A través de mi ventana (Through My Window) от Ариана Годой - книгата и филмът

    Какво е мнението ви за романите, които първо набират популярност в платформи като Wattpad? Или пък за тези, които започват като фенфикшън? Ако искате за момент се абстрахирайте от заглавия като "След" или "50 нюанса сиво" заради оправдано спорната им слава. Но като цяло? Имат ли шанс подобни романи да достигнат дадено ниво литературна стойност, без да бъдат заклеймявани преди дори да бъдат прочетени? 

    В обсега ми преди няколко дни попадна заглавието A través de mi ventana („През прозореца ми“) от Ариана Годой - писателка от Венецуела, която печели овации за повече от 20 заглавия именно в Wattpad. Няколко от книгите й са издадени на хартия, а една от последните - фокус на публикацията - е сред най-новите филмови адаптации на Netflix. В ролята си на фен на романтични тийн истории, драма, испаноезична литература и филми, не мога да се въздържа да не споделя мнението си за двете версии! 

    „През прозореца ми” е перфектната книга за почитателите на „След“ - написана е в същия лековат стил, който би се харесал на тийн почитателите на любовните историйки (дори със същата доза романс и по-експлицитни сцени, които се нуждаят от едно „+16“ на предната корица). Книгата не е преведена на български, но в Амазон например можете да я намерите както на испански, така и на английски език.
    Сюжетът се завърта покрай Ракел - гимназистка с лошия навик да шпионира и преследва (по-скоро проследява) един от синовете на съседското семейство, с коeто никога не са си разменяли дори думичка. Това се променя, когато става ясно, че Арес, обектът на нейния интерес, е разбил защитата на уайфая й и използва безвъзмездно връзката. След конфронтация, двамата все по-често започват да се засичат, да комуникират, а след това и да се събират на купони и други мероприятия, докато отношенията им лека-полека не започват да се затвърждават. Макар че „затвърждават“ в техния случай не е най-правилната дума, тъй като двамата имат много различна настройка един към друг. Докато Ракел се влюбва все по-силно в момчето с име и телосложение на гръцко божество, то прави всичко възможно, за да притъпи чувствата и емоциите си и да отблъсне Ракел дори с цената да разбие на пух и прах сърцето й. Отново. И отново.

Снежен четатон „Последен миг“. Пет кратки ревюта на книгите, които успях да прочета

   Обичам книжни маратони, особено ако са покрай новата година. Те са перфектният повод да наваксам с някое изостанало книжно предизвикателство, да се позабавлявам с някоя друга тийн историйка, да се възползвам пълноценно от почивката си. Нямаше как да пропусна четатона „Последен миг“, организиран в Инстаграм от Никол (bookdragonniki) - даже въпреки задачите, които се понатрупаха в последната седмица лекции (спойлер: реших, че почивката е за почивка и оставих всичко за моето Аз от новата година). 
    Решението беше правилно! В рамките на тези десетина дни прочетох 5 от 5 книги и дори намерих една нова много любима, за която може и да реша да пиша по-подробно в близкото бъдеше. Избрах следните заглавия:

• Книга + коледни чорапки/пуловер/свещи/полунощ - „Коледа в Силвър Фолс“ от Джени Хейл на запалени свещички, с топло одеялце, коте в краката и светлинки по елхата;
• Книга с герой, който има нещо общо с теб -  „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ от Джени Хейл, защото главната героиня практикува професия, но си мечтае да бъде успешна в друго поприще така, както и аз; 
• Сподели удоволствието от четенето/прочети с приятел - „Едно коледно желание“ от Катрин Ръндъл в аудио формат, докато редя коледен подарък-пъзел със сестра ми;
• 25-тата книга от ТБР - „За жените и солта“ от Габриела Гарсия;
• Its about drive, its about power - All I want for Christmas is the girl in charge от Chelsea Bobulski отново в аудио формат, прочетена заради главната героиня, нейните амбиции за успех и целенасочеността, с която прави всичко в живота си. 

    „Коледни пожелания и бисквитени целувки“ от Джени Хейл. (★★★★) Няма да се лъжем - всички книги на Джени Хейл са типичен чик лит and I love it, като не забравям за всички слаби страни, клишета, недомислици, сладникави и нереалистични герои, идеализирани ситуации и... като цяло всички неща, които принципно бихме подбутнали, защото са просто твърде елементарни.

    В този роман на коледна тематика авторката ни запознава с медицинска сестра с мечта за развитие в областта на интериорния дизайн (вътрешен, както по някаква причина гласи преводът). На плещите й пада отговорността за болния й дядо и малкото й дете, макар че майка й успешно помага за изпълняването на най-наложителните задачи. Случайността и добротата на жената, за която се грижи, я изпращат в луксозния, но напълно пуст дом на милионера Ник. Той й възлага задачата да приведе бездушните помещения във вид, достатъчно близък до този на истински дом, преди пристигането на семейството му за коледните празници. Естествено, помежду им припламват искри, които двамата подклаждат с ясното съзнание, че те могат да нанесат повече щети, отколкото да им донесат ползи. 

    Романът и сладникавата история предлагат много неща, с които да спечелят почитателите на романтичния жанр: тропът за любовта от един поглед; значението на семейството и усилията, която полага млада жена, за да запази не само своето, но и чуждото; съпричастността и човещината; кариерното развитие; ролята на парите в живота ни.

    Има обаче и такива, които надали ще се харесат на всеки: чух мнение, че е разочароващо това, че книгата не е изцяло за кариерните мечти на една интериорна дизайнерка. Всъщност е силно преплетена с факта, че тя е самотна майка, която работи постоянно, за да може детето й да не се чувства изолирано. 

    Любовният аспект е леко пресилен и това е обвързано с въпросната главна героиня Аби - начинът, по който изведнъж решава, че ще се намеси в живота на Ник и ще тропа с крак за неща, които реално не я засягат, е твърде прибързан и типичен за по-недомислените романтични книги на пазара. Самата тя е доста дразнеща в опитите си да изкорени навици на мъжа, които й се струват неприятни. Те може и да са такива, но не виждам как в истинския живот някой би оставил друг човек да се разпорежда с делниците му по този безцеремонен начин. 

