Ежедневни уроци от университета

Година и половина във ВУЗ не е чак толкова много време, признавам. Но пък ми беше напълно достатъчно, че да направя няколко генерални заключения, с които с напредването на лекциите се научих да живея. Може би след половин година ще се появят фактори, които да ги оборят. Може пък да има такива, които да ги затвърдят. И със сигурност ще има нови заключения, които да добавя към този списък. Но днес ще се спра на:

Времето никога не е достатъчно

Общовалиден факт, който успях да потвърдя в контекста на ученето. До заключението стигнах през първата седмица на първи курс. Изведнъж лекциите започнаха да се трупат, а към тях и домашните, курсовите работи, бързите срещи за кафета с цел социализиране. Колкото повече задачи имаш, толкова по-бързо времето тече. И ако го осъзнаеш по-рано, започва да тече още по-бързо. Две на нула в полза на времето.

С това обаче осъзнах, че е ок понякога да не си на върха на to do списъка. Ок е от време на време да оставяш по една-две несвършени задачи за утре (испанското в мен се обажда), ок е да предпочетеш почивката пред това да учиш до 2 в името на довършена задача за четене по някоя дисциплина.

Академичен живот = Социален живот

Забавлявам се с уни меменцата във фб на тема "социален живот" също толкова, колкото и останалите студенти, които са вкусили от истината, която стои зад тях. Няма време, има за учене, т.н. Но Уни не е само учене. Всъщност е време за сериозно личностно развитие, създаване на приятелства и контакти, забавление. И не е честно тези неща да страдат за сметка на ученето по простата причина, че в един момент последствията се усещат и определено не са от най-приятните.

Красивото не винаги е практично

И тук визирам няколко неща: гримът и специалния тоалет за сутрешни лекции (колкото и да ми се иска да се снимам в учебна обстановка), високите обувки, дамските чанти, tumblr органайзерите за задачи, записки, а понякога и прекрасният дълъг маникюр. В университета приоритет има всичко практично.

Понякога няма да си добър във всичко

Отне ми време да надникна над негативната страна на този факт и да осъзная, че всъщност мога да използвам слабостите си в собствена полза.

Моментът, в който осъзнаеш, че не си най-добър, че не всичко ти се отдава супер лесно, че има хора, които умеят нещо по-добре от теб или че схващат десет пъти по-бързо, е доста потискащ, защото предразполага към самосъжаление, ако не друго. И демотивира. Става така, че започваш да наблюдаваш успехите на останалите и наум си повтаряш, че ти не можеш, не ти се получава, не, не, не... Но след това си даваш сметка, че всички тези, които успяват, могат да се превърнат в страшна мотивация да учиш повече, да ги настигнеш и след това да ги надминеш. Дълъг процес, труден път, но напълно постижим.

Airplane mode е най-добрият ти приятел!

На туитър, инстаграм, Фейсбук, на всичко, когато знаеш, че те натоварват понякога също толкова, колкото и обстоятелствата в реалния живот. Днес те са главният виновник за разсейването, бавенето на задачи, отлагането им дори. И понякога единственото решение се крие в спускащото се в горната част на телефона меню и има формата на самолетче.

Да направя задължително в Рим

Две седмици след завръщането ми от Рим аз все още съм под ефекта на величествения град, хората и атмосферата, с която ме обгърна. Не мога да престана да се връщам към красивите гледки, на които станах свидетел, към вълнението и нетърпението да продължа да откривам нови неща, да вървя и да запомням. Тайно отварям снимките на телефона си и си припомням цветовете и енергията на италианската столица. В този дух несъзнателно започнах да правя "класация" на нещата, които ме впечатлиха най-много и които бих повторила при всяко положение, когато пак ми се отдаде възможност да посетя Рим. И не говоря единствено за места. Днес искам да ви разкажа и за няколко дейности, не задължително свързани с конкретна забележителност или локация. Именно те ме накараха да установя тази странно силна и неочаквана връзка с града, който светкавично се превърна в топ дестинация и мечта.

