"Когато напуснахме Куба" от Шанел Клийтън - ревю

Питали ли сте се някога какво се крие зад перфектния образ на Куба, който през последните няколко години е обект на вдъхновение на множество творци от различни сфери на изкуствата?

       Песни възпяват духа на столицата Хавана, филми показват сякаш замръзналите във времето улички с типични разноцветни сгради и стари автомобили, а книги често хвърлят читателите назад във времето, към петдесетте години на миналия век, за да разкрият какво стои зад лика на държавата, присъстваща днес в представите ни като страхотна екзотична дестинация за пътувания и вход към обширния свят на Латинска Америка.

         Неспокойната военна обстановка в Куба така и не успяла да заличи духа и красотата на държавата, нито по време на завземането ѝ от Великобритания, нито по време на войните за независимост от Испания, нито по време на Испано-американската война. И макар че историята на малкия райски остров е наситена със събития от световно значение, белязали развитието и мястото му на картата, Кубинската революция от 1953 г. е конфликтът, който най-лесно изниква в паметта на хората. Повод за избухването ѝ се превръща превратът на Фулхенсио Батиста през 53-ра и диктатурата, която налага на народа след повторното си появаване на върха на политиката. Отговорът на последвалите политически гонения и престъпността в Куба са протести, негодувания, манифестации на студенти и граждани от всички прослойки на обществото. Начело на движението срещу Батиста застават Фидел и Раул Кастро, Че Гевара и други техни съмишленици, а революцията им продължава близо шест години. Победата е за революционерите, уви, успешно премахнатата диктатура на избягалия Фулхенсио Батиста е светкавично заменена от друга, нова, комунистическа - тази на Фидел Кастро.

"Къде си, Аляска?" - книгата и сериалът

      Рядко ми се налага да говоря за първите си години като активен читател, тоест за периода между 2012 и 2015 година, когато огромна част от джобните ми биваха заделяни за случайни обиколки из книжарници, а книжният ми блог беше в своя апогей и нови статии имаше всяка седмица по няколко. Но пък когато ми се наложи, не пропускам да спомена името на Джон Грийн сред тези на авторите, начертали границите на читателските ми интереси и оформили вкусовете, които имам и до ден днешен. "Вината в нашите звезди", разбира се, беше върхът на върховете, но всеки един от нас си имаше и друга любима от творчеството на Джон Грийн - я "Хартиени градове", я "Множество Катрини". "Къде си, Аляска?" не излизаше от личната ми класация, но по онова време, през 2014г., когато я прочетох за първи път, със сигурност не заемаше една от челните позиции. Беше ми харесала, да, но не помня да съм изпитвала кой знае колко голяма обич към историята или персонажите. 

  

"След" от Анна Тод - книгата и филмът

       Доста рядко си позволявам да навлизам в дълбоки води и да коментирам въроси, които предизвикват много противоречиви мнения. Днес обаче се хвърлям с главата напред, за да ви разкажа защо намирам "След" на Анна Тод за една от най-проблематичните книги, но в същото време с усмивка си признавам, че ми харесва. 

Ревюто ще съдържа спойлери за книгата и филма!

КНИГАТА

        Историята на "След" е много дълга и може би много от вас - особено почитателите на One direction, вече я знаят. Съвсем накратко - появява се за първи път през 2013 г. в Wattpad като фенфикшън за групата, а главният герой е Хари Стайл. Интересът на читателите привлича вниманието на издатели и през 2014 г. Gallery Books го издават под формата на книга. През 2019 г. излиза филмът по първата част от поредицата от общо 5. За всички тези години творбата на Анна Тод си печели много почитатели, но е факт, че хората, които не се страхуват да я нарекат "най-лошата книга, писана някога", не са никак малко.

      Собствената ми позиция е някъде по средата и това ме кара да се затруднявам в структурирането на аргументите ми. Едновременно виждам повечето от проблемите, които са забелязали и други читатели, и се забавлявам изключително много, докато чета.  

"Прикачен" от Рейнбоу Роуъл - Ревю

Все още не съм чела и не притежавам всички издадени книги на Рейнбоу Роуъл. Но тези, с които съм запозната, са напълно достатъчни, за да заявя, че Роуъл е, ако не най-любимият ми автор, то в топ три! С всяко следващо нейно заглавие отново и отново си припомням какво е да бъдеш запленен от разказа ѝ и влюбен в героите още след първите няколко глави докато четеш възможно най-бавно, само и само за да останеш потопен във великолепния ѝ свят за колкото се може повече време.