    Липсата на истински повратен момент тук може да е и плюс, и минус, зависи от предпочитанията на четящия и от това колко му е писнало винаги около 30 страници преди края да има някоя сълзлива драма. Идеализирана представа за живота - това пробутва Джени Хейл чрез персонажите си, които се срещат и изведнъж сякаш всичко около тях се подрежда по местата си и тръгва само напред и нагоре. Ще ни се, но уви...

    „Коледа в Силвър Фолс“ от Джени Хейл (★★★) обаче е една идея по-разочароваща, особено ако я прочетете след "Коледни пожелания...". Историята за момичето, което със зъби и нокти се бори да спаси семейния хотел от фалит и затваряне, не е точно това, което обещава анотацията на гърба на книгата. Името на момичето е Скарлет, а готовността й да направи всичко в името на хотела „Белите брези“ се свежда до това да се сближи достатъчно с инвеститора Чарлс, за да го убеди да купи имота и да запази духа му, за да продължи да функционира. Помежду им прехвърчат искри, да, но темпото на разказа е разочароващо бавно, а събитията не са особено вълнуващи.

    Диалозите и описанията са балансирани, но не са достатъчно вълнуващи и на моменти имах чувството, че авторката казва, вместо да покаже какви са персонажите й. Като цяло „Коледа в Силвър Фолс“ доста прилича на „Винаги ще има Коледа“ - и по основна идея, и по стил и динамика. От трите споменати заглавия на Джени Хейл, любимото ми определено е „Коледни пожелания и бисквитени целувки“. 

    „Едно коледно желание“ от Катрин Ръндъл (★★) е кратка детска история за коледната магия. Малко момченце е оставено само на Коледа - дори обичайната му детегледачка не може да го гледа в навечерието на най-светлия празник. Докато разглежда кутия с няколко овехтели фигурки за елха, то си пожелава да не е само. И тогава четирите стари фигурки се събуждат и го повеждат на малко приключение. 

    Историята е сгряваща душата и интересна, поучителна и добър пример за споделеността и как трябва да си помагаме взаимно. Слушах я в аудио вариант и затова мисля, че изгубих голяма част от удоволствието, тъй като не успях да видя илюстрациите към книжката. Според голяма част от мненията на читатели, именно те са най-хубавата част от историйката. 

    „За жените и солта“ от Габриела Гарсия (★★★★): романът с великолепна корица и ужасно тъжна история - или пет. Погледът на Габриела Гарсия над имиграцията и недостижимата американска мечта е ценен, защото отразява реалността такава, каквато я е видяла тя като дъщеря на имигранти от Куба и Мексико във Флорида, където се развива и една голяма част от действието на дебютния й роман. Между Щатите и Мексико се развива драмата на петте й героини, чийто живот е сведен до борба за оцеляване в различни моменти от историята. Докато една жена мълчаливо и (почти) покорно установява мястото си сред общество, ръководено от мъже, където работещата жена е огромна рядкост, друга се бори със собствените си демони, отново и отново се изправя от пепелта и чака следващия момент, в който волята й отново ще я хвърли обратно в лапите на зависимостта. 

    За тази книга май не може да се говори непосредствено след прочит. Има много храна за размисъл и за себе си не мога да преценя дали се впускам в свръх интерпретиране, виждайки в персонажите мънички детайли, които ме водят към различни заключения.

    При всяко положение, книгата е написана страшно красиво. Не е за „удоволствие“, защото описаните събития са предимно негативни, но пък е поучителна и образователна не само за съответните исторически периоди чисто исторически (особено по време на зараждащото се негодувание срещу влиянието на Испания над Куба и Кубинската революция), но и за живота на „нормалния“ човек. Там битува разделението между класите - това важи както за най-ранната жена от рода, Мария Исабел, така и за нейната пра-пра-пра-пра внучка Джанет, но също и за Глория и Ана, които нямат общо със семейството, и пак открехват вратичката към друга тъмна страна на емигрантството и отношенията между майка и дъщеря. 

    All I want for Christmas is the girl in charge от Chelsea Bobulski (★★★) е последната коледна книга, която прочетох за 2021 година и... не беше разочарование. За пореден път обаче повдигна един въпрос у мен: защо една огромна част от книжните тийнейджъри са обсебени от „Гордост и предразсъдъци“? Не съм чела книгата и не знам повече от някакви най-общи данни за историята (може да ми е минала през погледа и някоя от екранизациите). Прави ми впечатление, че е едва ли не задължителна част от репертоара на всяка тийн главна героиня (ако не се лъжа, даже Теса от „Афтър“ баш за тази книга се кара с Хардин в първата част)... Малко е досадно, това искам да кажа. 

    Но като цяло книжката не е лоша. Главната героиня е последна година в гимназията и се е заела със задачата да представи коледна адаптация на споменатата класика на сцената на училищния театър, за да направи впечатление на университетите, в които иска да учи. Уви, за главен мъжки персонаж трябва да вземе новото момче в гимназията, с което имат пререкания и което, отгоре на всичкото, е осъдено и трябва да полага часове труд, докато навърши пълнолетие. Връзката им се заражда покрай театъра и излиза от неговите граници, за да ги покаже в по-задушевна и празнична обстановка покрай наближаващата Коледа.

    Редуват се глави от гледните точки на двамата, а книгата е озвучена и от мъж, и от жена, така е е страшно приятно за слушане. Доближава нивото на cuteness, което има и „Десет слепи срещи“ (за нея ви говорих в един от предишните постове; можете да го прочетете тук, ако ви е любопитно), така че препоръчвам, ако си търсите нещо сладникаво, много тийн, свързано с литература, театър, музика и Коледа. 