Скитане по малките улички

Рим е известен с безкрайните площади, замъци, руини и фонтани, до които водят лабиринти от малки, тесни улички. Още на първия си ден там осъзнах, че именно те са пътят, преносно и буквално, до опознаването на културата и автентичния дух на полиса. Заради това с майка ми, моят другар в италианското приключение, взехме решението да вървим, вместо да използваме метро или автобуси. И без това всички забележителности се намираха на 20-25 минути от хотела ни. А за да стигнем до тях, ежедневно се гмурвахме в тези улички-светове, пълни с дупки и стръмнини, но и дом на всичко автентично, което така искахме да видим. Малки джелатерии и типични ресторанти с масички, изкарани на улицата. Видяхме архитектурни шедьоври, скрити между жилищни блокове, покрити с бръшляни и ярки цветя, цъфнали въпреки сезона, великолепни площади на края на някои тези улици, евтини магазини за сувенирчета и обичайните западноевропейски суперчета, в които продават вода за центове, а не за 2 евро. 

Винаги ще предпочитам този начин на придвижване пред градския транспорт на който и да е град. Едновременно спестявам пари от билетчета, виждам всичко, което hop on-hop off бусчето би ми спестило, а и минавам по средно 20 километра на ден, което успешно замества фитнес тренировката ми и ме кара да се чувствам една идея по-малко гузна заради изядените сладоледи и пици. 

Пиша постовете, които искам да чета

Винаги съм искала да превърна блога си в нещо голямо; в нещо, което да стане ако не кариера, то странична работа. Исках да го развия и да се гордея с постиженията си. Днес мога да кажа, че съм горда, но не заради това, че съм достигнала някакви върхове, защото не съм, а защото пиша за неща, които ме интересуват,  и винаги се намира някой, който да прочете написаното. 

За всички тези години в блог обществото разбрах, че, за да имаш успешен блог трябва да си невероятно постоянен и да определиш кои са темите, върху които искаш да се съсредоточиш: мода, козметика, книги, фотография, пътувания, т.н. За мен това не беше възможно. Stormy garden премина от личен блог в книжен, а сега е нещо смесено между двете с добавени още много, много теми, върху които разсъждавам от време на време. Тази странна и хаотична смесица ми допада. Може и да няма особен ред; не следвам някакви ненаписани правила, но пък създавам съдържание, което аз самата търся в блоговете на другите. 

Капризен читател съм - постоянно търся нови блогове за следване, но трудно си намирам, защото никой не се вписва в идеите ми за перфектно онлайн кътче. Всъщност това е мисълта зад облика на Stormy в момента и е идея, която успя да се превърне във водеща за мен през последните две години. Пиша постове, които искам да чета в чуждите блогове. Не се спирам на една тема. Пиша за нещата, в които вярвам, които съм изпитала или видяла сама. Споделям личното си мнение и не се крия зад сценарии. Забавлявам се и вярвам, че постовете ми са искрени и читателите ми могат да усетят това. И искам да виждам това и при другите. Ще ми се по-често да натискам follow бутона, защото съм видяла подреден хаос от теми, емоции, снимки, думи - все искрени и зареждащи с позитивизъм.

Върху съдържанието в Stormy Garden имам да работя още много. Кой знае как ще изклежда след година-две. Не мога да предположа от какво ще се интересувам горещо тогава. Може би ще пиша за храна и отглеждане на авокадо, или пък ще посветя блога си на поезия. Сигурно е, че ще продължа да пиша нещата, които ми се ще да намирам и в други сайтове. И няма да се вписвам в класическата идея за успешен блог, но съм напълно ок с това. За мен идеята да водиш такъв не се свежда само до брой последователи и сделки с брандове за спонсорирани постове. Успешен е, когато писането е съпроводено от удоволствие.

Пиша този пост не с идеята да критикувам прикрито пишещите и избора им на тематика. Искам така да дам отговор на въпроса защо не се придържам само към книгите или пък защо не пиша само за ежедневието и преживяванията си. По-важно е, че искам да попитам вас - хората, които четете и евентуално сами пишете - какво търсите в блоговете, какво харесвате и с какво могат да ви спечелят? Защо пишете? Какво пишете? Как? Нека да започнем дискусия!

