Краят, който чаках, но не исках

    През изминалите четири години ми стана навик след всяка сесия да отварям нова чернова и да пиша - да пиша с мисълта, че след току-що свършилата ще има следваща, а после още една и още една. Уви, всяко нещо достига до своя край. И понякога те оставя с твърде противоположни, дори биещи се помежду си чувства. Със сигурност има вълнение по дългоочаквания край и предстоящото ново начало. Има обаче и тъга, защото се затваря една голяма, гигантска глава от живота ти, в която остават много спомени, хора, събития, тръпки, разочарования, успехи, неуспехи... Защото част от преживяването ти е било отнето или пък не си направил всичко, за което си планирал и мечтал. В този случай говоря за края на бакалавърското си следване.

Филологията - това ли е "твоето нещо"?

     Филологията не беше първият ми избор. Истината е, че в началото дори не беше в списъка ми с желания. След това се появи, но застана на последно място. Днес съм студентка във втори курс по Испанска филология в Софийския университет и искам да си поговорим за това какво всъщност представлява тази специалност и дали е "вашето нещо". 

      Мнението ми е базирано на личния ми опит от изминалата година и половина в конкретната специалност в СУ и не излизам от този кръг на знание, макар че понятията не се променят от университет до университет. Преподаването, подходът и знанията обаче се. 

    Когато средностатистическият човек чуе думата "филология", първата асоциация, която прави, е с учителската професия - завършваш и заминаваш в някое училище да преподаваш. Преди да опровергая това очакване, ще се върна няколко месеца преди кандидатстването за специалността, когато бъдещият студент трябва да отвори някоя програма и да види какви предмети се изучават, каква е заетостта, какви практики се предлагат и какви професии може да изгради.

Uni: записки на ръка vs записки на компютър

      Миналото лято успешно минах първия си курс в университета и реших да се наградя с малко, сладко лаптопче, което да се превърне в мой най-добър притятел за предстоящата нова година. И така, преди няколко месеца постепенно започнах да заменям ръчно писаните записки с такива на компютър и днес ще ви разкажа за опита си с двата метода.

     Първото важно нещо, което трябва да ви кажа за себе си, е, че имам механична памет - запаметявам най-лесно и за по-дълго, когато информацията минава през ръката ми. Няколко пъти даже. Проблемът е, че с десет предмета дори желанието ми всичко да става по този начин не е достатъчно. Лекторите говорят бързо, информацията е много, ръката започва да боли адски на 20-тата минута. Решението изглежда ясно - лаптоп.

    Лаптопът: преносим, но в повечето случаи тежък. Ясно ми е, че не всеки има възможността да си вземе нов по-малък или пък свръх лек Макбук. Тежестта на нормалните лаптопи може да се окаже проблем. 

      От друга страна обаче за тези, които умеят да пишат бързо на клавиатура, той може да бъде единственото спасение, защото писането е почти едновременно с изговарянето на думите от преподавателя. А и има още куп предимства, като например моментната справка в интернет - по-новите версии на Word предлагат прозорче, което отваря интернет, уикипедия и всичко, за което се сетите, без да се излиза от самото приложение. 

     Винаги имате достъп до всичките си лекции, интернет, бази данни - не мисля, че има кампус без безплатна мрежа. По този начин можете да запълвате свободните минути между лекции с работа по домашни, проекти или курсови работи по други предмети, които не влизат в дневните ви лекции. 

     Из негативите се нареждат няколко по-отличаващи се неща: опциите за подчертаване, писането на бързи хвърчащи бележки и оцветяването на дадени пасажи са една идея по-трудни на монитор, а и не дават чак такава свобода. Въпреки че човек винаги има възможността да се върне и в скоби да допълни нещо важно, което е изпуснал.
     Най-удобно е за лекциите, в които лекторите предварително изпращат презентациите, по които говорят. Така можете да копирате текста от тях и само да добавяте бележки.

      И нека не забравяме, че все пак е машина. Много пъти се усещам как пиша автоматично това, което казват лекторите ми, и не си давам реална сметка за значението. По-късно, когато прегледам записките си, ми се струва, че въобще не съм присъствала в занятитето, понеже съм била толкова вглъбена в това да натискам правилните копчета, че слухувото ми възприятие е било тотално изключено.
     Не мисля, че този метод за писане е подходящ за упражнения. Практическата част за мен винаги ще бъде най-ползотворна, ако е на лист с много цветни химикали, листчета, драскане, поправки...

     Записки на ръка: бюджетни, но хабящи много ресурси - в края на първата ми година имах две огромни папки, пълни с хартия, която е обемна, тежка, трудно се намират конктерни записки, не е полезна за околната среда и като цяло не може да се нарече практична. 

    Както казах, доказано е, че когато пишеш на ръка, запомняш много по-бързо. Но си представете един ден с три двучасови лекции, само теория. Една химикалка съвсем спокойно се преполовява ей така. 

     В този метод обичам свободата на организация - обожавам, наистина обожавам всичките ми документи, записки, листове с упражнения и т.н. да са на едно място, в една папка, да са подредени както аз си искам. На този етап от живота ми съм си създала тази система на подреждане, знам кое къде е и все още изпитвам затруднение, когато трябва да запиша или отворя нещо от папка на някоя флашка.

     Негативна черта е, че не можеш винаги да носиш със себе си всички записки, за да може да ги отвориш по всяко време - нещо, което компютърът позволява. Може би не е кой знае каква трагедия - не всеки се нуждае от сверяване и непрекъснати разгръщания на теория, но все пак... 