Пет причини да прочетете „Среща под звездите“ от Джо Томас

     Сигурна съм, че сред посетителите на блога ми има много сезонни читатели, които от месец-месец и нещо са в активно търсене на добри „зимни“ книги - такива, които да ги накарат да настръхнат, все едно са вън; да им донесат чувство на уют и топлина; да им напомнят за задаващите се светли празници... Самата аз обичам да се адаптирам към времето, за да допринеса максимално към чувството на съответния период.
    „Среща под звездите“ се вписва идеално в идеята за роман, който да те пренесе на студено и не чак толкова гостоприемно място.
    Мястото е Лапландия, а лицето в главната роля - Халей, която заминава за Швеция, за да направи специална доставка на халки за сватба. Събдата на момичето с име на звезда обаче я принуждава да направи всички неща, които се е кълняла никога да не прави, включително да се открие пред почти непознат мъж с впряг от кучета и стадо елени, тръгнал на път през леденото нищо.
    Вместо да ви разказвам подробно за силните и слабите страни на романа на Джо Томас, днес ви предлагам списък с пет причини защо "Среща със звездите" е романът, на който трябва да отделите мъничко време през предстоящите студени дни! 

„Мексиканска готика“ от Силвия Морено-Гарсия - Ревю

    Титлата "Най-добра книга в Гуудрийдс" със сигурност не се и доближава до някоя голяма и наистина значима награда за литературни постижения, но в читателския свят - особено когато става дума за популярна литература - е сигурен знак, че на дадена книга трябва да ѝ се обърне малко внимание. Особено ако отгоре ѝ е лепнат етикетът "Ужас", а заглавието съдържа "Готика".

    На пръв поглед "Мексиканска готика" от Силвия Морено-Гарсия е бижу - нещо, което да изложите на показ в библиотеката си заради красивата корица с приглушени, наситени, носещи идеята за безпокойство цветове. Успешно подклажда идеята за онова, което се крие в страниците. А то е потискаща атмосфера, загадъчни, неприятни герои, лъжи и тайни, болести и миризма на мухъл и цигари, която на моменти, докато четеш, можеш да се закълнеш, че усещаш и в реалността.
    След като получава загадъчно и притеснително писмо от братовчедка си Каталина, Наоми поема през страната към малко мексиканско градче, за да се опита да разбере на какво се дължи внезапният ѝ призив за помощ. Млада, красива, амбициозна - Ноеми е символ на процъфтяващия живот в столицата, на задаващата се еманципация и най-вече на търсенето на нови възможности. Затова сблъсъкът ѝ с реалността на Каталина я хваща в капана на кошмар. Силното чувство за отговорност на момичето и любопитството му към случващото се с братовчедката го задържат в имението на стара английска фамилия с аристократичен произход, сякаш замръзнала в миналото. Домът се руши, останали са малко и странни прислужници, а самите членове на семейството не демонстрират особено желание да осъвременят стила си на живот, начина, по който изкарват прехраната си, йерархията у дома и дори семейния лекар. За всеки един Дойл външните лица са врагове, включително Ноеми. Скоро след това лудостта, която сякаш витае из въздуха на величественото имение, покосява и самата нея.

Настоящото ревю съдържа важни части от сюжета. Те ще бъдат отбелязани с по-светъл цвят за всичк от вас, които все още не са чели "Мексиканска готика", но биха желали на прочетат публикацията!

„Войната на маковете“ от Р. Ф. Куанг - Ревю

    „Войната на маковете“, дебютният роман на Р. Ф. Куанг и първата част от едноименната трилогия, бих определила като фентъзи с мащабите на „Игра на тронове“ и магичността на „Хари Потър“, без да има очевидно общо и с двете поредици. Започва с големи обещания и в нито една страница не провокира и грам разочарование - независимо дали книгата е попаднала в ръцете на опитен фентъзи читател или новобранец в търсене на нещо епично, вълнуващо, магическо и леко плашещо.
    За да изгради основите на фабулата си, Ребека Куанг черпи вдъхновение от собствената си култура. Затова Империята - държавата, в която се разиграва по-голямата част от действието - и целият свят представляват плетеница от китайска митология, традиции и ценности, присъщи на някак универсална вселена, подобна на нашата собствена (макар и поредицата да се води high fantasy). Фундаментите ѝ се градят на войни, ксенофобия и дискриминация, личностни битки, предателства, религия и морални терзания - отражения на реалността, каквато я познаваме и днес. Всичко това, заедно с богатия исторически фон на събитията и всички предания и легенди, които в определен етап биват представени, карат фантастичния свят да придобие плашещо реални измерения.

Летни книги в духа на лятото на 2014 г.

    Имам навика да поставям романтична аура около спомените си от лятото на 2014 година. Тогава бях на 15-16 години и в апогея на активността ми в читателските среди - тъкмо бях изоставила предишния си книжен блог и бях решила да превърна този в основен приоритет и място, където да съчетавам и лични статии, и читателски впечатления. По книжарниците постоянно се появяваха нови любопитни заглавия, а американските ютубъри без почивка лансираха още и още YA романи, които, за съжаление, не се появяваха при нас особено бързо. Най-голямото ми щастие бяха специалните издания на списание "Браво", които идваха с тийн книжки от изд. Егмонт. Четях по цели сутрини и излизах следобедите с най-добрата си приятелка, за да пишем собствени истории и да си говорим я за "Дивергенти", я за "Вината в нашите звезди". След това отново - четене до никое време. Нощите тогава бяха запазени за писане - страници, пълни с мечти, илюзии, преразкази на всичко прочетено и поукрасени реалности.
    Макар че това може да звучи твърде монотонно, твърде скучно, спомням си за тези вече далечни дни като за райско време на свобода и удоволствие, към което се стремя, но, уви, едва ли ще получа отново.
    Предпочитам да гледам на днешната публикация като ода към отминалото време и литературата, която съм прочела от онзи момент до днес, носеща ми усещането за горещите августовски дни, нетърпението да завърша поредната история, бързото тракане на клавиатурата в името на нова статия в блога. Ода към онова позабравено чувство на екстаз от времето на простите истории, пълни с грешки, недосмислици и посредствени герои, които обаче ми бяха напълно, напълно достатъчни.
    Затова днес ви предагам списък с някои доста поостаряли книги, които може би дори вече сте прочели, но все пак трябва да присъстват в изброяването на най-емблематичните заглавия от изминалите някоко години. Към тях ще прибавя и някои нови попълнения и ще ви поканя да споделите кои са книгите, които напомнят на вас за любимото ви лято!

