Да направя задължително в Рим

Две седмици след завръщането ми от Рим аз все още съм под ефекта на величествения град, хората и атмосферата, с която ме обгърна. Не мога да престана да се връщам към красивите гледки, на които станах свидетел, към вълнението и нетърпението да продължа да откривам нови неща, да вървя и да запомням. Тайно отварям снимките на телефона си и си припомням цветовете и енергията на италианската столица. В този дух несъзнателно започнах да правя "класация" на нещата, които ме впечатлиха най-много и които бих повторила при всяко положение, когато пак ми се отдаде възможност да посетя Рим. И не говоря единствено за места. Днес искам да ви разкажа и за няколко дейности, не задължително свързани с конкретна забележителност или локация. Именно те ме накараха да установя тази странно силна и неочаквана връзка с града, който светкавично се превърна в топ дестинация и мечта.

Скитане по малките улички

Рим е известен с безкрайните площади, замъци, руини и фонтани, до които водят лабиринти от малки, тесни улички. Още на първия си ден там осъзнах, че именно те са пътят, преносно и буквално, до опознаването на културата и автентичния дух на полиса. Заради това с майка ми, моят другар в италианското приключение, взехме решението да вървим, вместо да използваме метро или автобуси. И без това всички забележителности се намираха на 20-25 минути от хотела ни. А за да стигнем до тях, ежедневно се гмурвахме в тези улички-светове, пълни с дупки и стръмнини, но и дом на всичко автентично, което така искахме да видим. Малки джелатерии и типични ресторанти с масички, изкарани на улицата. Видяхме архитектурни шедьоври, скрити между жилищни блокове, покрити с бръшляни и ярки цветя, цъфнали въпреки сезона, великолепни площади на края на някои тези улици, евтини магазини за сувенирчета и обичайните западноевропейски суперчета, в които продават вода за центове, а не за 2 евро. 

Винаги ще предпочитам този начин на придвижване пред градския транспорт на който и да е град. Едновременно спестявам пари от билетчета, виждам всичко, което hop on-hop off бусчето би ми спестило, а и минавам по средно 20 километра на ден, което успешно замества фитнес тренировката ми и ме кара да се чувствам една идея по-малко гузна заради изядените сладоледи и пици. 

Рим е Изкуство

Рим е огромен и пищен. Той е бял, зелен, златен, син. Шумен и забързан, винаги жив.

Зад всеки ъгъл крие величието на отминалите векове; грандиозни сгради с потъмнели от времето фасади, високи до небето дървета, шумолящи фонтани, огромни площади, разноцветни магазинчета за джелато и пица, традиционни ресторантчета на улици, по които се движат автомобили. Малките улички се вият и ти откриват нови миниатюрни светове, изпълнени с цветове и звуци от говор и музикални инструменти. 

Небето над Рим е точно онзи цвят celeste, който така обичам. И сякаш няма край. Само статуите на богове и императори могат да го стигнат. 

Рим пази в себе си много история. За империи, републики, гладиатори, победи, загуби, нации, пътници, идващи и отминаващи, някои оставащи. И никога нищо не е напълно ясно, независимо дали имаш travel guide или си прочел всяка възможна статия в интернет за местата, които посещаваш. Защото там всеки камък може би е бил част от майсторски направена арка или може би колона, някой замък, нещо... В Рим всичко е нещо. Всичко има предистория. Всичко е било важно. И всичко е понесло следите на отминаващото време.

Понякога може да бъде мръсен и изморителен. Кара те да се спираш в нищото за миг почивка, който използваш, за да погледнеш през някой светещ прозорец и за да осъзнаеш, че отвъд стените на мръсната сграда се крие дворец, галерия, изкуство картини, стотици години бои, мрамор, кристали, труд, красота, изящество, светлини. Времето никога не е достатъчно, за да видиш всичко. Цял живот не стига, за да забележиш всеки детайл, всяка извивка.

И не ти се тръгва от Рим. Мисълта, че искаш да останеш там завинаги, винаги минава през ума ти. Може да не обръщаш внимание, но е там. Сигурно е защото няма друго такова място на света. Или пък защото градът тайно те е обгърнал и те кани да останеш още мъничко, защото има още неща, които ще накарат очите ти да се насълзят от възхищение. Винаги има още.

Трите навика, които промениха живота ми

Вдъхновение за днешния пост получих от една ютубърка студентка по медицина, която в едно от видеата си говори за петте малки навика, променили живота ѝ (видеото можете да гледате, като кликнете тук). Докато тя изтъква неща, които реално можеш да включиш в рутината си - като упражнения и организация на времето - аз искам да ви разкажа за моите три навика на друго ниво, обхващащо по-скоро настройката ми към живота и случващото се наоколо. 

