Uni: записки на ръка vs записки на компютър

      Миналото лято успешно минах първия си курс в университета и реших да се наградя с малко, сладко лаптопче, което да се превърне в мой най-добър притятел за предстоящата нова година. И така, преди няколко месеца постепенно започнах да заменям ръчно писаните записки с такива на компютър и днес ще ви разкажа за опита си с двата метода.

     Първото важно нещо, което трябва да ви кажа за себе си, е, че имам механична памет - запаметявам най-лесно и за по-дълго, когато информацията минава през ръката ми. Няколко пъти даже. Проблемът е, че с десет предмета дори желанието ми всичко да става по този начин не е достатъчно. Лекторите говорят бързо, информацията е много, ръката започва да боли адски на 20-тата минута. Решението изглежда ясно - лаптоп.

    Лаптопът: преносим, но в повечето случаи тежък. Ясно ми е, че не всеки има възможността да си вземе нов по-малък или пък свръх лек Макбук. Тежестта на нормалните лаптопи може да се окаже проблем. 

      От друга страна обаче за тези, които умеят да пишат бързо на клавиатура, той може да бъде единственото спасение, защото писането е почти едновременно с изговарянето на думите от преподавателя. А и има още куп предимства, като например моментната справка в интернет - по-новите версии на Word предлагат прозорче, което отваря интернет, уикипедия и всичко, за което се сетите, без да се излиза от самото приложение. 

     Винаги имате достъп до всичките си лекции, интернет, бази данни - не мисля, че има кампус без безплатна мрежа. По този начин можете да запълвате свободните минути между лекции с работа по домашни, проекти или курсови работи по други предмети, които не влизат в дневните ви лекции. 

     Из негативите се нареждат няколко по-отличаващи се неща: опциите за подчертаване, писането на бързи хвърчащи бележки и оцветяването на дадени пасажи са една идея по-трудни на монитор, а и не дават чак такава свобода. Въпреки че човек винаги има възможността да се върне и в скоби да допълни нещо важно, което е изпуснал.
     Най-удобно е за лекциите, в които лекторите предварително изпращат презентациите, по които говорят. Така можете да копирате текста от тях и само да добавяте бележки.

      И нека не забравяме, че все пак е машина. Много пъти се усещам как пиша автоматично това, което казват лекторите ми, и не си давам реална сметка за значението. По-късно, когато прегледам записките си, ми се струва, че въобще не съм присъствала в занятитето, понеже съм била толкова вглъбена в това да натискам правилните копчета, че слухувото ми възприятие е било тотално изключено.
     Не мисля, че този метод за писане е подходящ за упражнения. Практическата част за мен винаги ще бъде най-ползотворна, ако е на лист с много цветни химикали, листчета, драскане, поправки...

     Записки на ръка: бюджетни, но хабящи много ресурси - в края на първата ми година имах две огромни папки, пълни с хартия, която е обемна, тежка, трудно се намират конктерни записки, не е полезна за околната среда и като цяло не може да се нарече практична. 

    Както казах, доказано е, че когато пишеш на ръка, запомняш много по-бързо. Но си представете един ден с три двучасови лекции, само теория. Една химикалка съвсем спокойно се преполовява ей така. 

     В този метод обичам свободата на организация - обожавам, наистина обожавам всичките ми документи, записки, листове с упражнения и т.н. да са на едно място, в една папка, да са подредени както аз си искам. На този етап от живота ми съм си създала тази система на подреждане, знам кое къде е и все още изпитвам затруднение, когато трябва да запиша или отворя нещо от папка на някоя флашка.

     Негативна черта е, че не можеш винаги да носиш със себе си всички записки, за да може да ги отвориш по всяко време - нещо, което компютърът позволява. Може би не е кой знае каква трагедия - не всеки се нуждае от сверяване и непрекъснати разгръщания на теория, но все пак... 