"Перфектна химия", "Верижна реакция" и "Правилата на привличането" от Симон Елкелес

    Перфектни тийн драми за лоши момчета и добри момичета (и обратното), между които любов не бива да просъществува. Книги за социални различия, пълни с обрати, вълнения и трепети от онзи вид, които те карат да повярваш в истинската любов и да поискаш да си на мястото на главните герои дори с ясното съзнание, че може би отношенията им не са най-правилните и може би наистина не бива да са заедно. 

Книгите на месец февруари. Осем кратки ревюта

        Едничката причина, поради която ми е тъжно, че оставащите сесии в университета се броят на пръстите на едната ми ръка, е че скоро няма да ми се отдаде възможност да отделя максимално време на четенето. Сесиите са най-активния ми читателски период. Обикновено организирам дейностите си по начин, че да ми остане поне една седмица за удоволствие. И тези от вас, които следят книжния ми инстаграм, може би са забелязали, че присъствието ми там се засили значително  - все пак трябваше да отбележа някак, че само за февруари успях да прочета цели осем книги! И то какви!

        Със заглавията изкарах късмет, макар и няколко от тях да бяха абсолютно онче-бонче на място в книжарницата - влязох, грабнах ги и си излязох, вдъхновена само и единствено от корицата им (никой не може да ме накара да повярвам, че не се влияе от визуалната презентация). Някои от другите пък с нетърпение чаках в Сторител. Силно се въздържам от това да пиша суперлативи за платформата, за да не заприличат публикациите ми на реклами, каквито не са, но и не мога да си мълча напълно, защото през последните месеци се превърна във верен другар и основен източник на литертура за забавление за моментите, когато нямам физическата възможност да седна и да се съсредоточа достатъчно.
    И преди да съм се отнесла дори повече - нека ви разкажа накратко за осемте заглавия, с които се срещнах през изминалия месец:

Ако имах време, щях да прочета...

    "Нямам време да чета" ми е една от най-неприятните констатации, защото е чиста лъжа. Едва ли има човек, който да остава толкова без време, че да не може да прочете десетина страници на ден. Има само такъв, който или не може да си организира времето, или приоритизира нещо друго. 

    Затова ми се ще да отбележа, че с днешната публикация нямам за цел да се изкарам най-заетата личност на света. Липсата на време в моето декемврийско ежедневие тази година се и ще се дължи на факта, че този път предварително съм подготвила един сравнително дълъг списък от заглавия, които на всяка цена трябва да приключа преди края на календарната година. Повечето от тях са любимите ми задължителни книги за университета, но има и няколко за разпускане и удоволствие. Тях съм избрала да "прочета" като аудио книга. Неведнъж съм казвала, че този формат за мен е невероятно удобен - все още се появяват удобни моменти, в които да сложа слушалките си и да се отдам на някаква механична дейност, докато слушам с часове. За всички тези книги обаче ще споделя малко по-подробно в края на декември. 

    И така: ако този декември имах време, щях да прочета: 

Книгите на месец ноември. Шест кратки ревюта

    Основната ми задача през изминалите няколко седмици беше да намеря начин да възстановя баланса между работата и приятните занимания, но без да жертвам твърде много от двете страни на уравнението. За съжаление това желание съвпадна с период, който трудно бих дефинирала, ако някой ме помоли - чувствах се като в дупка и без желание да положа повече усилия, отколкото е необходимо, за да се завърна към нормалния си начин на съществуване. Но понеже това не е присъщо на природата ми, все пак наложих разума над моментното настроение и скалъпих план за действие. А през ноември той се оказа доста сполучлив. Съставен беше от следното: работа под час (като си представях, че съм в офис и имам даден брой задачи за отмятане) и възможно най-ползотворно комбиниране на приятни дейности. И така, около шест часà приключвах със задачите и се прехвърлях към забавната част от уговорката със себе си.
    Така през ноември успях да прочета шест книги, повечето от които послужиха за фон на друго мое любимо занимание - реденето на кристален гоблен. Но не той е темата на днешната публикация. Искам да ви разкажа малко повече за шестте заглавия от този месец, който, изглежда, премина под знака на читателските експерименти. 

"Парижкият апартамент" от Мишел Гейбъл - Ревю

       Заради лековатите весели моменти, красивия град, в който се развива сюжетът, и relatable главната героиня, наскоро в онлайн пространството нашумя един от новите сериали на Нетфликс - "Емили в Париж". Разбира се, моя милост не се въздържа и при първа възможност изгледа на един дъх кратките епизодчета и не само си пожела да се върне обратно в Париж (предимно заради обстановката, да не решите друго, имайки предвид събитията в сериала), ами и се зачуди дали няма да намери друг сериал или дори книга в същия тон. Попаднах на "Парижкият апартамент" случайно и в момент на отчаяние - ровех се из Storytel, след като установих, че нямам нищо за четене вкъщи, харесах тамошната корица на романа и...
       В романа си Мишел Гейбъл ни среща с Ейприл - получила възможност да отпътува за Париж по работа, тя оставя живота си в Америка на драго сърце и се впуска в приключение из пленителните парижи улички в търсене на най-вкусното сирене и най-ароматното вино. Това обаче само в свободното време. А то, за нейно щастие, се оказва малко, тъй като ѝ е възложено да оцени мебелите в стар апартамент, останал заключен в продължение на десетилетия. Антични мебели и декорации от времена на велики крале, дрехи, документи и картина на непозната жена, нарисуван от един от най-влиятелните и известни портретисти на XIX век - Ейприл никога не се е докосвала до подобни ценности. Запленена от духа на мястото и подтикната от любопитството си, американката прочита изоставените дневници на собственичката на апартамента и така съдбата ѝ лека полека започва да се преплита с тази на величествената Март дьо Флориан. 