    Писането на хартия дава свободата за бързи поправки, задраствания, уточнения с най-различни цветове маркери и химикалки, които по-късно, когато стане време за учене, безотказно привличат вниманието. Всъщност това е огромен плюс за хората не само с механична, но и със зрителна памет, които лесто запаметяват кое къде се намира на страницата и с какъв цвят, например, е изписано. Така на изпит или тест бързичко си припомнят. Точно този ефект може да се постигне и със запписките на компютър, но колко е ефективно - това ще мога да ви кажа след няколко месеца.
     Надрасканите и не много прегледни записки пък са повод за пренаписването им. От една страна да, някой може да го сметне за чиста проба загуба на време. Обаче всъщност е още една възможност да се затвърди материала, да се научи незапомненото и в крайна сметка лекциите да изглеждат поне по-красиво (може би като вдъхновяващите от тъмблър и инстаграм, които всички гледаме, но не можем да направим...).
     И отново тук - ръчните записки за сто пъти по-добрата опция за занятия-упражнения и предметите с практическа насоченост - математика, физика, химия...

     Самата аз нямам намерение да се откажа напълно от хартията и писането, но само по дадени дисциплини. Не мога да причиня на себе си отново ръчно писане на лекции по увод в теория на литературата, например. В ученето и рабботата всички трябва да търсим най-практините, полезни и лесни варианти, а опитът ми сочи, че тези неща са прокукт както на записки, написани на ръка, така и на компютър. 

Изпитите свършиха. И сега?

     Заради желанието си да бъда винаги продуктивна често ми се случва да забързвам темпото на ежедневието си, да си намирам нови задачи и да давам всичко от себе си, докато нещата за вършене не се изчерпат и аз не остана с поглед в тавана и без нито една идея какво да правя. Повечето студенти могат да се припознаят веднага в ситуацията, особено часове след края на послединя изпит - тогава напрежението го няма, няма и за учене и изведнъж се оказваме с някакви дни до началото на новия семестър, в които ясна цел на хоризонта няма. 

     Бих могла да интерпретирам темата два по-общи начина: 

     1. Свръх продуктивността и желанието да правим много неща са изтощаващи и в един момент неминуемо ни водят до burnout

     2. Свръх продуктивността ни дава повод да се чувстваме добре със себе си и постигнатото, а също и ни кара да се замисляме за грижата за самите себе си.

    Заобиколно поемам по втория път, но в никакъв случай не зачерквам истинността на първата точка. Все пак темата на днешния пост е времето след свръх продуктивността.

     Преди три дни за мен приключи третата ми сесия в университета и след тези 72 часа опипване на почвата мога спокойно да кажа, че се вписвам с описанията от по-горе. Нямам за четене за изпити, нямам и останали домашни за предстоящите упражнения; на теория времето ми трябва да бъде посветено само на приятни неща. А те се оказаха твърде много: четене, сериали, спорт, симс, разбира се, излизане с приятели, пътувания дори. Проблемът е, че прекарвам повече време в мисли за това какво да правя първо отколкото в правене на някое от нещата. Иронично, но факт. Все още не съм намерила решение за този проблем, различно от скролване в инстаграм и фейсбук - това само по себе си е още по-голям проблем. 

      Имам една седмица да направя няколко конкретни неща: да си почина от ученето, да си почина от социалните мрежи, да прочета възможно най-много книги и да направя 5 тренировки. Тези четири неща не са случайни и всички целят да ме подготввят за четвъртия семестър, в който ще трябва да дам от себе си повече, отколкото съм давала във всички други семестри взети заедно. Убедена съм, че не съм единствената.

     Затова през тази седмица ще направя всичко възможно да постигна целите си. Независимо дали това значи да изтрия социалните си мрежи и да остана "офлайн" в името на самата мен. И без това е нещо, за което си мисля от много време. И всичко това, като си почивам. 

      Рядко чувствам някаква силна нужда от почивка именно защото съм свикнала всичко да е на бързи обороти и винаги да се случва нещо (а и защото след почивка винаги изпитвам малко трудност към възвръщане във форма). В духа на #ГрижаЗаСебеСи - тренд, който нашумя в българското блог общество през последните седмици - ще се погрижа за нуждите си и ще си наложа почивка, релакс, повече медитация (с това се заниммавам от съвсем скоро и тепърва навлизам в същността на практиката, може да ви разкажа повече след някой друг месец!) и прекарани часове на открито; повече от нещата, за които нямам време обикновено; повече спокойствие и по-малко мисли за университет и "сериозни" задължения.
      С целия този план започнах тази сутрин, след като отскочих до Ректората за нанасяне на една от последните оценки. Спонтанно реших, че ще се възползвам от прекрасното и не много хладно време вън, щом излязох от станцията на метрото, и на път към блога ми спрях в една от градинките. Паркирах се на по-отдалечена пейка и четох "Любов по време на холера" цял час. Свеж въздух, без разсейващи фактори, без телефон или слушалки. В превод - всичко, което искам от следващите няколко дни.

Как да останем мотивирани и да учим по време на празниците

Седмиците около коледните празници са едни от най-трудните както за работещите, така и за студентите (а да не говорим за работещите студенти). Преди празниците нямаме търпение да стане време за почивка, а след тях пък се молим времето да минава по-бавно, защото не искаме да се сблъскаме с ежедневните задачи. А пък и сесията се подава иззад ъгъла...

Мотивацията по време на тези две седмици почивка е нещо, с което се боря всяка година, защото ми отнема време да намеря баланса между удоволствие и задължение. Потиска ме мисълта, че не мога да се отдам напълно на едното или на другото, а крайните срокове започват да ме притискат и след има-няма половин месец трябва отново да се явявам на изпити, за които пък имам да науча по един учебник. 

За този празничен сезон съм заредена с няколко идеи, които да приложа и да се опитам да бъда една идея по-продуктивна, и днес искам да ги споделя с надеждата поне един от вас да намери мотивация и да използва дните си добре!

Почивка, но и Работа

Целта на "почивните" дни е повече от очевидна и е глупаво да се опитваме да се лишим от заслуженото време за отдих в името на това да бъдем свръх продуктивни. Нужно е да бъде установена граница между двете и времето да бъде разпределено - например, да се отделят по половин-един-два часа за работа на ден или пък да се отделят два-три цели дни за това. Важен е балансът и редуцирането на стреса до минимум.

Позволете си да починете добре, заредете се с енергия и след това натиснете газта и се наградете за добрата организация! 