"Прикачен" доказва за пореден път таланта на Роуъл да сътвори една вълнуваща история за обикновени, средностатистически хора, която не отстъпва по вълнение на повечето от фентъзи романите, които четем днес. С интересен похват на разказване, приятен хумор и препратки към поп култура, читателят бива погълнат в обикновеното ежедневие на Линкълн, Бет и Дженифър без шанс да остане безразличен.

Романът редува два типа глави - първите са от гледната точка на Линкълн - работник в IT отдела на вестник в Небраска; и вторите, съставени от личните имейли на най-добрите приятелки Дженифър и Бет, които постоянно попадат в полезрението на Линкълн заради съдържанието си. Въпреки че знае, че трябва да изпрати предупредителни писма на двете приятелки, защото не е позволено да използват служебната поща за лични разговори, той така и не го прави. Запленен от кореспонденцията им - начина, по който си говорят и темите, които ги вълнуват, той решава да ги остави. Но и продължава да чете разговорите им. Така, запознавайки се все повече с личния им живот, той започва да се влюбва в Бет.

Започнах книгата с няколко нагласи - да чета любовен роман, който е представен от две гледни точки - тази на Линкълн и на Бет. Но както се случва повечето пъти с книгите на Рейнбоу, "Прикачен" не само оправда очакванията ми, но ги и надхвърли! 

“There are moments when you can't believe something wonderful is happening. And there are moments when your entire consciousness is filled with knowing absolutely that something wonderful is happening.”

Преди всичко дебютният роман на Рейнбоу Роуъл е за себеоткриването. Действието се развива през 1999 година, когато всичките герои са в края на 20-те си години. Очаква се, че след като са вече далеч от тийн възрастта, трябва да са намерили себе си и са се съсредоточили върху семействата и кариерита си. Но всъщност всеки един изживява своя драма и търси начин да продължи да се развива като излезе от зоната на комфорт. Месеците, които обхваща историята, проследяват развитието им в тази област, но също като личности и хора, общуващи (по интересни начини) един с друг.

Приятелството заема централна позиция в "Прикачен". На първо място, разбира се, е това между Бет и Дженифър. Смях се и тъжих с тях, помечтах за някого, с когото да разговарям по начина, по който двете го правят. В крайна сметка започнах да ги чувствам като приятелки. Задълбавайки заедно с Линкълн в личната им кореспонденция, героините ми станаха много близки, вникнах в тяхното ежедневие и се заинтересувах искрено от нещата, през които минават. 

На много хора разговорите, които водят чрез имейл, биха се сторили скучни и твърде близки до ежедневието, за да предизвикат някакъв интерес. Но според мен именно в това им е чарът. Те са обикновени, реални, такива, каквито бихте водили със собствените си приятели. И все пак носят в себе си искрата, която Рейнбоу обикновено припламва в книгите си. За пореден път се убеждавам, че тя е кралицата на диалога! Чрез малко хумор, весели фрази и закачки е способна да превърне най-скучните и изтъркани теми в атрактивни.

Макар и да не възприемам романа като любовен, не мога да подмина този негов аспект, защото намирам в него нещо изключително важно, което трябва да послужи за поука. Линкълн чете имейлите на двете приятелки и посредством тях се влюбва в Бет - заради характера ѝ, шегите, начинът, по който говори. Не този, по който изглежда. Харесва ми идеята на авторката да покаже на читателите си, че любовта от пръв поглед не е само заради физиката на хората, а и заради ума им. Също, че именно той има по-голямо значение, когато искаш да бъдеш с някого. 

“Every woman wants a man who'll fall in love with her soul as well as her body.”

"Прикачен" е лека, интригуваща история, която без нищо би накарала всеки да се усмихне. Със сладки герои, на които няма как да не симпатизираш, динамика, хумор, препратки към поп културата на осемдесетте и деветдесетте години, Рейнбоу Роуъл отново доказва силата си в писането за обикновени неща по необикновен начин, така че разказът да достигне до теб и да остави своя отпечатък.

Много благодаря на издателство Егмонт за книгата, която ми изпратиха, в замяна на честно ревю!

Ревю на "Елинор и Парк"

Ревю на "Фенка"

Ревю на "Връзка"

"Сезонът на злополуките" от Мойра Фоули-Дойл - Ревю

Преди повече от един месец издателство Егмонт бяха така мили да ми изпратят "Сезонът на злополуките", за да я прочета и да споделя с вас, читателите, мнението си. След тези почти двадесет дни четене да едни 200-300 странички съм готова да свърша задължението си, макар и малко разколебана. Причината е следната - дебютният роман на Мойра Фоули-Дойл не ме разби, а ме разочарова. Именно затова няма да навлизам в подробности - не желая да ви откажа от четенето, тъй като със сигурност за вас нещата, които аз не харесвам, могат да се окажат страхотни.

