ще провокират въпроса "Ама как така още не си го чела!?". Много от тях са горещи препоръки от близки хора, а други - случайни попадения, привлекли вниманието ми я с красивата си корица, я в някое видео на книжна тематика в ютуб. 

       Така или иначе съвсем скоро излязох от книжна дупка, по-позната като reading slump (при това благодарение на задължителната ми литература от университета!). След една-две години четене на минимален брой книги, повечето от които към днешна дата помня бегло, най-накрая желанието ми да се ровя из рафтчетата на книжарниците върви рамо до рамо с желанието да оставя всичките си джобни там. Рядко възпирам тези емоционални пориви от страх да не се завърна към предишното състояние и за забравя защо литературата винаги е била и трябва да продължи да бъде огромна част от ежедневието ми, оръжие в битката срещу света и най-верен приятел в миговете, когато единственото, от което се нуждая, е някоя вълнуваща история. 

"Фонтани на мълчанието" от Рута Сепетис - ревю

       Испанците много обичат да пишат и да говорят за диктатурата на Франсиско Франко. Днес тя продължава да бъде една от основните теми на голяма част от литературата на автори от всички области на страната. "Фонтани на мълчанието" пък има потенциала да мине за поредния роман за универсалните човешки трагедии - за тежките моменти, през които е минавал всеки народ в различни моменти от съществуването си, и за личните драми, които понякога изглеждат по-безнадеждни от надвисналото над всички зло. Качествата на авторката, солидното проучване и събирането на безброй разкази на хора, живели по времето на Франко, които тя съумява да предаде чрез героите си, го отдалечават от посредствеността и го превръщат в универсален пример за стойностна литература и доказателство, че не само от учебниците по история можеш да научиш много за различни важни периоди от миналото ни.

"Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон - ревю

        Намираме се в Барселона след Гражданската война. Градът е сив, притихнал, пълен със спотайващи се фигури и сенки. Топлината на вечно гостоприемното място сякаш се е изпарила. Обстановката в каталунската столица отразява емоциите на Даниел - момченце на десет години, което за първи път пристъпва прага на Гробището на забравените книги заедно с баща си. Сред хилядите различни заглавия той намира "Сянката на вятъра" от Хулиан Каракс. И се влюбва във всеки един аспект от новата си любима книга. Чете я на Клара, момичето, в което е влюбено, прелиства отново и отново страниците й, пази я като очите си, но едновременно с това започва да изпитва интерес към загадъчната фигура на нейния автор. Хулиан Каракс - младеж от Барселона, който е заминал да живее в Париж с майка си, издал е няколко романа, но след това е загинал в дуел. Търсенето на повече информация се задълбочава, когато на хоризонта се появява мистериозният и безлик Лаин Кубер - мъж с името на дявола от "Сянката на вятъра", чиято единствена мисия е да намери всяко едно останало копие от книгите на Каракс, за да ги унищожи. А след срещата му с Даниел, главната цел на момчето е една - да разбере какво се е случило с Хулиан Каракс и защо Лаин иска да заличи името му от лицето на земята. 

Инкогнито Януари

      Мина малко повече от месец от последната ми публикация в Stormy: месец, през който се фокусирах върху личните си цели за новата година, върху взаимоотношенията с хората около мен, върху университетските ми задължения и най-вече върху всички онези неща, които обичам да правя, но за които нямам особено много време обикновено. Нищо че януари, както ходи на всяко ново начало, обикновено е доста натоварен и напрегнат период.

      Изпращам поздрави и много позитивна енергия към всички колеги в сесия, които се опитват да съберат сили и да се съсредоточат върху материала въпреки всички настинки и вируси, които вилнеят през последните дни. Два от трите ми изпита през сесията минаха - само толкова, защото е традиция повечето изпити да се изнасят една или две седмици преди официалния период за изпитване уж с  цел "да помогнем на студентите". Няма значение, че всичко съвпада с крайни срокове, последни подготовки и, само между другото, същите две седмици, които следват зимната ваканция.