Да систематизираме задачите си

Това е може би нещо очевидно, но все пак си струва да го спомена: систематизирани, задачите не изглеждат чак толкова страшни и предразполагат към завършването им. От много време вече to do списъците са най-добрият ми приятел, защото ми позволяват да приоритизирам и да разпределям времето си така, че накрая да съм готова с всичко в срок.

Да си намерим другарче за учене

Работата в група може да е опасна, но и страшно полезна. Плюсовете са повече от минусите. В случай, че си намерите приятел от същата специалност, можете да си правите срещи "за по кафе", в които да обсъждате теми от някой конспект, или заедно да работите по домашни или курсови работи. Но факторът "колега" не е задължителен. Който и да е понякога е по-добре от никого. Аз, например, обичам да излизам с най-добрата си приятелка. Сядаме в някое кафене и в продължение на няколко часа всяка работи самостоятелно върху задачите си. Обстановката и фактът, че виждаш продуктивността от друг, зареждат с желание и сили за учене. 

Да премахнем всичко разсейващо 
И тук визирам храна, филми, Симс 4, телефон и интернет, изкушаващи срещи с приятели и обиколки на магазини. Времето за учене, което сте отделили по предназначение, трябва да е само за това и за нищо друго. Използвайте празниците като удобен повод да упражните този принцип и след това го приложете през новата година като част от учебната ви рутина!

Да учим "умно", а не много дълго!
Тук съм виновна! Харесва ми идеята за дълга сесия учене и премятане на учебници, но това не винаги е най-добрият и най-вече най-умният вариант. Намерете вашия начин да бъдете възможно най-продуктивни за минимален период от време - опитайте за час-час и половина да възприемете материал, който би ви отнел двойно повече време. Или учете три часа, но се съсредоточете върху повече задачи. Учете активно, а не пасивно. Експериментирайте с подхода си и се награждавайте за малките успехи.

Ежедневни уроци от университета

Година и половина във ВУЗ не е чак толкова много време, признавам. Но пък ми беше напълно достатъчно, че да направя няколко генерални заключения, с които с напредването на лекциите се научих да живея. Може би след половин година ще се появят фактори, които да ги оборят. Може пък да има такива, които да ги затвърдят. И със сигурност ще има нови заключения, които да добавя към този списък. Но днес ще се спра на:

Времето никога не е достатъчно

Общовалиден факт, който успях да потвърдя в контекста на ученето. До заключението стигнах през първата седмица на първи курс. Изведнъж лекциите започнаха да се трупат, а към тях и домашните, курсовите работи, бързите срещи за кафета с цел социализиране. Колкото повече задачи имаш, толкова по-бързо времето тече. И ако го осъзнаеш по-рано, започва да тече още по-бързо. Две на нула в полза на времето.

С това обаче осъзнах, че е ок понякога да не си на върха на to do списъка. Ок е от време на време да оставяш по една-две несвършени задачи за утре (испанското в мен се обажда), ок е да предпочетеш почивката пред това да учиш до 2 в името на довършена задача за четене по някоя дисциплина.

Академичен живот = Социален живот

Забавлявам се с уни меменцата във фб на тема "социален живот" също толкова, колкото и останалите студенти, които са вкусили от истината, която стои зад тях. Няма време, има за учене, т.н. Но Уни не е само учене. Всъщност е време за сериозно личностно развитие, създаване на приятелства и контакти, забавление. И не е честно тези неща да страдат за сметка на ученето по простата причина, че в един момент последствията се усещат и определено не са от най-приятните.

Красивото не винаги е практично

И тук визирам няколко неща: гримът и специалния тоалет за сутрешни лекции (колкото и да ми се иска да се снимам в учебна обстановка), високите обувки, дамските чанти, tumblr органайзерите за задачи, записки, а понякога и прекрасният дълъг маникюр. В университета приоритет има всичко практично.

Понякога няма да си добър във всичко

Отне ми време да надникна над негативната страна на този факт и да осъзная, че всъщност мога да използвам слабостите си в собствена полза.

Моментът, в който осъзнаеш, че не си най-добър, че не всичко ти се отдава супер лесно, че има хора, които умеят нещо по-добре от теб или че схващат десет пъти по-бързо, е доста потискащ, защото предразполага към самосъжаление, ако не друго. И демотивира. Става така, че започваш да наблюдаваш успехите на останалите и наум си повтаряш, че ти не можеш, не ти се получава, не, не, не... Но след това си даваш сметка, че всички тези, които успяват, могат да се превърнат в страшна мотивация да учиш повече, да ги настигнеш и след това да ги надминеш. Дълъг процес, труден път, но напълно постижим.

Airplane mode е най-добрият ти приятел!

На туитър, инстаграм, Фейсбук, на всичко, когато знаеш, че те натоварват понякога също толкова, колкото и обстоятелствата в реалния живот. Днес те са главният виновник за разсейването, бавенето на задачи, отлагането им дори. И понякога единственото решение се крие в спускащото се в горната част на телефона меню и има формата на самолетче.

First Uni year essentials

     Всяка есен Ютуб се пълни безброй видеа на студенти втора/трета година, които с най-добри намерения се опитват да подготвят бъдещите си колеги за нещата, които ги очакват в университета. Има предложения за най-интересни курсове, които могат да бъдат записани, най-различни идеи за декориране на общежития, видеа от типа "какво нося в чантата си за уни" и какви ли още не. Има, разбира се, много, чиято основна тема са нещата, от които се нуждае всеки един, постъпващ във висше учебно заведение. Какви дрехи ти трябват, какви тетрадки и химикалки?...

     Днес взимам тази тема, за да я извъртя и да ви кажа кои са всъщност наистина важните неща, които ще направят първата ви година в университета една идея по-ясна още от самото ѝ начало. 

     Не е лесна задача да се запознаеш със стуктурата и начинът на преподаване във ВУЗ-а, но пък каквато и да е предварителна подготовка е по-добре от нищо. Това може да включва разучаване на предмети, бърз тур на факултета в края на предната учебна година, може би дори някой друг разговор с човек от преден курс. Идеята е следната - трябва да има предварителна подготовка. Това важи във всяко отношение. Не казвам, че не може без нея - импровизацията винаги е вариант - но спокойствието от това да знаеш малко повече е добре дошло. 

