Ежедневни уроци от университета

Година и половина във ВУЗ не е чак толкова много време, признавам. Но пък ми беше напълно достатъчно, че да направя няколко генерални заключения, с които с напредването на лекциите се научих да живея. Може би след половин година ще се появят фактори, които да ги оборят. Може пък да има такива, които да ги затвърдят. И със сигурност ще има нови заключения, които да добавя към този списък. Но днес ще се спра на:

Времето никога не е достатъчно

Общовалиден факт, който успях да потвърдя в контекста на ученето. До заключението стигнах през първата седмица на първи курс. Изведнъж лекциите започнаха да се трупат, а към тях и домашните, курсовите работи, бързите срещи за кафета с цел социализиране. Колкото повече задачи имаш, толкова по-бързо времето тече. И ако го осъзнаеш по-рано, започва да тече още по-бързо. Две на нула в полза на времето.

С това обаче осъзнах, че е ок понякога да не си на върха на to do списъка. Ок е от време на време да оставяш по една-две несвършени задачи за утре (испанското в мен се обажда), ок е да предпочетеш почивката пред това да учиш до 2 в името на довършена задача за четене по някоя дисциплина.

Академичен живот = Социален живот

Забавлявам се с уни меменцата във фб на тема "социален живот" също толкова, колкото и останалите студенти, които са вкусили от истината, която стои зад тях. Няма време, има за учене, т.н. Но Уни не е само учене. Всъщност е време за сериозно личностно развитие, създаване на приятелства и контакти, забавление. И не е честно тези неща да страдат за сметка на ученето по простата причина, че в един момент последствията се усещат и определено не са от най-приятните.

Красивото не винаги е практично

И тук визирам няколко неща: гримът и специалния тоалет за сутрешни лекции (колкото и да ми се иска да се снимам в учебна обстановка), високите обувки, дамските чанти, tumblr органайзерите за задачи, записки, а понякога и прекрасният дълъг маникюр. В университета приоритет има всичко практично.

Понякога няма да си добър във всичко

Отне ми време да надникна над негативната страна на този факт и да осъзная, че всъщност мога да използвам слабостите си в собствена полза.

Моментът, в който осъзнаеш, че не си най-добър, че не всичко ти се отдава супер лесно, че има хора, които умеят нещо по-добре от теб или че схващат десет пъти по-бързо, е доста потискащ, защото предразполага към самосъжаление, ако не друго. И демотивира. Става така, че започваш да наблюдаваш успехите на останалите и наум си повтаряш, че ти не можеш, не ти се получава, не, не, не... Но след това си даваш сметка, че всички тези, които успяват, могат да се превърнат в страшна мотивация да учиш повече, да ги настигнеш и след това да ги надминеш. Дълъг процес, труден път, но напълно постижим.

Airplane mode е най-добрият ти приятел!

На туитър, инстаграм, Фейсбук, на всичко, когато знаеш, че те натоварват понякога също толкова, колкото и обстоятелствата в реалния живот. Днес те са главният виновник за разсейването, бавенето на задачи, отлагането им дори. И понякога единственото решение се крие в спускащото се в горната част на телефона меню и има формата на самолетче.

"Жестока любов" от Колийн Хувър - ревю

     Преди вече мнооого време издателство Ибис ми прати "Жестока любов" на Колийн Хувър без предупреждение. Просто я получих. Сложих я на рафта си с намерението да я прочета възможно най-скоро. Но, както казах, мина много време. На изд. Ибис дължа извинение за твърде голямото забавяне (вървящо ръка за ръка с гигантски благодарности за книгата!), а на себе си дължа, защото сама се лиших от прекрасното преживяване по-рано. "Жестока любов" е жестока! Нека ви кажа защо. 

     Историята на Майлс и Тейт (едно от любимите ми имена, впрочем) прескача от сегашния момент към миналото - шест години назад, когато Майлс е все още в гимназията и среща момичето на мечтите си, Рейчъл. На моменти изглеждат като две отделни истории, които стремглаво вървят една към друга и се сблъскват чак в края за един адски емоционален финал, сякаш едновременно синтезирал и засилил чувствата от останалата част на книгата. 