Лятото на 20-те

      Краят на първата ми година в университета и навършването на 20 години поставиха началото на един доста интересен етап в живота ми. Не съм сигурна как точно трябва да го нарека, защото е странен, междинен и такъв, който служи за преход. Но е важен. Белязан е от промени и новости, към които все още привиквам. 

      Например, преди малко по-малко от месец започнах първата си работа. Харесва ми, обичам я. Колко хора могат да кажат това за първото си работно място? Локацията ѝ не е перфектна (което се дължи на предразсъдъци), но е интересна. Колегите ми са яки, старая се да запомня абсолютно всички особености на дейностите, които трябва да извършвам, забавлявам се. И всичко това, защото се осмелих, кандидатствах и в крайна сметка получих мечтаната работа (която съм споменавала тук още преди години, впрочем, но няма да издам сега целенасочено).

      От това произлиза друга ситуация - нямам време. Да чета, да гледам сериали с часове, да излизам с приятели постоянно, защото и те работят и графиците ни не съвпадат. Всичко си има плюсове и минуси, просто трябва да си избереш на кои на отделяш повече внимание. Аз си падам повече по първите - наблягам на опитите да се възползвам максимално от това, с което разполагам, защото нямам време за вайкане и самосъжаление. 

      Лятото на 20-те ми е белязано и от така чаканата поправка по морфология, която ще се състои след по-малко от месец. Вълнувам се и все повече се надъхвам да я взема и никога повече да не допусна да стигна до това положение. Изпитите ще се взимат от раз до края на четвърти курс, пък и след това, в зависимост към какво се насоча! 

      А, да. Белязано е и от списък от 10 книги за уни, от които съм прочела една и половина. И една книга за превод - дори още не знам коя е тя. Плюс още десетина книжки, които искам да (до)прочета просто за удоволствие. За всички тях ще крада време от обедната почивка, защото не е като да имам друг избор.

      Лятото ми всъщност едва започва, защото началото на моята учебна година ще настъпи чак през октомври. Значи ли това, че ще правя супер вълнуващи неща през следващите два месеца? Едва ли. Ще работя, ще излизам, за да се забавлявам с приятели, ще чета и ще се радвам на топлото време през прозореца на стаята ми, понеже няма никакъв начин (!) да се подложа на 28 градуса без климатик, съжалявам. 

     За сметка на това есента ще предприема нещо много интересно, което вече планирам. За него обаче чак през октомври в поредица от няколко обвързани поста, някои от които вече се опитвам да outline-на. Вълнувам се! Няма да е от най-оригиналните ми поредици, но ще е написана с много щастие и желание, което ще я направи достатъчно ценна. 

     Казано с няколко думи - лятото на 20-тата ми годишнина е шарено, заето, ново, непознато, изпълнено с комични моменти, свързани с работа, с дълги разговори с приятели, с много неознати емоции. И е преход към живот с една идея повече отговорности, порастване и, надявам се, хубави и различни събития.  Как бихте описали вие своето лято с няколко думи?

 

Две сесии по-късно: първата ми година в университета

     Миналата седмица приключи втората ми сесия, а с нея и първата година в университета. Бяха девет месеца, изпълнени с вълнуващи моменти, разочарования, много новости и неща, с които трябва да свикнеш и към които да се нагодиш. Получих много уроци и поводи да подложа търпението и целеустремеността си на тест.

     Много неща ми се иска да коментирам и това несъмнено ще се случи, но не в един-единствен пост. Днес искам да започна с нещо позитивно. Ще ви разкажа за нещата, които (не)осъзнато спечелих през изминалите месеци като студентка по испанска филология.

      Може би "голямото" нещо, което трябва да стои в началото на този импровизиран списък, е знанието. Записах се в тази специалност с мисълта, че аз испански знам - учила съм в испанска гимназия и съм отделяла стотици часове, за да уча лексика и граматика. Да, но не. За отрицателно време прекрасните преподаватели, които поеха задачата не само да ни учат, а и да ни покажат как се учи, отвориха дори по-широко вратата към испаноезичния свят. Наложи се да се стегна и да вложа всичките си сили, за да взема всичко най-добро, което ми предложиха. И днес с усмивка мога да кажа, че знам много повече, отколкото през онзи октомври на 2017 година, когато влязох в Испанската библиотека със самочувствие на всезнаеща.