Малко покупки за мотивиращ старт на учебната година

     Една моя колежка от университета скоро каза, че учебната година е по-приятна, когато в началото си минал през обичайните магазини за ученически пособия. Напълно мога да се съглася с нейното мнение, защото преди всеки 15-ти септември (вече 1-ви октомври) сама потвърждавам тази теория.

     И този път не е изключение. Пазарът даже започна една идея по-рано от очакваното заради работата ми, която ми дава достъп до нови малки нещица, които да добавя към колекцията си, а и заради първата липса на самоконтрол що се отнася до харчене на пари за красиви вещи. Не мога да кажа, че всички са просто моментни прищявки обаче. 

     Такава не е, например, прекрасното малко и адски функционално лаптопче Asus, в което вложих първата си заплата преди две седмици. Филологията не е свързана с много лекции в огромни аудитории, но пък с много работа и писане - да. Имам голям лаптоп, който обичам и който ми върши много работа, но не мога да го нося в университета, в библиотека или в кафене, за да работя, тъй като тежи между 2 и 3 килограма и е непрактично. Asus-ът е 1200 грама, има тъч скрийн и се превръща в таблет. С други думи - той е всичко, което може да ми потрябва, докато се занимавам с писане на есета, преводи или други неща, свързани с уни.

Тайната на успеха

Вчера за първи път ме скъсаха на изпит, за който бях учила повече, отколкото беше необходимо, и чувството не е яко. Прибрах се и бях разочарована от стечението на обстоятелствата, повъртях се из апартамента в опит да проумея къде е грешката в подхода ми, а след това си легнах, за да може информацията да отлежи малко. Исках да се събудя с нов поглед върху случката.

И, разбира се, това стана. Почти. Е... добре, не точно.

Нов поглед няма. И все още не знам как след изпита бях толкова уверена, че съм го взела, а на листа ми всъщност пишеше "2". Напредък е обаче откритата връзка между чувството, което изпитах в този момент, и едно подобно чувство от преди може би година, което ме изкара от балончето на мечтите ми и ме запрати към реалността, за да се справя с проблемите си и да се опитам да продължа напред, да се справя.

Преди година отново претърпях поражение - наложи се да се откажа от мечтата си и да поема по път, който дори не стоеше в списъка с резерви. Беше ми тежко, чувствах се като провал, не исках да съм там, където бях, много пъти си мислех, че не си заслужава дори да опитвам, а и би било по-добре за всички просто да се откажа и толкова. Да, но това никога не е решението. Някои хора биха казали, че да вдигнеш ръце и да се откажеш е признак на слабост. Не бих била толкова крайна. Признак е само на това, че хората не са научили все още, че успехът идва след някаква трудност. В случая не говоря за успех, визирайки взимането на изпита през септември (за това има време), а по-скоро за успех като съвземане и продължаване напред с ясната мисъл, че животът не свършва. Перипетите са уроци, които трябва да научим, за да знаем как да реагираме в моментите, в които се повтарят. Неизбежно е, всеки ги преживява. Но не всеки си взима поука. 

Тайната на успеха не съществува. Но ако има нещо, което трябва всички да запомним, то  е, че има неща, за които не си заслужава да се въртим в кръг от самосъжаление. Става въпрос за това да се изправим, да отръскаме дрехите от прахта и да продължим напред, но без излишно вайкане, понеже за това време няма. След провалите идват успехи и те не биха били толкова сладки, ако не са изстрадани (за най-много5 минути, моля ви, кой има време да реве и да се тръшка два дни?). Както казах - не може без разочарование. Нека просто не бъде само то.

(Ако не друго, то двойката ме вдъхнови да седна и да напиша пост. Поздрави!)

Трудностите през първия семестър от университета

     Преди няколко дни приключи последният изпит през първата ми сесия в университета и, след като вече си отдъхнах и се насторих за едноседмична почивка преди новите лекции, съм готова и да споделя малко за предните няколко месеца, за препятствията, с които се сблъсках, а също за финалните ми впечатления. 

     Трудността на това да започнеш "нов етап" от живота си се крие в неизвестното. Става една идея по-страшно, когато си претърпял известни разочарования и пътят, по който поемаш, не е точно този, за който си мечтал. Съпътстващите пътя напред и нагоре изпитания не целят да те спънат, а по-скоро да покажат на самия теб, че си способен да се адаптраш и да се справиш, стига да имаш воля и желание, а също и да осъзнаваш, че след всяко зло винаги чака нещо добро. 

     Ако кажа, че започнах семестъра с нежелание, ще излъжа. Бях мотивирана да докажа на себе си, че ще се справя независимо къде, независимо как, защото мога, искам, способна съм. Така и стана. Но пък и пътят ми до този момент - в края на сесията и със студентска книжка, пълна със страхотни оценки - не може да бъде определен като най-трудния.

     Първата трудност, с която се срещнах, беше самата система. Университетът е по-различен от училището в много, много отношения. Като започнем от програмата, преминем през отношението на преподавателите и стигнем до обучението, което тук, за разлика от това в гимназията, зависи на 60-70% от самия теб. В рамките на 90-минутна лекция е почти невъзможно да бъде предаден целия материал, затова има много четене и самостоятелна подготовка - второто нещо, което ме озадачи. Разбира се, че бях подготвена да се справям сама с учебниците и материалите, предоставени ни от професорите. Това, което не успях да предвидя преди началото на първия ми семестър в Уни, беше фактът, че методите ми за учене от гимназията евентуално няма да ми бъдат полезни тук. Така и стана. В един момент се оказах с много домашни (приоритет) и купчина учебници, и без никакво време да се справя. Четях, но нищо не запомнях, едвам смогвах с преводите и ученето на термини, които едва ли ще употребя някога в ежедневието си. Тактиките от предишните години не проработиха и се наложи да се взема в ръце и да се справя със ситуацията, преди да е станало твърде късно.