Сюжетът, който обещават рекламите и резюметата на книгата, е страхотен - мистериозен сезон, през който нещастия се случват в семейството на Кара. Никой не знае защо, никой не знае как. А притеснителното е, че най-лошото тепърва предстои. Мистериозно и малко плашещо, това ме спечели и накара да започна с трепет четенето. Но още в началото осъзнах, че няма да прочета това, което ми е обещано. Защото историята, която изглежда толкова завладяваща и оригинална на теория, според мен не е развита напълно. Не провокира у мен изненада, не ме накара да чакам с нетърпение следващата страница, нито пък породи интерес към разрешаването на загадката на Сезонът на злополуките. От предречените зловещи събития като че ли нито едно не покосява семейството така че да се докаже правотата в думите на Беа, най-добрата приятелка на главната героиня. 

Не съм особен почитател и на взаимоотношенията между героите. На много моменти изглеждат страшно неестествени и несъответстващи на случващото се. Приятелският кръг на Кара, Сам, Алис и Беа е симпатичен, но не достатъчно, че да харесам всеки един от членовете му. Причината е, че много елементи от тях са стереотипи, които вече съм виждала повече, отколкото ми се иска. Няма герой, който да притежава нещо напълно оригинално. Но въпреки това симпатизирам на Алис, която май е единствената, която проявява характер. Отличава се чрез борбата с вътрешните си демони, липсваща при останалите. 

Макар и да не е подходящо да съдя стила на авторката, след като прочетеното от мен е превод, държа да отбележа, че той не ми се струва особено висок. Искаше ми се да има ниво, което съответства на обещаната история. Може би това е факторът, който най-много ме разочарова. Но погледнато от друг ъгъл, той е лек и, ако бъде харен още от началото, със сигурност ще бъде много приятен за читателя - не за фена на силни герои, много действие и неочаквани обрати, по-скоро на този, който тепърва навлиза в young adult литературата и търси нещо подобно на Джон Грийн. Така написан, "Сезонът на злополуките" се доближава най-много до неговите романи, а също и до "Ние, лъжците" от Е. Локхарт, като бих добавила, че темата и чувството, което пораждат у читателя, са също подобни.
Единственото претенциозно, което откривам в романа, е идеята, която авторката се е опитала да обрисува за читателите си. Но това не ме спира да ви препоръчам "Сезонът на злополуките", тъй като той може да се окаже подходящ, ако търсите нещо леко и непретенциозно. Ако търсите история, която да послужи като лек за "книжен махмурлук" или такава, която да ви въведе в литературата за подрастващи, то дебютният роман на Мойра Фоули-Дойл със сигурност трябва да получи място в списъка ви в желани заглавия!

"Самодива" от Краси Зуркова - Ревю

Погледнете към рафтовете си с книги и пребройте съвременните книги, в които главният герой не е чужденец, не е роден в ширини, далечни от родните ни. Предполагам, че са не повече от пръстите на едната ви ръка. Добре. Сега се опитайте да отсеете тези, които имат вълнуващ сюжет, изграден въз основа на елементи, които никога не бихте предположили, че могат да съществуват заедно; и запленяващ стил, поетичен и модерен едновременно. Независимо от това дали притежавате такава книга или не - "Самодива" е тази, която би ви предложила всяко от гореизброените неща с повече допълнения, от колкото можете да си представите!

„Страхът е с къси крака, не стига далеч, беше ми казал веднъж татко. За да изчезне, трябва да тръгнеш след него, да го дръпнеш за ръката и да го погледнеш право в очите.“

Задачата да предам сюжета на дебютния роман на Зуркова ми се струва доста сложна, защото историята е много повече от всичко, което бих могла да напиша. Разгледана отгоре-отгоре историята на Теа Славин звучи като повечето романи, които срещаме под път и над път. Осемнадесетгодишна, героинята е приета в елитния американски университет Принстън, за да изучава пиано, но точно в най-неподходящото за нея време се влюбва в двама безкрайно мистериозни и интригуващи братя. Балансирайки между двамата, тя се опитва да разгадае дълбоко заровената тайна на собственото си семейство и причините за смъртта на сестра си, за която разбира не много преди пристигането в Щатите. Дори представена по този начин, историята е достатъчна, че да привлече вниманието ми и следователно да получи часове от времето, с което разполагам. Но дълбоко в основата на всяко едно събитие, на всяка подробност около красивата Теа, стои една невероятно красива плетеница от американска култура, български фолклор и гръцка митология, които обагрят историята на българката във всеки съществуващ цвят.