     Докато с часове се рових из речници, разлиствах граматики и се чудих как да смогна с ученето на десетки фразеологизми, група от мотивирани, интелигентни и забавни младежи стоеше кротко до мен. Започнахме да си говорим, намерихме общи теми, опознахме се, намерихме си любимо местенце на Народен. Спечелихме доверието си и днес можем с усмивка да кажем, че сме приятели. Колеги, ще потвърдите ли, ако четете това? :)

     Университетът не значи само учене, купони (които аз доста пропуснах) и безсънни нощи. Той е и място, което да те научи на отговорност - да мислиш и да се справяш със задълженията си, а не да разчиташ други хора да се заемат с тях вместо теб. Не мога да кажа, че учителите ми в гимназията ми спестиха всичката документация. Но в Софийския университет се научих сама да се заемам с подаване на документи, търсене на решения на проблеми, обикаляне по кабинети за срещи с различни хора и т.н. Това рефлектира и на много други дейности от личния ми живот. Придобих една идея повече увереност и вече не се свеня пред посещения на институции или личности извън кръгчето ми на комфорт.

     Преди две седмици за първи път ме скъсаха на изпит. Заслужено или не, случи се. Нямам какво да направя, освен да се подготвя по-добре за поправката през септември. Цялото преживяване обаче ми даде нещо повече от главоболие (негативно) и разочарование (негативно). По някакъв странен начин ме ядоса (позитивно/негативно?) до състояние, в което единственото, което исках, беше това никога повече да не ми се случва (позитивно). Следващите изпити взех с пълни шестици. Защо? Защото разбрах, че трябва да съм упорита, да се старая, да вярвам в себе си и да правя всичко възможно, за да постигам целите си, независимо от обстоятелствата. Не защото така трябва, а защото аз така искам и защото за мен това е правилното.

     Блогът ми остана на заден план, но за сметка на това социалният ми живот достигна до точка, може би непозната за мен. Харесват ми контактите, които създадох. Харесва ми, че имах възможност да ходя по различни събития с яки хора. Много случки и емоции, които, както казах, не могат да бъдат изписани на едно място. Мина едва една година, остават три, а аз се надявам единствено на това вторият курс да бъде също толкова интригуващ, колкото беше изминалият.

Тайната на успеха

Вчера за първи път ме скъсаха на изпит, за който бях учила повече, отколкото беше необходимо, и чувството не е яко. Прибрах се и бях разочарована от стечението на обстоятелствата, повъртях се из апартамента в опит да проумея къде е грешката в подхода ми, а след това си легнах, за да може информацията да отлежи малко. Исках да се събудя с нов поглед върху случката.

И, разбира се, това стана. Почти. Е... добре, не точно.

Нов поглед няма. И все още не знам как след изпита бях толкова уверена, че съм го взела, а на листа ми всъщност пишеше "2". Напредък е обаче откритата връзка между чувството, което изпитах в този момент, и едно подобно чувство от преди може би година, което ме изкара от балончето на мечтите ми и ме запрати към реалността, за да се справя с проблемите си и да се опитам да продължа напред, да се справя.

Преди година отново претърпях поражение - наложи се да се откажа от мечтата си и да поема по път, който дори не стоеше в списъка с резерви. Беше ми тежко, чувствах се като провал, не исках да съм там, където бях, много пъти си мислех, че не си заслужава дори да опитвам, а и би било по-добре за всички просто да се откажа и толкова. Да, но това никога не е решението. Някои хора биха казали, че да вдигнеш ръце и да се откажеш е признак на слабост. Не бих била толкова крайна. Признак е само на това, че хората не са научили все още, че успехът идва след някаква трудност. В случая не говоря за успех, визирайки взимането на изпита през септември (за това има време), а по-скоро за успех като съвземане и продължаване напред с ясната мисъл, че животът не свършва. Перипетите са уроци, които трябва да научим, за да знаем как да реагираме в моментите, в които се повтарят. Неизбежно е, всеки ги преживява. Но не всеки си взима поука. 