"Дъщеря на съдбата" от Исабел Алиенде - Ревю

       Романите на Исабел Алиенде са абсолютно удоволствие. Докато ги четеш, имаш чувството, че гледаш музикално видео - камерата фокусира върху главния герой, движи се бавно и плавно, показва всичките му цветове. След това, когато този герой се срещне с друг, камерата фокусира върху него и полита във вихъра на собствената му история. И така отново и отново, докато не преплете съдбите на десетки личности и не създаде една богата, логична и вълнуваща история. Магическо.
       "Дъщеря на съдбата", втората книга от трилогията на Исабел Алиенде, започва с обещанието да бъде достойно продължение на "Къщата на духовете". В центъра на сюжета е Елайза Сомърс - осиновено дете, израстнало в дома на заможно британско семейство в Чили по време на Опиумните войни. Умна, красива и борбена, Елайза попива неуморно знанието на личностите около себе си, гради упорития си характер и без да осъзнава тръгва по стъпките на взискателната си леля Роуз, след като се запознава с младия авантюрист Хоакин Андиета. Хоакин, подобно на възлюбената си, е от хората, които са готови да оставят всичко и всички, за да преследват целите си, независимо колко малка е възможността да ги постигнат. Затова се втурва към Щатите по следите на новооткритите богатства, опиянен от идеята за пари и охолство. А след него - Елайза. Годините на лутане из непознати новоизникнали градове, новите срещи, страхът и разочарованията са разказани в "Дъщеря на съдбата" покрай всички други истории на персонажи, които по един или друг начин се докосват до Елайза Сомърс по пътя ѝ към нейната съдба. 

Reading slumps и книжни цели за 2020г.

      Средата на март може би не е най-удачният момент за изясняване на книжните цели, признавам, и въпреки това новооткритата свобода (от по-малкия брой лекции и не толкова голямото количество домашни) ме вдъхнови да направя кратък списък с книги, които бих искала да прочета в рамките на настоящата година. Става дума за шест заглавия, някои от които ще провокират въпроса "Ама как така още не си го чела!?". Много от тях са горещи препоръки от близки хора, а други - случайни попадения, привлекли вниманието ми я с красивата си корица, я в някое видео на книжна тематика в ютуб. 

       Така или иначе съвсем скоро излязох от книжна дупка, по-позната като reading slump (при това благодарение на задължителната ми литература от университета!). След една-две години четене на минимален брой книги, повечето от които към днешна дата помня бегло, най-накрая желанието ми да се ровя из рафтчетата на книжарниците върви рамо до рамо с желанието да оставя всичките си джобни там. Рядко възпирам тези емоционални пориви от страх да не се завърна към предишното състояние и за забравя защо литературата винаги е била и трябва да продължи да бъде огромна част от ежедневието ми, оръжие в битката срещу света и най-верен приятел в миговете, когато единственото, от което се нуждая, е някоя вълнуваща история. 

"Фонтани на мълчанието" от Рута Сепетис - ревю

       Испанците много обичат да пишат и да говорят за диктатурата на Франсиско Франко. Днес тя продължава да бъде една от основните теми на голяма част от литературата на автори от всички области на страната. "Фонтани на мълчанието" пък има потенциала да мине за поредния роман за универсалните човешки трагедии - за тежките моменти, през които е минавал всеки народ в различни моменти от съществуването си, и за личните драми, които понякога изглеждат по-безнадеждни от надвисналото над всички зло. Качествата на авторката, солидното проучване и събирането на безброй разкази на хора, живели по времето на Франко, които тя съумява да предаде чрез героите си, го отдалечават от посредствеността и го превръщат в универсален пример за стойностна литература и доказателство, че не само от учебниците по история можеш да научиш много за различни важни периоди от миналото ни.

"Сянката на вятъра" от Карлос Руис Сафон - ревю

        Намираме се в Барселона след Гражданската война. Градът е сив, притихнал, пълен със спотайващи се фигури и сенки. Топлината на вечно гостоприемното място сякаш се е изпарила. Обстановката в каталунската столица отразява емоциите на Даниел - момченце на десет години, което за първи път пристъпва прага на Гробището на забравените книги заедно с баща си. Сред хилядите различни заглавия той намира "Сянката на вятъра" от Хулиан Каракс. И се влюбва във всеки един аспект от новата си любима книга. Чете я на Клара, момичето, в което е влюбено, прелиства отново и отново страниците й, пази я като очите си, но едновременно с това започва да изпитва интерес към загадъчната фигура на нейния автор. Хулиан Каракс - младеж от Барселона, който е заминал да живее в Париж с майка си, издал е няколко романа, но след това е загинал в дуел. Търсенето на повече информация се задълбочава, когато на хоризонта се появява мистериозният и безлик Лаин Кубер - мъж с името на дявола от "Сянката на вятъра", чиято единствена мисия е да намери всяко едно останало копие от книгите на Каракс, за да ги унищожи. А след срещата му с Даниел, главната цел на момчето е една - да разбере какво се е случило с Хулиан Каракс и защо Лаин иска да заличи името му от лицето на земята. 

Radio Silence от Alice Oseman - ревю

      Доскоро завиждах на хората, които казваха, че са намерили книжен герой, който до голяма степен да прилича на самите тях. Не говоря за прилики в предполагаемата негова външност, а в говора, поведението и дори начина му на мислене. И не че съм се нуждаела спешно от такъв персонаж в живота си. Търсех го, да, опитвах се да припозная себе си в много герои, но винаги нещо се различаваше, нещо бягаше и не достигаше. Докато не започнах да чета историята на Alice Oseman за любимите ми Алед и Франсис - книжната ми двойничка.