     Огромен фен на драматични сюжети съм! Наистина. Дори и понякога да го отричам, мога да изоставя абсолютно всичките си задължения, ако попадна на книга, която кара сърцето ми да се свива и провокира умиление, съжаление и съпричастност към героите. Може би затова в goodreads дадох 4 звездички на тази. Накара ме да се смея в метрото на път към вкъщи, а също и да не искам обедната ми почивка да свърши не защото не искам да се връщам на работа, а защото искам да продължа да чета и да разбера какво се крие зад всеки изтъкнат жест на Майлс, какво се е случило с него шест години преди срещата му с Тейт; да видя дали тя ще се откаже от борбата за спечелване на сърцето му; да видя дали той ще загърби миналото си, за да има бъдеще. Драматично, а?

"Любовта невинаги е красива ,Тейт. Понякога прекарваш цял живот, надявайки се, че в крайна сметка ще бъде различно. По-добро. А после, без да разбереш как, отново се озоваваш на стартовата линия, изгубил сърцето си някъде по пътя." 

     Ако се замислим и гледаме реалистично, "Жестока любов" не е никак оригинална книга нито откъм сюжет, нито откъм герои. Главните герои се срещат, влюбват се, ама не си признават директно чувствата, правят си животите трудни, карат се, има сълзи, тряскане на врати и много неизказани думи. Поне единият от двамата е преследван от демони от миналото и отказва да се освободи от тях, а пък другия го преследва, все едно са последните хора на Земята. Някъде по пътя се появява трета фигура, която евентуално се опитва да се намеси, ама получава един шут и в края на главата е последната му реплика. Нека се съгласим, че не е върхът на оригиналните идеи. Подобна, например, е "Парцалена принцеса" - четох я преди "Жескота любов" и не мога да се въздържа от съпоставка между двете. Изграждане на герои, диалози, цялостен стил на писане, количество и качество на клишета - във всички от тях се намират разлики и именно заради тези разлики романът на Колийн Хувър изпъква на фона и на "Парцалена принцеса", и на много други драматични любовни истории. Текстът е увлекателен (страхотен превод!), диалозите не звучат нелепи и всъщност мога да си представя да чуя/водя много от тях в реалността. Клишетата са си тук - вече ги коентирах - но понеже са интересни и не чак толкова подчертани са поносими.

     Героите, от друга страна, не са ми любимата част. Заради тях взех звездичка (и половина, айде). Тейт ми се струва малко наивна. Харесва ми целеустремеността ѝ и желанието да преследва това, което иска, но на моменти изглежда нереалистично. Майлс пък на моменти е наистина гаден, груб, незаслужаващ внимание и любов, каквато Тейт иска да му даде. Буквално не ги заслужава и не знам дали съществува човек, който би изтърпял настроенията и случайните изблици на разни емоции. Всякакви емоции. Връзката между двама им за мен е една идея неприятна и бих я определила като токсична. Докато четях имах чувството, че на моменти измъчват един друг. Не одобрявам, но чета, а като чета ми харесва, което е доста странно и противоречиво. Както казах - обичам драма. Обожавам драма. 

     Виждам защо мненията за "Жестока" любов са толкова противоречиви - поне що се отнася до герои и сюжет като цяло. Има си плюсове и минуси и си е до вкус, както при всяка книга. Бих искала да се изкажа за стила на писане на Колийн Хувър, но е смешно да го правя, след като не съм чела оригинала. Поради тази причина само ще повторя, че преводът много ми хареса! Беше адски лесно да чета и да приключа книжката за около 12 часа, разпределени в 3 дни. И като почитател на романса, примесен с прилична доза драма и напрегнати моменти, със сигурност при първ възможност ще се зачета в някоя от другите книги на авторката! Дори нямам търпение!

„Хубавите моменти компенсират грозната любов.“