Тайната на успеха не съществува. Но ако има нещо, което трябва всички да запомним, то  е, че има неща, за които не си заслужава да се въртим в кръг от самосъжаление. Става въпрос за това да се изправим, да отръскаме дрехите от прахта и да продължим напред, но без излишно вайкане, понеже за това време няма. След провалите идват успехи и те не биха били толкова сладки, ако не са изстрадани (за най-много5 минути, моля ви, кой има време да реве и да се тръшка два дни?). Както казах - не може без разочарование. Нека просто не бъде само то.

(Ако не друго, то двойката ме вдъхнови да седна и да напиша пост. Поздрави!)

Случва се да има и скучни дни #Blogmas2017 Ден 7

Започвам да се чувствам по-щастлива , когато отворя нова чернова в Блогър и започна да пиша. Факт е, че е Блогмас само допринася към положителното ми настроение и трябав да призная, че ще ми липсва, когато Декември приключи. Винаги ми липсва.
Денят ми днес беше лишен от вълнения и това ще се отрази на публикацията. Имах една следобедна лекция, а през останалото време на деня четох по един предмет, подредих гримовете си и играх на Симс. (Сметнете колко време играх, след като успях да събера симсовете, преместих ги в нов - и в прочем невероятен - дом, намерих им най-добри приятели и ги издигнах до около трето ниво на кариерите, и вече си имат и първото дете. Опитайте се да познаете колко часове геймплей са това! Предизвиквам ви!)

В момента е около десет. Нямам намерение да уча, понеже имам цели три дни на разположение, за да се справя с домашни и лекции. Добре де, два, тъй като утре е студентският празник, а аз няма да пропусна да изляза с колегите и да го отбележа като за първи път. Няма да правим велики купони с много алкохол и такива глупости - ние сме културни; ще отидем на ресторант, ще се забавляваме и определено ще импровизираме през остатъка от вечерта. Истината е, че не е важно колко алкохол изпиеш и в коя от всички дискотеки си. По-ценна е компанията и спомените, които запомниш, не тези, които се мъчиш да си припомниш, докато те цепи главата на следващата сутрин.

Тази вечер ще почета "Ще ти дам слънцето" от Джанди Нелсън. Имам високи очаквания и се вълнувам, понеже от доста време не съм чела нещо, защото аз искам. Дано книжката да е приятна и да успея да я прочета по-скоро - ще ми се да споделя мнението си с вас тук!
Ден осми от Блогмас ще бъде по-вълнуващ, обещавам. Но за него - утре. Сега ви желая топла вечер и усмихнат петък!

Обратно към старите навици, филми за гледане #Blogmas2016 Ден 4

Днес направих няколко неща, които не бях правила от доста време. Например (1) спах до почти 11 часа и за първи път от може би месец си починах наистина добре. След това (2) опаковах коледен подарък добре. Да. Бива ме с нещата, които трябва да бъдат правени ръчно, но обикновено съм доста зле с опаковането на големи кутии - просто не знам накъде трябва да сгъна хартията, за да изглежда ок. Справих се със задачата да оправя подготвените неща на най-добрите си приятелки и тези, които съм взела за семейството си до този момент. И последното нещо, което направих за първи път от мноооого, наистина много време, е следното - (3) изгледах цял филм, без да се отегча или нещо такова. Откакто започнах да навлизам в

кпоп културата, занемарих гледането на американски/европейски филми и сериали и като цяло гледането на филми. Но днес, понеже нямах особено много задължения, пък и защото мисля, че заслужавам малко почивка, си пуснах филм. Да, признавам - корейски е. Но ми хареса толкова много, че не мога да ви го опиша. Казва се Unforgettable - от тази година е и главната причина, поради която си го изтеглих, е участието на Satansoo (по-добре познат като Do Kyungsoo) от ЕХО. Не съм доволна от качеството на записа, на което попаднах, но всичко останало - 10/10. Актьорите, историята и съпътстващия я хумор, саундракът. Някъде около средата загрях как точно ще свърши, но това не ми попречи да се разчуствам безобразно много през последните 20 минути. Затова - препоръчвам ви го! Не е коледен или нещо такова, не. Просто е много готин и ако не друго, то ще ви разнообрази ежедневието на мястото на някоя американска продукция ала "промивка на мозъка". 