      Няма да се изненадам, ако неведнъж сте чували заглавието на Radio Silence - през последната половин година заслужено си спечели титлата "любим YA роман" на много популярни и набиращи скорост ютубъри и книжни блогъри. Казвам "заслужено", защото огромна част от хората, които я коментират, споделят много от позитивните мнения, които и аз днес ще представя пред вас. За да ви разкажа най-аргументирано за книгата и мнението си, а и за да угодя на собственото си желание да говоря за новото си любимо четиво, ревюто ще съдържа спойлери, които ще бъдат маркирани с по-светъл цвят на шрифта, за да може и тези от вас, които все още не са чели Radio Silence, да се запознаят със сюжета и основните й позитиви.

"След" от Анна Тод - книгата и филмът

       Доста рядко си позволявам да навлизам в дълбоки води и да коментирам въроси, които предизвикват много противоречиви мнения. Днес обаче се хвърлям с главата напред, за да ви разкажа защо намирам "След" на Анна Тод за една от най-проблематичните книги, но в същото време с усмивка си признавам, че ми харесва. 

Ревюто ще съдържа спойлери за книгата и филма!

КНИГАТА

        Историята на "След" е много дълга и може би много от вас - особено почитателите на One direction, вече я знаят. Съвсем накратко - появява се за първи път през 2013 г. в Wattpad като фенфикшън за групата, а главният герой е Хари Стайл. Интересът на читателите привлича вниманието на издатели и през 2014 г. Gallery Books го издават под формата на книга. През 2019 г. излиза филмът по първата част от поредицата от общо 5. За всички тези години творбата на Анна Тод си печели много почитатели, но е факт, че хората, които не се страхуват да я нарекат "най-лошата книга, писана някога", не са никак малко.

      Собствената ми позиция е някъде по средата и това ме кара да се затруднявам в структурирането на аргументите ми. Едновременно виждам повечето от проблемите, които са забелязали и други читатели, и се забавлявам изключително много, докато чета.  

"На пет стъпки от теб" от Рейчъл Липинкот, Мики Доутри и Тобаяс Яконис

      През 2013 година за първи път прочетох "Вината в нашите звезди" на Джон Грийн. Помня чувството, което изпитвах тогава - в началото имаше надежда, в средата - дори повече; някъде там обаче се появи една нещастна коледна елха, та емоциите стремглаво полетяха надолу и така чак до финала, който разби 15-годишното ми Аз. Това свръхзаредено с чувства влакче, в което се бях качила, с години не бе активирано втори път, не и по същия начин. Може би не исках да търся заместител на един от любимите си тийн романи, но реших все пак да дам шанс на един нов такъв -  "На пет стъпки от теб" - потенциална искрица, която да ме върне с шест години назад и да ме накара да си поплача за вторите Огъстъс Уотърс и Хейзъл Грейс. Уви. 

       Не случайно започвам с това сравнение: култовата книга на Джон Грийн дели много общи черти с популярната през последните месеци "На пет стъпки от теб", защото в центъра на двете истории стои неизлечима болест и абсолютна невъзможност двамата ни безнадеждно влюбени главни герои да намерят щастието си заедно. Поне във Вината имаше мъничка надежда. Тук тя на пръв поглед не съществува, защото Стела и Уил, главните действащи лица, са болни от муковисцидоза - болест, която засяга фатално белите дробове. В допълнение, Уил има и бактерия (чието име няма шанс да възпроизведа), която е способна при контакт да убие всеки с муковисцидоза.
      Съдбата среща обсебената от организационни дейности и подреденост Стела с Уил, артист, бунтар, скептик по отношение на експерименталните лекарства младеж, и ги обединява сякаш чрез странните им наклонности. От началото до края двамата не си дават напразни надежди, че някой ден ще могат да бъдат заедно, защото са неизлечимо болни. Дори и белодробна трансплантация не би им дала дори малък шанс за щастие. Двамата обаче, обединени под общия знаменател на ината и желанието да сритат съдбата, така че да я заболи, прескачат умишлено поставени граници и търсят път един на друг, без да се приближават на разстояние, по-голямо от една щека за билярд. 

     Игричката, която играят двамата ни главни герои, още от самото начало на историята е обречена на провал, макар че по пътя си има своите блестящи моменти. Уил и Стела са инати по характер и съм изненадана, че им се полагаше толкова късмет, колкото всъщност имаха, защото се съмнявам в реалността муковисцидозта да е дори толкова (малко) благосклонна, дори към истинската любов. 

     Не мога да приема историята като любовна, макар и да намирям логика да е такава. Само мога да си представя какво значи да желаеш да намериш някой, с когото да споделиш живота си, когато всичко и всеки ти казват, че това е кауза пердута. Но човешката воля е нещо странно и силно. Желанието да бъдеш с някого, да намериш утеха и топлина в индивид, който даже разбира в какво полжение се намираш, е присъщо както за Стела, така и за Уил. А също и за Поу, който е друга жертва на коварната болест и може би най-готиният персонаж в целия роман.

     Вместо любовна, за себе си аз я наричам "история за една борба" както в отношение на романтичните чувства, така и в отношение на живота. Стела е примерът за това - в цялата книга има точно един или два момента, в който тя съзнателно поставя Уил пред здравето си, и всъщност това са и моментите, който ѝ дават най-голям урок за живота и за това как трябва на първо място да се бори за следващата глътка въздух, а след това и за следващата и така до един потенциален безкрай. Когато имаш причина да живееш, трябва да намериш начин да вървиш напред и да бъдеш една идея егоист, за да прескочиш трудностите (в дадения случай не Уил, а болестта) и междувременно, ако изобщо е възможно, да намериш път и към всичко друго, за което копнееш (в този случай е Уил). За какво би ѝ бил той, ако е мъртва? Идеята е колко далеч можеш да стигнеш извън илюзиите в името на това да спечелиш правото да ги превърнеш в реалност - заключение, което тези скромни 200 страници история успешно предават на читателя.