    Писането на хартия дава свободата за бързи поправки, задраствания, уточнения с най-различни цветове маркери и химикалки, които по-късно, когато стане време за учене, безотказно привличат вниманието. Всъщност това е огромен плюс за хората не само с механична, но и със зрителна памет, които лесто запаметяват кое къде се намира на страницата и с какъв цвят, например, е изписано. Така на изпит или тест бързичко си припомнят. Точно този ефект може да се постигне и със запписките на компютър, но колко е ефективно - това ще мога да ви кажа след няколко месеца.
     Надрасканите и не много прегледни записки пък са повод за пренаписването им. От една страна да, някой може да го сметне за чиста проба загуба на време. Обаче всъщност е още една възможност да се затвърди материала, да се научи незапомненото и в крайна сметка лекциите да изглеждат поне по-красиво (може би като вдъхновяващите от тъмблър и инстаграм, които всички гледаме, но не можем да направим...).
     И отново тук - ръчните записки за сто пъти по-добрата опция за занятия-упражнения и предметите с практическа насоченост - математика, физика, химия...

     Самата аз нямам намерение да се откажа напълно от хартията и писането, но само по дадени дисциплини. Не мога да причиня на себе си отново ръчно писане на лекции по увод в теория на литературата, например. В ученето и рабботата всички трябва да търсим най-практините, полезни и лесни варианти, а опитът ми сочи, че тези неща са прокукт както на записки, написани на ръка, така и на компютър. 

Верни на себе си

Наивно ми се струва да констатираме в началото на всяка една година, че "това ще е година на много решения", защото не е ли всяка една именно такава? Малки или големи, взимаме ги всеки ден и създаваме един уникален път на растеж и промени, който никой не може да придобие. Нямаме особен контрол над този факт - ако се замислите, ставането сутрин дори е едно решение, което може да насочи хода на събитията в най-малко две посоки: да си почина и да изгубя още няколко часа, ако си полежа, или да започна деня си рано и да имам възможността да свърша повече работа, ако стана точно в този момент. Реалността парадоксално ни принуждава да вземем това решение без възможност да го прескочим, просто защото трябва да последват други такива.

Колкото повече мисля по въпроса, толкова повече се обърквам и се чувствам като в някоя книга-игра (или като в Bandersnatch, впрочем, който провокира не много приятни чувства, свързани с настоящия въпрос). Ясно обаче разграничавам видовете решения, които имаме възможността да вземем: малки такива, които със сигурност ще променят нещо в живота ни, и по-големи, които в даден момент имат потенциал да го обърнат на 180 градуса.

До скоро не си давах сметка за значението на вторите; онези, които понякога изискват повече премисляне, които създават дискомфорт и на моменти дори ни плашат. От собствения си живот се сещам за два конкретни примера: първият е свързан с решението ми къде да уча преди две години, а вторият е настоящ - дали да замина на обмен за половин или една година. Очевидното общо между двете е, че са свързани с образованието ми. Това, което не се вижда на пръв поглед, е значението на двете неща и начинът, по който разсъждавах/м за тях. Третото общо е влиянието на хората наоколо върху решението, което се предполага, че трябва да взема. 

Колко често правите избор, базиран на мнението на родителите или приятелите си? Знам, че се питате "Ами какво биха казали те?", "Как ще реагират?". Осъзнавате ли, че дори някакви глупави статуси са способни да повлияят на решението ви? Ще се преместите в друга държава, хората ще харесват статуса ви във Фейсбук, ще ви завидят, ще ви коментират, ще сте различни.

Друг сценарий - от вас се очаква да се преместите някъде, например. Учили сте, работили сте и според всички единственото логично нещо е да заминете. И го правите, защото започвате да им вярвате. Оказва се обаче, че това далеч не е така. И се започва един безкраен низ от събития, реакции, всички с цел да ви убедят, че не сте прави, че се самозалъгвате, че е една върховна глупост да не се доверите на собствените си инстинкти, които са святкали в яркочервено, докато хората наоколо са ви убеждавали в правотата си. Последвали сте нечии чужди желания и мечти.