     Резултатът от усилията ми пролича през сесията, която започнах със страх от провал. Първият ми изпит беше по Цивилизация на Испания до 15в. и беше устен. До този момент се ужасявах от устните изпити. Чудих се как точно да се измъкна, да помоля да развия темата писмено, да се освободя предварително... Лекът за това се оказа чисто и просто малка доза кураж. Понякога трябва просто да станеш и да направиш това, което те плаши, за да можеш да продължиш напред. След тови първи изпит си дадох сметка, че е много по-добре да те препитват устно, отколкото да се мъчиш 40 минути над листа, с периферното си зрение да следиш колко повече е написал колегата отстрани и да се притесняваш, че си изпуснал нещо важно. 

     Струва ми се, че най-големият ми проблем през първия семестър беше неспособността ми да организирам времето си по най-ефективния начин. На това се дължи и грешката ми в методите на учене, може би. Блогът ми остана назад, не излизах особено много вън, гледах по един епизод от драма на седмица (най-голямата ми трагедия), сведох четенето до минимум, а да не говорим за времето за спорт, което никакво го нямаше. 

     Всичко това ще поправя през следващия семестър. Направих си заключения и взех поука от нещата, които ми се случиха до този момент, и мисля, че съм готова да дам най-доброто от себе си, за да оползотворя времето си по добър начин и да приключа първата си година в Уни с желания успех. 

     Надявам се студентите, които четат това, да са имали успешна сесия, а учениците да са приключили първия срок с желания успех. На всички желая мотивация и търпение за следващите месеци! Помнете, че каквото и да се случва, стига да искате, можете да направите всичко!

Мотивация 101: The study space

В момента всеки студент тръпне в очакване на наближаващата сесия, но май по-скоро от страх, а не от вълнение. Гимназистите пък вече са в периода на безкрайните класни, нали така? При всяко положение малко допълнителна мотивация никога не е излишна, понеже в 90% от случаите води до повече продуктивност и позитивно отношение към ученето като цяло.

Днес искам да си поговорим за един от най-важните за мен елементи от учебния процес, когато съм у дома - кътчето за учене. 

Нека да се съгласим с това, че не винаги мотивационните речи на любими ютубъри или красивите снимки в Instagram и в Tumblr са напълно достатъчни, за да ни заредят с необходимата енергия за следващите 4 часа над учебниците. Понякога най-силната мотивация идва от самите нас и това, което сами правим. Пример за това е работното пространство, което можем да подредим без чужда помощ и по такъв начин, че да изпитваме пълно удоволствие, когато седнем на стола и стане време да се захванем за работа. 

Перфектното кътче за всеки различно. Но след толкова много години с тетрадки и помагала съм отбелязала за себе си няколко задължителни елемента, които със сигурност правят пространството по-приветливо и подходящо за подобно занимание. И днес искам да споделя тези наблюдения с вас с молбата да ми разкажете за своите навици в това отношение - каква обстановка ви предразполага към учене и четене? 

1. Всичко, но не и легло, да започнем с това. От особена важност е да може да се различи пространството за работа от това за почивка. Известно време си позволявах да си лежа и да пиша домашни на леглото - пусках си филм, разсейвах се с разни неща, а се е случвало дори да задрямвам. Сега нещата стоят по различен начин - бюрото е моето работно място и всеки път, когато седна, знам, че е време да се абстрахирам от заобикалящата ме среда и да се съсредоточа върху задачите си. А пък леглото е място само за почивка - няма учебници, няма тетрадки - само релаксация. 

2. Колкото по-чисто, толкова по-добре - и в началото, и в края. Опитвам се да държа бюрото си възможно най-минималистично, за да има място за учебниците, лаптопа и всички останали неща, които са ми нужни, докато уча. В момента върху бюрото ми има само класьор с папките за всичките ми лекции, една Коледна звезда (за настроение), лампа и поставка за телефона ми (който на пук на всички съвети на ютубъри е почти винаги работещ докато уча, защото се нуждая от фонов шум, за да се съсредоточа). Можем в този списък да включим и чаша, тъй като винаги сядам с кафе или чай - хидратацията е винаги важна! 

Разхвърляното място е потискащо. Лично за мен е предпоставка за непродуктивност и много разсейване. Освен това всички излишни работи ми пречат да "разпростра" материалите си на по-късен етап. Винаги се старая да приключвам на чисто също - не зарязвам нещата си просто така, а винаги подреждам, за да е готово местенцето ми за следващия ден.

3. Светлината е важна. Знам, че не винаги е възможно да раположиш бюрото си в близост до прозорец, който допуска достатъчно слънчева светлина вътре. Но поне малко от нея е достатъчна и е по-добре от каквито и да е изкуствени светлини и лампи. Въпреки това съм абсолютно "за" те да присъстват, защото четенето на тъмно е чисто и просто мъчение за зрението.

4. Хубаво е всичко нужно да стои в близост до кътчето за учене. Ако трябва да ставам по десет пъти в рамките на половин час, за да търся листа, химикали и маркери, учебници и какво ли още не, десет пъти ще прекъсна мисловния процес и ще ми се налага да се "събирам", за да се съсредоточа отново върху материала. Затова мисля, че е много по-добре най-необходимите неща да са по-близко. Държа резервни химикалки, листчета, перфоратор и т.н. в чекмеджетата на бюрото си, записките ми са в папки в класьор върху плота. Единственото, прибрано на друго място, са учебниците ми, но само защото не прибягвам до тях постоянно - на този етап личните ми записки са по-важни за взимането на изпити. 

5. Хидратация! По-горе вече споменах, че това е от изключителна важност. Когато имам шишенце с вода до ръката, вероятността да пия по-често е по-голяма. Затова си наливам едно всеки път, когато седна за начало на учебна сесия, и си го доливам при всяка кратка почивка. Към тази точка бих добавила и нещо за хапване - т.нар. brain food е добра идея. Обичам да имам малки протеинови/каквито и да е барчета. А понякога преди да седна да уча си нося един-два банана и си ги хапвам, докато чета, за да не ми стане зле от глад. Имам навика да игнорирам подобни усещания, когато съм наистина съсредоточена, но след това не ми е особено приятно. 