Въпреки фентъзи елементите, които се появяват в края на "Самодива", Краси Зуркова без съмнение е успяла да запази романа възможно най-близо до действителността по начин, по който читателите могат както да се припознаят в някой от героите, така да поставят себе си на тяхно място в дадени моменти. Казано с други думи - пресъздала е света ни такъв, какъвто е, добавяйки свои завъртулки, давайки възможност на всеки читател да намери своя любим елемент. Започвайки с любовта, романът преминава през приключението да бъдеш далеч отвъд границите на родината си, докосва се до музика и гръцка митология, като едновременно прибавя мистерия и напрегнатост. Всичко това, представено с нови и нови открития, обрати и нови въпроси, нуждаещи се от отговори.

Това, което ми направи най-голямо впечатление, е смесването на елементи от трите култури, без да бъдат преминати границите с шеги на етнически основи , дискриминация (която липсва в книгата) и други аспекти, които нямат място в картинката. Обичам създадената основа от американски и български обичаи, които правят романа реалистичен. Това се дължи може би на зрънцето автобиографизъм, което Краси внася от реалния си живот. Самата тя е получила образованието си в Принстън и това ми служи като гаранция, че всяко едно описано място, всяка подробност е достоверна, и ако някой ден имам възможността да се уверя в това със собствените си очи, то би било такова, каквото е в "Самодива".

Частта с българските легенди ми е толкова интересна, колкото би била и на чужденец, който си няма понятие къде се намира страната ни. Всъщност това, че именно те стоят в основата на приключението на Теа, ме кара да се гордея изключително много.

„- Хората заклеймяват като „легенда“ онова, което най-много ги плаши. Но от това то не спира да съществува.“

Иска ми се да разгледам героите по-подробно, но ме възпира фактът, че направя ли го, няма да бъдете толкова впечатлени от тях. Затова бързо, но възможно най-изчерпателно - отделно са страхотни. Теа е невероятна по куп параграфи, някои от които смелостта ѝ не само да прелети океан, за да преследва целите си, но и да постави под въпрос най-ценното, което притежава - семейството, за да разбере истината, от която се нуждае. Далеч от родния дом, тя пази най-хубавите български черти, между които е способността да чувства и показва това на студените, лишени от тази способност американци. Но в същото време е далеч от типичната българка, която бихме видели по Витошка или пред Софийски. Тя е напълно реалистична натура, пазеща родното, но все пак повлияна от новото. 

Рис и Джейк от друга страна са героите, които изискват повече време за привикване. И в двамата едновременно има нещо типично за съвременната литература като цяло, но има и друго различно, нетипично и странно. То прави образите им оригинални тогава, когато ги разглеждам поотделно, и малко банални, сложени до този на Теа. Връзката на тримата е единственото нещо, което не ми харесва. Самата идея за любовен триъгълник е интересна в дадения контекст, но само на теория, защото развитието на историята показва, че тази драма е в излишък на фона на случващото се в душата на Теа.
Абстрахирайки се от това, не мога да намеря думи, с които да ви опиша колко съм щастлива след прочитането на романа. Щастлива съм от факта, че се намери човек, който да ми върне надеждата в българската литература. Защото "Самодива", книга, написана от българка, се издига на изключително високо ниво, което несъмнено ще зададе стандартите за книгоиздаването в България. Изобилстваща от красиви елементи, език и събития, тя е книга, която заслужава цялото внимание на читателите, ако не заради бушуващата любов, то заради изключителните елементи, взети от трите култури, които правят митичния образ на Самодивите по-реален и красив от всичко, което можем да видим в живота си.

Изключително съм благодарна на издателство Егмонт за това, че ми изпратиха книгата в електронен вариант за предварително четене! 

"Дете на пустинята" от Олуин Хамилтън - Ревю

Понякога, след като прочета някой много силен роман от повече от 600 страници, наситени с тежки размишления и твърде много действие, ми се иска да прочета нещо по-леко и кратко, което да послужи като преходен мост към обичайните романи. "Дете на пустинята" ненадейно се превърна в този "мост", поемайки последиците от завишените ми от предишното четиво очаквания.

Tell me that and we’ll go. Right now. Save ourselves and leave this place to burn. Tell me that’s how you want your story to go and we’ll write it straight across the sand.