Години наред си повтарях, че както започне денят ми, така ще пробължи. В превод: ако нещо гадно и тъпо ми се случи сутринта, до вечерта ще съм в лошо настроение, светът ще ми е крив и най-вероятно точно на мен няма да ми върви. И всичко това, защото съм си разляла кафето, например, или съм изпуснала метрото. Грешно!  Истината е, че ние сме тези, които контролираме случващото се. Имаме силата да се събудим и да си кажем, че денят ще бъде страхотен, и,  следвайки тази мисъл, да не се поддаваме на лошите стечения на обстоятелствата. Силата на мисълта е нещо всемогъщо! Стига ни просто да решим, че всичко ще е прекрасно, и то наистина ще бъде, стига да съумеем да се абстрахираме от негативното и да се фокусираме върху положителното. 

Започнах да търся проблема само и единствено в себе си.

Не съм сигурна къде точно прочетох за това нещо и заради това не мога да цитирам правилно следното: когато започнеш да търсиш проблема в себе си, а не само да намираш извинения и вина в околните, тогава проблемът престава да съществува. Може би защото имаш пълната сила да го разрешиш, може би защото поемаш отговорност и вселената по някакъв начин ти прощава - не знам. Знам само, че е гениално. 

Никога не съм била от хората, които търсят оправдания и се опитват да се измъкнат от ситуация чрез глуповати извинения, но не мога да кажа, че не се е случвало. През последните месеци обаче наистина започнах да мисля за това с какво аз съм допринесла за някоя грешка, т.н. Започнах да се извинявам, когато осъзная вината си; започнах да търся усилено решение за подобряване; започнах да поемам отговорност и проумях, че се чувствам хиляда пъти по-добре и по-спокойна. И проблемът вече не е проблем, а урок от миналото, който ми помага в бъдещето.

От опит научих да не говоря за плановете си, а за споделям резултатите от труда си. Знам колко голямо може да бъде желанието да споделиш с този и онзи какво искаш да направиш, къде искаш да отидеш, какво искаш да постигнеш. Но след като го направиш се появява една тежест от това, че вече и друг очаква да види резултатите от тези "обещания" за успех. и така пътят към него става по-труден и опасен поради простата причина, че провалът винаги е опция, а с него идва и дозата срам от това, че си изрекъл големи думи, които в крайна сметка не са били изпълнени. 

Затова не говоря за нещата, които искам да постигна. Работя върху себе си, работя, за да изпълня мечтите си и за да почувствам удовлетворение, когато най-сетне мога да покажа на всички, че съм се справила успешно!

Бих се радвала да прочета кои са вашите златни правила или навици, които следвате, за да направите ежедневието си по-лесно и най-вече по-позитивно!

"Жестока любов" от Колийн Хувър - ревю

     Преди вече мнооого време издателство Ибис ми прати "Жестока любов" на Колийн Хувър без предупреждение. Просто я получих. Сложих я на рафта си с намерението да я прочета възможно най-скоро. Но, както казах, мина много време. На изд. Ибис дължа извинение за твърде голямото забавяне (вървящо ръка за ръка с гигантски благодарности за книгата!), а на себе си дължа, защото сама се лиших от прекрасното преживяване по-рано. "Жестока любов" е жестока! Нека ви кажа защо. 

     Историята на Майлс и Тейт (едно от любимите ми имена, впрочем) прескача от сегашния момент към миналото - шест години назад, когато Майлс е все още в гимназията и среща момичето на мечтите си, Рейчъл. На моменти изглеждат като две отделни истории, които стремглаво вървят една към друга и се сблъскват чак в края за един адски емоционален финал, сякаш едновременно синтезирал и засилил чувствата от останалата част на книгата. 

     Огромен фен на драматични сюжети съм! Наистина. Дори и понякога да го отричам, мога да изоставя абсолютно всичките си задължения, ако попадна на книга, която кара сърцето ми да се свива и провокира умиление, съжаление и съпричастност към героите. Може би затова в goodreads дадох 4 звездички на тази. Накара ме да се смея в метрото на път към вкъщи, а също и да не искам обедната ми почивка да свърши не защото не искам да се връщам на работа, а защото искам да продължа да чета и да разбера какво се крие зад всеки изтъкнат жест на Майлс, какво се е случило с него шест години преди срещата му с Тейт; да видя дали тя ще се откаже от борбата за спечелване на сърцето му; да видя дали той ще загърби миналото си, за да има бъдеще. Драматично, а?

"Любовта невинаги е красива ,Тейт. Понякога прекарваш цял живот, надявайки се, че в крайна сметка ще бъде различно. По-добро. А после, без да разбереш как, отново се озоваваш на стартовата линия, изгубил сърцето си някъде по пътя." 