Има ситуации, чийто изход знаем, чувстваме го. И пиша всичко това, за да припомня както на вас, така и на себе си, че игнорирането на инстинкта е висша форма на неуважение към самия себе си. "Верни на себе си" - така заглавих този пост, за да наблегна на това, че ние сме тези, които търпим най-големите последствия от собствените си решения. Поради тази причина няма по-логично нещо от това сами да ги взимаме, без да се влияем до голяма степен от желанията и очакванията на другите, понеже тях няма да ги има, когато се окажем в ситуация на безпомощност и осъзнали, че не сме там, където искаме да бъдем. 

Верни на себе си и знаещи какво искаме, а не какво другите искат от нас; осъзнали, че сме много повече от статуси и ъпдейти, които ще бъдат харесани и забравени. Можем да си направим тази малка услуга, за да избегнем моментите на несигурност и съжалени, а също и за да направим една крачка към усъвършенстване на сегашното ни Аз. 

Но преди това е моментът на осъзнаване. Този пост не е това; предпочитам да го приемам като един повод за размисъл между всичко останало; повод да преразгледам всички онези неща, които правя днес и които не ме карат да се чувствам напълно добре. А също го приемам като насока към това как да бъда една идея по-смела, да вярвам в собствената си преценка (не и когато става въпрос за ограждане на онче-бонче на тест, там нямам късмет) и да преследвам идеите и мечтите си. 

Как да останем мотивирани и да учим по време на празниците

Седмиците около коледните празници са едни от най-трудните както за работещите, така и за студентите (а да не говорим за работещите студенти). Преди празниците нямаме търпение да стане време за почивка, а след тях пък се молим времето да минава по-бавно, защото не искаме да се сблъскаме с ежедневните задачи. А пък и сесията се подава иззад ъгъла...

Мотивацията по време на тези две седмици почивка е нещо, с което се боря всяка година, защото ми отнема време да намеря баланса между удоволствие и задължение. Потиска ме мисълта, че не мога да се отдам напълно на едното или на другото, а крайните срокове започват да ме притискат и след има-няма половин месец трябва отново да се явявам на изпити, за които пък имам да науча по един учебник. 

За този празничен сезон съм заредена с няколко идеи, които да приложа и да се опитам да бъда една идея по-продуктивна, и днес искам да ги споделя с надеждата поне един от вас да намери мотивация и да използва дните си добре!

Почивка, но и Работа

Целта на "почивните" дни е повече от очевидна и е глупаво да се опитваме да се лишим от заслуженото време за отдих в името на това да бъдем свръх продуктивни. Нужно е да бъде установена граница между двете и времето да бъде разпределено - например, да се отделят по половин-един-два часа за работа на ден или пък да се отделят два-три цели дни за това. Важен е балансът и редуцирането на стреса до минимум.

Позволете си да починете добре, заредете се с енергия и след това натиснете газта и се наградете за добрата организация! 

Да систематизираме задачите си

Това е може би нещо очевидно, но все пак си струва да го спомена: систематизирани, задачите не изглеждат чак толкова страшни и предразполагат към завършването им. От много време вече to do списъците са най-добрият ми приятел, защото ми позволяват да приоритизирам и да разпределям времето си така, че накрая да съм готова с всичко в срок.

Да си намерим другарче за учене

Работата в група може да е опасна, но и страшно полезна. Плюсовете са повече от минусите. В случай, че си намерите приятел от същата специалност, можете да си правите срещи "за по кафе", в които да обсъждате теми от някой конспект, или заедно да работите по домашни или курсови работи. Но факторът "колега" не е задължителен. Който и да е понякога е по-добре от никого. Аз, например, обичам да излизам с най-добрата си приятелка. Сядаме в някое кафене и в продължение на няколко часа всяка работи самостоятелно върху задачите си. Обстановката и фактът, че виждаш продуктивността от друг, зареждат с желание и сили за учене. 