6. Малкото ми положително кътче за мотивация и напомняне на позитивни емоции е способно да ми даде сили да довърша и десетчасова учебна сесия. Имам коркова дъска над бюрото и на нея (освен програмата ми за първи семестър) има снимки с приятели, снимки на любимите ми изпълнители (корейци са, да) и полароиди от Барселона, защото ми действат мотивиращо и ми припомнят, че трябва да работя, за да постигам целите си. Ученето не винаги е приятно, няма какво да се лъжем. Такива малки неща обаче могат да пооправят лошото настроение и да заредят с нужната позитивна енергия. Освен това са чудесно местенце за творческа изява за тези, които имат идеи (демек не за мен). 

Има още много неща, които мога да добавя в този списък, но не гоня "перфектното". На този етап това ми е нужно, за да се мотивирам и да бъда достатъчно продуктивна, че да завършвам повечето си задачи за деня (а понякога и всички). В крайна сметка мястото, на което прекарвам по-голямата част от деня си, трябва да бъде подредено и достатъчно приветливо, за да сядам и да уча с удоволствие, нали?

Мотивация във време на рутина

Около месец след началото на академичната година всичко е една огромна бъркотия.

Странното е, че ми харесва. 

Вече може би знаете, че историята с обучението ми не започна по план, поради което се наложиха леки промени. Но това ми даде шанс да се изправя пред едно препятствие, с което трябваше да се справя без чужда помощ. Имах възможнсстта да видя себе си в друга светлина, което доведе както до разочарование, така и до гордост. Важно е развитието, нали така?

В момента съм доста щастлива. А вие как сте? Все по-често ми се случва да сънувам на испански. От време на време някои реплики в дневната ми реч идват по-бързо на каталунски, отколкото на испански или български. се случи така, че вече разбирам мъничко португалски, защото с един от колегите ми говорим едновременно на 4 различни езика. 

Явно знам по-малко, отколкото предполагах. И това се отнася за абсолютно всичко. Оказва се, че светът и знанието извън гимназията, е необятен. Кой би предположил?

Лекциите вървят добре. Поне тези, което са на разбираем за мен език. Ставам рано и, честно казано, обожавам рутината, в която се намирам. "Рутина" може би не е най-правилната дума за случая, понеже всеки ден се старая да има нещо интересно и ново. Но някак си, противно на очакванията, породени от чужди разкази, ми харесва да ставам, да отделям време на себе си, да уча докато ям закуска и след това да пътувам в метрото със  слушалки на макс в ушите. После - лекции, кафе (или сайдер в парка, кой знае?), шляене, много смях без основателна причина, отново метро, учене, предавания, безкрайни разговори с приятели, още време за мен, още сериали. Рутината не е страшна, стига да не ѝ позволите да се превърне в нещо, което пречи. Носи една доза спокойствие и удоволствие, особено когато се добавят нови стъпки. В което и да е отношение. Прекрасно е. Може би някой ден ще ви поговоря по-обстойно и за това.

Обичам да съм продуктивна, да уча, да се чувствам добре в кожата си. Оказа се, че студентсвото ми приляга повече, отколкото очаквах. Напоследък намирам вдъхновение и черпя мотивация от външни източници - конкретно няколко ютуб канала на студенти, които документират живота си, говорят за учене, мотивация, успехи и провали, начини да превъзмогнеш себе си... и ученически пособия. Няма да се лъжем - всички обичаме да гледаме haul клипчета. Не можете да ме заблудите. Всъщност този тип клипове напоследък предпочитам. Понякога просто ги пускам и дори не слушам - пиша домашни, превеждам, синтезирам презентации, а на фон любими лица говорят за неща, които вълнуват и мен. И ми е хубаво. Може би някои от вас ще разберат защо толкова много харесвам този тип клипове. Винаги след като гледам няколко от тях се чувствам готова да изпълня всичките си задачи и да бъда също толкова продуктивна и успяла, колкото и хората зад камерата. Същата история като тая със studyblr снимките на органайзери. Гледам ги и искам и моя да изглежда така. а дали се получава... Зависи кой оценява.

Понякога ми се ще да правех влогове или някакви рандъм клипове, защото мисля, че е страшно забавно да снимаш какво правиш и колко си отчаян, когато имаш да преведеш 100 страници книга, но имаш една седмица и половина време и не знаеш половината думи, заради което трябва да прочетеш половината речник от 1000 страници, но междувременно трябва да водиш собствен речник и реално преписваш първия и ученето вече не е забавно, а те кара да искаш да лежиш на земята на библиотеката и да ревеш, защото нищо не става така, както искаш, а не може да си позволиш да бъдеш провал. Надявам се да прочетохте това изречение с постепенно забързващо се темпо, защото аз така го написах и мисля, че добре представя чувството на отчаяние.

Впрочем, знаете ли какво много ме забавлява? Когато видя, че в общата поща на курса ми има писмо с домашно от някой преподавател, пратено в 2 часа през нощта. Цялата история с уни много започва да се приближава до стереотипите, които качват в меме страничките по фейсбук. Не казвам, че това допринася до голяма степен за незнайното ми щастие докато уча, ама го казвам.

Съмнявам се, че някой е стигнал до тази част на поста. Ако има такъв ентусиаст - благодаря ти! Но мисля да приключа, за да не се заболи главата от друго изречение с разбера на един параграф. Мерси, че прочете горното такова. Трудоемко е. Но ще задобрея, ако планът ми да пиша повече дейли постове се осъществи. Има място за подобрение, а в момента съм готова да си поиграя, за да постигна най-доброто възможно.

Барселона в три дни

Барселона в три дни е истинска Мисия невъзможна. 

Особено когато нямаш идея на коя от безбройните линии на метрото да се качиш, трябва да се записваш в университет на чужд език (сложно дори и да го знаеш), да си отвориш банкова сметка без постоянен адрес или номер на чужденеца, а вън е 30 градуса, които се усещат като 35, понеже това е слънчева Барселона, която всички асоциират с плажове, мохито, тен и "Деспасито".