    Цялостното ми мнение за романа е повече положително. Не оправда очакванията ми - искаше ми с да прочета нещо не по-реалистично, но със сигурност по-емоционално. Нещо липсваше на героите. Все още не мога да разбера какво е, но ще го добавя, когато имам възможността да изгледам и предстоящата филмова адаптация на Джъстин Балдони с участието на Коул Спраус и Хейли Лу Ричардсън, която очаквам с огромно нетърпение! Мисля, че актьорите, избрани да изиграят книжните герои, ще успеят да им вдъхнат частичката живот, която липсваше в оригинала (макар че не съм сигурна колко е възможно да се добави към 35% функциониращи бели дробове...).

Впечатления от "You" - за преследвачите и социалните мрежи

     Убедена съм, че повечето от вас вече знаят за нашумeлия сериал на Netflix "You". В разките на 10 епизода се представя недългото познанство между Джо, симпатичен и много начетен книжар, и Бек, студентка, която търси своя път в издателството и в живота. Обсебен от нея, Джо намира начин да влезе в личния ѝ живот, да спечели доверието ѝ и да се отърве от всички хора, които стоят между него и Бек, независимо от цената, която трябва да плати. 

     Струва ми се, че не много хора знаят, че "Ти" е сериал по книгата на Каролайн Кепнес "Ти", която е преведена на български (но, за съжаление, изчерпана). За нея след мъничко!
    Ревюто съдържа спойлери! Някои от тях са маркирани с по-светъл цвят сиво, а други са отбелязани в началото и в края!

    Бих искала да започна със самата история и героите - много неща ми направиха впечатление, но все пак ще се опитам да не навлизам в твърде много детайли, за да не издам някои от най-интересните моменти на тези, които все още не са имали възможността да го изгледат. 

      Напоследък темата за серийните убийци и преследването нашумя отново, може би заради предстоящото излизане на филма за Тед Бънди (а и заради крактия документален сериал в Нетфликс). "Ти" ни дава перфектната възможност да надникнем в ума и да анализираме мислите на един преследвач, който сами никога не бихме различили в тълпата от хора по улиците, с които ежедневно се разминаваме. Джо е именно това - собственик на книжарница, при това доста добре изглеждащ, с интереси в областта на литературата, не много приятели, но пък мил, грижовен, добре възпитан и много, много манипулативен и с невероятен талант да замаскира тази си черта. Историята е представена от неговата гледна точка - през всички десет епизода той води монолог, отправен към възлюбената му Бек, и малко по малко разкрива части от характера и намеренията си. Може би именно това е елементът, който прави историята толкова пленителна, но и объркваща. Джо е от онези герои, които мразиш и обичаш едновременно, защото не одобряваш действията му, мислиш ги за безумни, очевидно са неправилни, но в същото време някаква част от теб вярва, че извършва всички престъпления от любов, за да предпази Бек, за да се погрижи за съседското дете Пако. Именно с Пако се загатва идея, която доста ми допадна - именно на него Джо предава знанията си го превръща в потенциално свое копие подобно на мъжа, който се е грижил за него, когато е бил малък. Остава ни да се чудим дали детето ще придобие само дорбите, или и лошите му черти.

"Жестока любов" от Колийн Хувър - ревю

     Преди вече мнооого време издателство Ибис ми прати "Жестока любов" на Колийн Хувър без предупреждение. Просто я получих. Сложих я на рафта си с намерението да я прочета възможно най-скоро. Но, както казах, мина много време. На изд. Ибис дължа извинение за твърде голямото забавяне (вървящо ръка за ръка с гигантски благодарности за книгата!), а на себе си дължа, защото сама се лиших от прекрасното преживяване по-рано. "Жестока любов" е жестока! Нека ви кажа защо. 

     Историята на Майлс и Тейт (едно от любимите ми имена, впрочем) прескача от сегашния момент към миналото - шест години назад, когато Майлс е все още в гимназията и среща момичето на мечтите си, Рейчъл. На моменти изглеждат като две отделни истории, които стремглаво вървят една към друга и се сблъскват чак в края за един адски емоционален финал, сякаш едновременно синтезирал и засилил чувствата от останалата част на книгата. 

     Огромен фен на драматични сюжети съм! Наистина. Дори и понякога да го отричам, мога да изоставя абсолютно всичките си задължения, ако попадна на книга, която кара сърцето ми да се свива и провокира умиление, съжаление и съпричастност към героите. Може би затова в goodreads дадох 4 звездички на тази. Накара ме да се смея в метрото на път към вкъщи, а също и да не искам обедната ми почивка да свърши не защото не искам да се връщам на работа, а защото искам да продължа да чета и да разбера какво се крие зад всеки изтъкнат жест на Майлс, какво се е случило с него шест години преди срещата му с Тейт; да видя дали тя ще се откаже от борбата за спечелване на сърцето му; да видя дали той ще загърби миналото си, за да има бъдеще. Драматично, а?

"Любовта невинаги е красива ,Тейт. Понякога прекарваш цял живот, надявайки се, че в крайна сметка ще бъде различно. По-добро. А после, без да разбереш как, отново се озоваваш на стартовата линия, изгубил сърцето си някъде по пътя." 

     Ако се замислим и гледаме реалистично, "Жестока любов" не е никак оригинална книга нито откъм сюжет, нито откъм герои. Главните герои се срещат, влюбват се, ама не си признават директно чувствата, правят си животите трудни, карат се, има сълзи, тряскане на врати и много неизказани думи. Поне единият от двамата е преследван от демони от миналото и отказва да се освободи от тях, а пък другия го преследва, все едно са последните хора на Земята. Някъде по пътя се появява трета фигура, която евентуално се опитва да се намеси, ама получава един шут и в края на главата е последната му реплика. Нека се съгласим, че не е върхът на оригиналните идеи. Подобна, например, е "Парцалена принцеса" - четох я преди "Жескота любов" и не мога да се въздържа от съпоставка между двете. Изграждане на герои, диалози, цялостен стил на писане, количество и качество на клишета - във всички от тях се намират разлики и именно заради тези разлики романът на Колийн Хувър изпъква на фона и на "Парцалена принцеса", и на много други драматични любовни истории. Текстът е увлекателен (страхотен превод!), диалозите не звучат нелепи и всъщност мога да си представя да чуя/водя много от тях в реалността. Клишетата са си тук - вече ги коентирах - но понеже са интересни и не чак толкова подчертани са поносими.