Да премахнем всичко разсейващо 
И тук визирам храна, филми, Симс 4, телефон и интернет, изкушаващи срещи с приятели и обиколки на магазини. Времето за учене, което сте отделили по предназначение, трябва да е само за това и за нищо друго. Използвайте празниците като удобен повод да упражните този принцип и след това го приложете през новата година като част от учебната ви рутина!

Да учим "умно", а не много дълго!
Тук съм виновна! Харесва ми идеята за дълга сесия учене и премятане на учебници, но това не винаги е най-добрият и най-вече най-умният вариант. Намерете вашия начин да бъдете възможно най-продуктивни за минимален период от време - опитайте за час-час и половина да възприемете материал, който би ви отнел двойно повече време. Или учете три часа, но се съсредоточете върху повече задачи. Учете активно, а не пасивно. Експериментирайте с подхода си и се награждавайте за малките успехи.

Ежедневни уроци от университета

Година и половина във ВУЗ не е чак толкова много време, признавам. Но пък ми беше напълно достатъчно, че да направя няколко генерални заключения, с които с напредването на лекциите се научих да живея. Може би след половин година ще се появят фактори, които да ги оборят. Може пък да има такива, които да ги затвърдят. И със сигурност ще има нови заключения, които да добавя към този списък. Но днес ще се спра на:

Времето никога не е достатъчно

Общовалиден факт, който успях да потвърдя в контекста на ученето. До заключението стигнах през първата седмица на първи курс. Изведнъж лекциите започнаха да се трупат, а към тях и домашните, курсовите работи, бързите срещи за кафета с цел социализиране. Колкото повече задачи имаш, толкова по-бързо времето тече. И ако го осъзнаеш по-рано, започва да тече още по-бързо. Две на нула в полза на времето.

С това обаче осъзнах, че е ок понякога да не си на върха на to do списъка. Ок е от време на време да оставяш по една-две несвършени задачи за утре (испанското в мен се обажда), ок е да предпочетеш почивката пред това да учиш до 2 в името на довършена задача за четене по някоя дисциплина.

Академичен живот = Социален живот

Забавлявам се с уни меменцата във фб на тема "социален живот" също толкова, колкото и останалите студенти, които са вкусили от истината, която стои зад тях. Няма време, има за учене, т.н. Но Уни не е само учене. Всъщност е време за сериозно личностно развитие, създаване на приятелства и контакти, забавление. И не е честно тези неща да страдат за сметка на ученето по простата причина, че в един момент последствията се усещат и определено не са от най-приятните.

Красивото не винаги е практично

И тук визирам няколко неща: гримът и специалния тоалет за сутрешни лекции (колкото и да ми се иска да се снимам в учебна обстановка), високите обувки, дамските чанти, tumblr органайзерите за задачи, записки, а понякога и прекрасният дълъг маникюр. В университета приоритет има всичко практично.

Понякога няма да си добър във всичко

Отне ми време да надникна над негативната страна на този факт и да осъзная, че всъщност мога да използвам слабостите си в собствена полза.

Моментът, в който осъзнаеш, че не си най-добър, че не всичко ти се отдава супер лесно, че има хора, които умеят нещо по-добре от теб или че схващат десет пъти по-бързо, е доста потискащ, защото предразполага към самосъжаление, ако не друго. И демотивира. Става така, че започваш да наблюдаваш успехите на останалите и наум си повтаряш, че ти не можеш, не ти се получава, не, не, не... Но след това си даваш сметка, че всички тези, които успяват, могат да се превърнат в страшна мотивация да учиш повече, да ги настигнеш и след това да ги надминеш. Дълъг процес, труден път, но напълно постижим.

Airplane mode е най-добрият ти приятел!

На туитър, инстаграм, Фейсбук, на всичко, когато знаеш, че те натоварват понякога също толкова, колкото и обстоятелствата в реалния живот. Днес те са главният виновник за разсейването, бавенето на задачи, отлагането им дори. И понякога единственото решение се крие в спускащото се в горната част на телефона меню и има формата на самолетче.