Но колкото невъзможна, толкова и възможна е задачата да свършиш всички важни задължения и все пак да успееш да обходиш главните забележителности на един от най-красивите и вдъхновяващи градове, които съм посещавала през сравнително краткия си деветнадесетгодишен живот. И това го твърдя от опит. 

Приключението ми започна късния следобед на 12-ти юли, когато самолетът ми потегли от софийското летище към Ел Прат, това в Барселона, за да кацне 20 минути по-рано. Бях уморена, тъй като същия ден бях минала седем часа курс по БЧК с един от най-активните хора, които някога съм срещала. Спеше ми се адски, но в същото време цялото ми съзнание бушуваше, понеже знаех, че ме делят има-няма 3 часа до пристигането в Барселона. Затова и пътуването мина бързо. От Ел Прат баща ми, моят придружител в това приключение, и аз хванахме първия автобус, за който бяхме сигурни, че ще ни заведе до правилното място, и потеглихме.

За да стигнем 20 минути по-късно на едно от най-вълшебните места в целия град без да си даваме сметка. Монтджуик. Величественият дворец с множество фонтани, които стават част от атрактивно представление всяка вечер, се намира на площад Испания, на 10 минути пеша от хо(с)тела, който бяхме наели. Знаех местоположението на туристическата атракция, но до момента, в който го видях, не си бях дала сметка пред какво точно предстои да се изправя. Останах с ококорени очи и усмивка, която не може да бъде измерена, в продължение на много време, докато вървях бавно към величественото място. В обратната посока от хотела ни. Тогава ми трябваха само няколко минути, за да погледам и за да осъзная къде се намирам и какво точно предстои да правя там. Бяха ли достатъчни? Не. Но все пак се отправихме към хотела за заслужена почивка, която не се проточи така, както очаквахме. Хостелът ни се намираш на една от двете (най-) главни улици на града, което, както можете да се досетите, беше предпоставка за много шум от булеварда на десет крачки от прозореца ни. Който, впрочем, беше... ужасен. Стаята ни не беше това, което очаквахме, но ставаше за престой през нощта - единственото време, през което реално се завъртахме там. 

Сутринта и ранния следобед на 13ти посветихме на университета ми - Universitat de Barcelona.

Най-голямото ми постижение за тези няколко часа не е това, че се записах сама, докато баща ми ме следваше като бодигард-сянка през цялото време. Постижението ми е, че по някакъв начин разчупих езиковата бариера и за първи път от страшно много време започнах да мисля до такава степен на испански, че забравих, че придружителят ми е в пълно неведение за това какво се случва, за какво става въпрос в разговорите, които водя. Също, че най-накрая доказах, че тоя език го знам. Защото майка ми до миналата седмица ме питаше "Ти разбираш ли какво се пее в тая песен?", нищо, че ще започна пета година откакто се заех с изучаването на испанския.

Получих студентската си карта, папка и планер от университета, както и всички необходими документи за плащане на такси и прочее, и се отправих на напълно неуспешно приключение към най-близкия клон на банката, с която работи университетът ми, само за да ми кажат, че те не могат да ми помогнах със създаването на ученическа банкова сметка, тъй като съм в грешния офис. Макар и непродуктивно, преживяването ми донесе известни положителни емоции. Нека обясня:

Баща ми говори доста добър английски, но не и испански (понякога ударението му на грасиас е грешничко :/). Поради тази причина влязох в офиса и с усмивка заговорих на банкера на английски. (Също и защото не съм на "ти" с банковата лексика на испански, признавам си. Но мога да си купя хляб и бира и като един не много сложен човек съм доволна от това.) Въпреки първоначалният "Yes, a little bit" отговор на въпроса дали говори на английски, получих много объркан, неразбиращ поглед, когато обясних защо съм там. И точно три секунди след това бях принудена да обърна разговора на кастеяно, щото... Ми, беше ми ясно, че нищичко няма да се получи. В първия момент ми се стори, че това беше ситуацията и с испанския, защото мъжът продължаваше да стои и да ме гледа объркано след като му дръпнах една доста високо интелигентна реч за това как искам банкова сметка, щото "Пол някой-си от УБ ми каза да дойда тука, моля ви се". Последва просто едно "Ти сигурна ли си, че не си от тук? Защото говориш по-добър кастеяно от повечето испанци, които познавам". Бам. Самочувствие от 7 на 54321. Благодаря!

След кратка следобедна почивка се отправихме на приключение по културните точки в крада.

Саграда Фамилия, архитектурните произведения на Гауди(с ударение на И, моля ви се, не ме карайте да споря отново по тая тема, щото ударение даже графично има), Ел Корте Инглес. От търговския център си взехме плодова салатка и ледена вода, седнахме на една пейка и се възползвах от възможността да потвърдя теорията си, че в тоя град съм способна дори на пейка да живея. Просто да съм там. Достатъчно ми е. 

По някаква случайност на съдбата стигнахме до пеещите фонтани на Монтджуик точно преди началото на светлинното представление. Което беше взимащо дъха. Адска красота. Колкото и да ви говоря, все няма да е достатъчно, защото за да разберете, трябва да сте там и да го видите със собствените си очи. И да го усетите. Защото тоя фонтан на и аз не знам колко метра нагоре се изсипва върху хората при най-малкия повей на вятъра. А той вечерта хич не беше малък. Защото се прибрах с влажна коса и дрехи, и размазана спирала. Но безкрайно щастлива. Това беше първия път, в който видях

зрелището, и... е някак си много успокояващо, че след около месец ще мога да го посещавам по-често, тъй като ще ми бъде на най-много 20 минути от вкъщи с метро.

Само дето по това време ще имам лекции. А събота и неделя по това време евентуално ще спя. Или ще уча. Или ще готвя рамен, понеже ще съм беден студент и инстант нудълите ще са ми любимият деликатес.