     Героите, от друга страна, не са ми любимата част. Заради тях взех звездичка (и половина, айде). Тейт ми се струва малко наивна. Харесва ми целеустремеността ѝ и желанието да преследва това, което иска, но на моменти изглежда нереалистично. Майлс пък на моменти е наистина гаден, груб, незаслужаващ внимание и любов, каквато Тейт иска да му даде. Буквално не ги заслужава и не знам дали съществува човек, който би изтърпял настроенията и случайните изблици на разни емоции. Всякакви емоции. Връзката между двама им за мен е една идея неприятна и бих я определила като токсична. Докато четях имах чувството, че на моменти измъчват един друг. Не одобрявам, но чета, а като чета ми харесва, което е доста странно и противоречиво. Както казах - обичам драма. Обожавам драма. 

     Виждам защо мненията за "Жестока" любов са толкова противоречиви - поне що се отнася до герои и сюжет като цяло. Има си плюсове и минуси и си е до вкус, както при всяка книга. Бих искала да се изкажа за стила на писане на Колийн Хувър, но е смешно да го правя, след като не съм чела оригинала. Поради тази причина само ще повторя, че преводът много ми хареса! Беше адски лесно да чета и да приключа книжката за около 12 часа, разпределени в 3 дни. И като почитател на романса, примесен с прилична доза драма и напрегнати моменти, със сигурност при първ възможност ще се зачета в някоя от другите книги на авторката! Дори нямам търпение!

„Хубавите моменти компенсират грозната любов.“

"Варианти на нас" от Лора Барнет - ревю

     "Варианти на нас" според корицата: Най-вероятно тийнейджърски роман. Момиче с кученце на колело се запознава с момче в студентските си години, започват връзка. Сигурно във втора-трета глава се заформя любовен триъгълник. Хепи ендингът е сигурен, защото това е романтичен тийн роман. Нали корицата в бонбонени цветове.

     "Варианти на нас" всъщност: Не чак толкова весел роман за щастливите и тъжните моменти в човешкия живот, за решенията и техните последствия, за пътя напред и погледите назад, към спомените и изборите, които понякога бихме променили.

     През далечната 1958 година Ева и Джим (не) се срещат случайно. Така започва всеки един от трите варианта на развитие, които Лора Барнет разказва в дебютния си роман. Води се от въпроса "Какво щеше да стане, ако...?", който аз в началото подсъзнателно свързах с т.нар. "ефект на пеперудата": една малка промяна на нещо в настоящето може да доведе до непредвидими събития в бъдещето. Нещо много близко до това е и историята на колежаните, чиито съдби тръгват в три различни посоки, но винаги се стремят към нещо по-добро; към щастие.

     В трите версии на историята Ева и Джим са различни -  от стиловете им на живот, през партньорите, които избират, до имената на децата им. Но винаги запазват значителните и отличаващи ги неща, качества, които развиват по начин, съобразен с посоката, в която е поел животът им. Талантът в писането, човечността и смелостта са тези черти на Ева. За Джим това са влечението към изкуствата и способността винаги да намира начин да продължи напред. Проявяват ги обаче не винаги в положителен контекст. Това е чарът на "Варианти на нас".
     Лора Барнет е създала три възможности за перфектно развитие на събитията, но нито един от тях не може да бъде определен като напълно положителен, защото е твърде близък до реалността. Това са три разновидности на реалния живот и напълно възможни случки, с които всеки един от нас може да се сблъска. Ева, Джим и всички хора около тях постъпват, както мислят, че е правилно на момента, след това са принудени да приемат и положителните, и отрицателните последствия. Няма нищо захаросано или перфектно. Нищо не е само черно или само бяло.

     Точната дума, с която бих описала романа, е "реалистичен". Близък до действителността, която виждам аз. Без изкуствени и твърде идеалистични моменти. С много емоции, които удрят на правилното място така, че да провокират реакция у мен като читател. Това се дължи най-вече на героите - на Ева и Джим, и на всички техни близки, приятели и познати, които те карат да бъдеш съпричастен и към трите истории, независимо дали знаеш, че постъпките им са правилни, или не. Може би е, защото разбираш гледните им точки и причините, поради които постъпват така. В това Лора Барнет няма грешка! Изключително лесно е да се усетят щастието, скръбта и надеждите на тези хора. Емоциите и тревогите им са толкова човешки! Повдигат въпроси като този за промяната; за това какво е можело да бъде, ако; за правилното и грешното в любовта и семейството; за вярата в собствените ти ценности. 

     Стори ми се интересно това, че във всеки един от вариантите героите бяха водени от нещо различно. В първия приоритетът и на двамата беше работата; във втория - независимо от случващото се и за Ева, и за Джим семейството беше на първо място. В третия вариант героите бяха водени от любовта и от огромното желание да бъдат заедно, да се преборят с всички трудности и да създадат стабилни основи за себе си и децата си.

     Оформлението на книгата също ѝ печели точка - трите опции са отделени и надписани, така че следенето е сравнително лесно, стига да се внимава какво пише.

     Няма излишни захаросани моменти, нито пък идеализирана любов, която е готова да издържи на всеки случаен удар на Вселената. Има обаче три човешки истории, обвързани от образите на Ева и Джим, които по три различни начина си проправят път през трудности и перипети, откриват начини да продължат напред и не спират да търсят щастието дори в малкото, което имат на моменти. И може би това е най-големият урок на "Варианти на нас": никога няма да знаем какво е можело да бъде, ако, но пък имаме силата да се борим в името на нещо по-добро, което ще ни донесе радост. Все пак нищо не е завинаги и хората казват, че след всяка буря изгрява слънце.

"Нищо не е постоянно, освен промяната."