     Ако се замислим и гледаме реалистично, "Жестока любов" не е никак оригинална книга нито откъм сюжет, нито откъм герои. Главните герои се срещат, влюбват се, ама не си признават директно чувствата, правят си животите трудни, карат се, има сълзи, тряскане на врати и много неизказани думи. Поне единият от двамата е преследван от демони от миналото и отказва да се освободи от тях, а пък другия го преследва, все едно са последните хора на Земята. Някъде по пътя се появява трета фигура, която евентуално се опитва да се намеси, ама получава един шут и в края на главата е последната му реплика. Нека се съгласим, че не е върхът на оригиналните идеи. Подобна, например, е "Парцалена принцеса" - четох я преди "Жескота любов" и не мога да се въздържа от съпоставка между двете. Изграждане на герои, диалози, цялостен стил на писане, количество и качество на клишета - във всички от тях се намират разлики и именно заради тези разлики романът на Колийн Хувър изпъква на фона и на "Парцалена принцеса", и на много други драматични любовни истории. Текстът е увлекателен (страхотен превод!), диалозите не звучат нелепи и всъщност мога да си представя да чуя/водя много от тях в реалността. Клишетата са си тук - вече ги коентирах - но понеже са интересни и не чак толкова подчертани са поносими.

     Героите, от друга страна, не са ми любимата част. Заради тях взех звездичка (и половина, айде). Тейт ми се струва малко наивна. Харесва ми целеустремеността ѝ и желанието да преследва това, което иска, но на моменти изглежда нереалистично. Майлс пък на моменти е наистина гаден, груб, незаслужаващ внимание и любов, каквато Тейт иска да му даде. Буквално не ги заслужава и не знам дали съществува човек, който би изтърпял настроенията и случайните изблици на разни емоции. Всякакви емоции. Връзката между двама им за мен е една идея неприятна и бих я определила като токсична. Докато четях имах чувството, че на моменти измъчват един друг. Не одобрявам, но чета, а като чета ми харесва, което е доста странно и противоречиво. Както казах - обичам драма. Обожавам драма. 

     Виждам защо мненията за "Жестока" любов са толкова противоречиви - поне що се отнася до герои и сюжет като цяло. Има си плюсове и минуси и си е до вкус, както при всяка книга. Бих искала да се изкажа за стила на писане на Колийн Хувър, но е смешно да го правя, след като не съм чела оригинала. Поради тази причина само ще повторя, че преводът много ми хареса! Беше адски лесно да чета и да приключа книжката за около 12 часа, разпределени в 3 дни. И като почитател на романса, примесен с прилична доза драма и напрегнати моменти, със сигурност при първ възможност ще се зачета в някоя от другите книги на авторката! Дори нямам търпение!

„Хубавите моменти компенсират грозната любов.“

Пиша постовете, които искам да чета

Винаги съм искала да превърна блога си в нещо голямо; в нещо, което да стане ако не кариера, то странична работа. Исках да го развия и да се гордея с постиженията си. Днес мога да кажа, че съм горда, но не заради това, че съм достигнала някакви върхове, защото не съм, а защото пиша за неща, които ме интересуват,  и винаги се намира някой, който да прочете написаното. 

За всички тези години в блог обществото разбрах, че, за да имаш успешен блог трябва да си невероятно постоянен и да определиш кои са темите, върху които искаш да се съсредоточиш: мода, козметика, книги, фотография, пътувания, т.н. За мен това не беше възможно. Stormy garden премина от личен блог в книжен, а сега е нещо смесено между двете с добавени още много, много теми, върху които разсъждавам от време на време. Тази странна и хаотична смесица ми допада. Може и да няма особен ред; не следвам някакви ненаписани правила, но пък създавам съдържание, което аз самата търся в блоговете на другите. 

Капризен читател съм - постоянно търся нови блогове за следване, но трудно си намирам, защото никой не се вписва в идеите ми за перфектно онлайн кътче. Всъщност това е мисълта зад облика на Stormy в момента и е идея, която успя да се превърне във водеща за мен през последните две години. Пиша постове, които искам да чета в чуждите блогове. Не се спирам на една тема. Пиша за нещата, в които вярвам, които съм изпитала или видяла сама. Споделям личното си мнение и не се крия зад сценарии. Забавлявам се и вярвам, че постовете ми са искрени и читателите ми могат да усетят това. И искам да виждам това и при другите. Ще ми се по-често да натискам follow бутона, защото съм видяла подреден хаос от теми, емоции, снимки, думи - все искрени и зареждащи с позитивизъм.

Върху съдържанието в Stormy Garden имам да работя още много. Кой знае как ще изклежда след година-две. Не мога да предположа от какво ще се интересувам горещо тогава. Може би ще пиша за храна и отглеждане на авокадо, или пък ще посветя блога си на поезия. Сигурно е, че ще продължа да пиша нещата, които ми се ще да намирам и в други сайтове. И няма да се вписвам в класическата идея за успешен блог, но съм напълно ок с това. За мен идеята да водиш такъв не се свежда само до брой последователи и сделки с брандове за спонсорирани постове. Успешен е, когато писането е съпроводено от удоволствие.

Пиша този пост не с идеята да критикувам прикрито пишещите и избора им на тематика. Искам така да дам отговор на въпроса защо не се придържам само към книгите или пък защо не пиша само за ежедневието и преживяванията си. По-важно е, че искам да попитам вас - хората, които четете и евентуално сами пишете - какво търсите в блоговете, какво харесвате и с какво могат да ви спечелят? Защо пишете? Какво пишете? Как? Нека да започнем дискусия!