Последният ден от престоя ни мина също толкова вълнуващо, колкото и предния - сутринта се справих с предизвикателствата около създаването на банкова сметка, по най-бързия начин се върнах в хотела, за да събера багажа си заедно с баща ми, и след това се отправих към още едно място, което беше останало непосетено при последната ми визита на Барселона - Ла Рамбла и околните Колумб и Ла Бокерия. Пешеходната им улица е всичко, което може да бъде представено като определение под думата "прелест" в личния ми речник. Обожавам места, пълни с хора. Още повече обожавам архитектура като тази, която видях там. Обичам туристически кътчета, малки улички, площади насред жилищни сгради. Вече обичам и Ла Бокерия - от сега мога да кажа, че това ще е едно от местата, които ще посещавам най-често, когато се преместя да живея там. Най-вече заради изобилието от свежи плодове и продукти, плодовите салати и пресни сокове във всички цветове на дъгата. 

Разходихме се в мола на пристанището, хапнахме от местния Мак Доналдс (който е много по-различен от това, което познаваме в България. Винаги се изненадвам от разликите, които се появяват дори в подобни огромни вериги), говорихме си на една пейка, докато ядохме чудесен и много скъп сладолед, и просто се насладихме на хладното, леко ветровито време, което ни удостои дори с няколко минути дъжд по случай тръгването ми. (Барселона не искаше да си тръгвам, казвам ви. Иска да съм там толкова, колкото и аз.)

Към пет официално взехме багажа от хотела си, хванахме градския автобус и се отправихме обратно към Ел Прат - края на краткото ни приключение, което, въпреки оскъдното време, завърши с успех по всички параграфи. Бяхме адски уморени, батериите на телефоните ни падаха и на този етап и двамата искахме да си ходим, за да поспим в меки легълца и да се изкъпем с душ, който не се спира всеки път, щом се обърнеш в кабинката. На същия
хал беше и Гери, бъдещата ми съквартирантка и настояща приятелка, която беше в Барса, за да се запише в Криминология. Като пълни клошари двете седяхме час до една тоалетна, за да си зареждаме телефоните, ядохме на земята пред гейтовете, подигравахме се на бруталните снимки на студентските ни карти, които, честно казано, приличат на мъг шотове. И най-накрая, след известно закъснение на летището, се качихме на самолета и полетяхме над все още будната, окъпана в светлини под залеза на слънцето Барселона, обратно към нашата София.

(Написано на 18.07.2017г.)

 

Нова глава

Мечтите се сбъдват. Независимо от това дали са от онези, които наричаме просто желания, защото са прекалено малки и лесно изпълними, или онези големите, способни да преобърнат хода на събитията, да променят живота ти и да те запратят в нова посока. Сбъдват се, когато силно вярваш,че те ще станат реалност, и работиш, бориш се със зъби и нокти до постигане на целта.

Бих казала, че ми се ще някой да ми беше казал това преди две години, но не е така. Научих го сама. Падах, ставах, преследвах, постигнах. 

И днес получих писмо, че съм приета в университета, за който мечтая от пет години. Първо желание, най-желана специалност. Получих това, което последните две години беше причина да стоя до три през нощта и да препрочитам учебници. Заради него се явих на сума ти изпити, заради него препрочитах сайтове отново и отново, тичах по посолства, превеждах, звънях 100 пъти до другия край на Европа и впрягах цялата си граматика, за да се обяснявам посредством отвратителна връзка на испанско-каталунско-английски.

Затворих тази глава от живота си. Вече не съм гимназистка и не тръпна в очакване да излязат класиранията за университетите. Най-сетне мога да се нарека студентка но политически науки и администрация в Universitat de Barcelona - следващите (най-малко) четири години от живота ми.

Предстоят много промени в личния ми живот и на чело на тях стои преместването ми на другия край на континента, както можете да се досетите. Развълнувана съм, но и малко притеснена, да оставя всичко, което познавам, за да тръгна след една мечта. Но повече клоня към първото. Можете ли да си представите колко нови неща ми предстоят? Първият ми самостоятелен дом, университет, нови приятели, friday night clubbing, концерти, лекции, свързани с неща, които наистина ме интересуват. Филийки със зелени домати, истинско мохито на плажа на Барселона. За първи път ще живея на морето! Може би ще си имам колело. И ще трябва да си пера сама дрехите. И да си зареждам картата за градски транспорт. Също да пазарувам като зрял, пораснал човек, да знам как се пуска пералнята и, боже опази, да си плащам сметките. Сама.

Искам промените от личния ми живот да са съпроводени от промени тук, в Stormy Garden.

Струва ми се, че напоследък много книжни блогъри взимат решението да внесат разнообразие в блоговете си, като включат разнообразни теми, свързани с ежедневието. С риск да стана част от масата и да се изгубя някъде между всички останали, искам да сторя същото. Не напълно да изоставя писането за книгите, които съм прочела, но да го оставя по-скоро на заден план. Пише ми се за всичко - от пътувания до храна, ежедневни постове и дори информативни, които да послужат на бъдещи кандидат-студенти, например. (Тази идея конкретно ми се върти в ума от известно време. Дълго време се ровех по различни сайтове, за да намеря нужната за кандидатстването информация. Такава няма. И като човек, който знае колко е трудно да се опитваш да разбереш километрични тестове на непонятен език - каталунски - ми се ще да улесня тези след мен, като предоставя поне мъъъничко информация, която би била от помощ. Идеята подлежи на развитие, надявам се да види бял свят, дори и много от вас да не ви интересува конкретно кандидатстването в испански университети.)

Ще започна бавно, без каквито и да било претенции да правя "велики" неща. Ще се забавлявам и ще разчитам, че поне малко от вас, читателите на книжния ми блог, ще останат, ще ме четат, ще бъдат част от приключението, което ми предстои. Истината е, че сама не съм сигурна какво точно е то. Не бързам особено да разбера - ще се наслаждавам на абсолютно всичко, което се изправи пред пътя ми, ще го превръщам в положителна емоция и, доколкото ми е възможно, ще я предавам тук. Какво ще кажете? :)