Дебютната книга на Олуин Хамилтън е странна комбинация между новите течения в младежката литература и старите, вече познати до болка тропи, заради което мнението ми стига от едната крайност до другата. Четейки, харесах точно толкова неща, колкото ми станаха противни, по простата причина, че вече съм ги виждала в дузина други четива. Парадоксалното е, че от положителното произлиза отрицателното и обратното.

Интригата на "Дете на пустинята" се завързва в град, наречен Дъстуок, някъде в Близкия Изток - място, приютило жителите си в пустинния омагьосан кръг на ежедневието, при това без възможен изход. Още тук проличават двете неща, които определям като плюсове и минуси на първата част на новата трилогия: нов топос за литературата е пустинята. Със сигурност по-често ще започнем да виждаме герои, които се борят за живота си в безкрайните пясъци, без вода и храна. А второто - "без изход". Не съм единствената, която се сеща за поне пет подобни книги, в които героите търсят начин как да се измъкнат от родното си място и да започнат нов живот, нали?

Самите те се качват стъпало по-нагоре и печелят симпатиите ми. Амани Ал-Хиза е главна героиня, която със сигурност ще вдигне шум сред читателите, фенове на Селена Сардотиен или Джулиет от "Разнищи ме". Тъй като книгата е разказана от нейната гледна точка, е много лесно да се проследят мислите и настроенията ѝ, а също и развитието, което според мен или отсъства, или е прикрито някъде между редовете. От началото до самия край тя е убедена в правотата си и желанието да се отърве от досегашния си живот, взима решения, които на моменти са по-скоро себични, отколкото говорещи за силната ѝ воля. Тези негативни черти обаче нямат толкова голямо значение, когато образът ѝ е представен в компанията на второстепенните герои, или другия главен - Джин. Сам по себе си и той не е нищо ново и оригинално, дори мисля, че образът му остава неразгадан до края на първата част на трилогията. Приемам това като умен ход, защото ще държи вниманието на читателите, искащи да разберат повече за същността му, и в следващите части. Двамата с Амани имат очевидна химия помежду си, моментите им насаме са страшно интересни и хумористични. Но си мисля, че както те, така и всички други образи, представени по време на развитието на действието, са само инструмент на авторката да изгради образа на пустинята - третият главен герой.

Светът, който обитават, изглежда страхотен още от резюмето на гърба на книгата - безкрайна пустиня, джинове, магия. В сравнение с друга книга, близка по мотиви с тази, тези елементи са показани, макар и страшно хаотично и объркващо за читателите. На моменти се налагаше да се връщам пасажи назад, за да разбера точно какво се случва и как се е стигнало до разкриването на даден елемент. Това постепенно пускане на нова и нова информация обикновено би ми се сторило много интересно, но тук няма определена последователност и вместо постепенно изграждане на света, се получава една бъркотия - парченце тук, парченце там, и пак нищо не е свързано както трябва. Има още толкова много неща, които трябва да бъдат доизгладени и разяснени, за да се сформира пълната картина на този магичен свят, изобилстващ от оригинални елементи, обитаван от всички уникални митични същества. Надежда има, както и за Джин, всичко да се намести постепенно в следващата част.

"Бях дете на пустинята. Мислех, че знам всичко за жегата.
Грешах."

Ако трябва да бъда напълно честна, колкото повече мисля за книгата, толкова повече прекрасни неща изникват, като например действието. В сравнение с много други книги с подобна идея, тук нищо не е пресилено. Това, че Амани попада в центъра на бунта, не е изкуствено създадено обстоятелство. Четейки, си даваш сметка, че се случва случайно, и тя реално никога не е искала нито да намери бунтовниците, нито да се присъедини към тях. Същото се отнася за срещата ѝ с Джин - както първата, така и всяка следваща, защото тя не го търси, а просто иска да свърши своята работа и да се изпари от Дъстуок.
Според мен най-големият негатив на книгата и този, на който се дължи разхвърляното изграждане, е твърде бързото развитие. От една екшън сцена се преминава в друга, има страшно много движение, всеки прави нещо, а аз се връщам по пет пъти на предишната страница, за да разбера как точно се стигна до настоящия момент. Погледнато от тази страна не е особено приятно, защото погубва голяма част от удоволствието, докато от друга, ако се чете с много внимание, тези около 300 страници биха свършили за два-три часа.
"Дете на пустинята" е книга, която въпреки малките несъвършенства няма как да не бъде харесана. Потенциалът да се превърне в една от най-известните фентъзи книги с наситен на митични същества свят и силни герои проличава още в началото. Няма да пропусна да проследя развитието му в планираните предстоящи продължения.