Със сигурност не съм единствената на това мнение, но Декември ми е месец, който свързвам с уютно пространство у дома, много филми и мандаринки, докато ги гледам. Преди малко се замислих всъщност кои са филмите, които ме интересуват в този момент, и реших да разнообразя днешния пост с малко списъче, което може да даде идеи и на вас (особено ако сте заинтересувани от корейско кино, защото, ако не сте забелязали, аз съм). Неизменно място тук имат Fantastic beasts and where to find them и The girl on the train, които все още не съм гледала, макар и да бяха хит по кината в България (пък първият още е даже). Някой от следващите уикенди ще бъде запазен само и единствено за филмов маратон и почивка. A Man and A Woman и My Annoying Brother (Hyung) чакам с огромно нетърпение. Вторият особено. Трябва да знаете, че страшно много харесвам D.O. като актьор и съм мотивирана да изгледам абсолютно всички продукции, в които е участвал. Но Hyung ми е приоритет, защото участва и Парк Шин Хе, която е перфектна (в момента гледам две драми с нея, пък съм приключила "Пинокио" и... то процента още някоя, за която просто не се сещам). Miracle in Cell No. 7 вече даже ми е изтеглен на компютъра и чака да стане време и да си го пусна. (Като се замисля, това може да стане още тая вечер, ако не намеря нещо по-наложително за правене.) Somewhere Only We Know, Sweet Sixteen, Gangnam Blues, Shoot Me in the Heart, Snow is on the Sea - списъкът е безкраен, затова го приключвам до тук. Само стойте да видите колко са к-драмите, които планирам да изгледам...

Периодът на Блогмас е сигурно най-веселата част от декември. Страшно много обичам да вляза в главната страница на гугъл и да видя безброй известия с нови постове, чиито имена ме карат да се заливам от смях (не подигравателно, а истински). Имам в предвид - кога друг път ще прочетете пост, озаглавен "Натъртих си дупето"? Харесва ми колко ентусиазирани са всички за това начинание. Надявам се до края на месеца настроението да не напусне блогърското общество, защото е страшно зареждащо. Преди, когато аз бях една от малкото, пишещи подобни постове, беше някак си скучно. А сега блика от разнообразие. Обожавам да чета дейли постове. Обожавам. 

А да. Днес направих още нещо, за което не бях отделяла време от месеци - висях в тъмблър около два часа и просто реблогвах някакви красоти. Напоследък това е сайт, на който не обръщам много време, защото приоритетите ми са ученето и кандидатстването, както казах n на брой пъти в предните постове, но пък се почувствах много яко, губейки времето си в разглеждане на снимки и рандъм постове. Стигнах до извода, че се нуждая от такива почивки от сериозните задължения, за да не "изпуша" по някое време. (Денс брейковете вършат чудесна работа, но все пак...)

Часът е седем, а аз все още не съм пипнала учебник. За това ви говоря. Честно казано, нямам и намерение да го правя. Най-вероятно ще продължа да си лежа на топличко. Ако не слушам музика или не си говоря с някой приятел, най-вероятно ще си пусна мини драмата на Каи или нещо друго, и ще заспя за нула време, за да мога утре сутрин да стана и да си свърша задълженията, както повелява понеделникът. Всъщност, може би ще седна да почета малко за изпита, който ми предстои следващия петък. Не, че ще науча особено много една седмица преди него де. Ако го направя, няма да се чувствам толкова зле, когато се явя и започнат да ми засичат час и половина за Use of English и Reading. Да, добре, това е планът.

Песента тази вечер избрах, за да почета Unforgettable - тя е една от главните в саундтрака на филма. 

Затрих си музиката #Blogmas2016 Ден 3

Събота ми е най-любимият ден от седмицата. На първо място е фактът, че мога да си поспя до късно. Пак съм ограничена - най-късно ми е позволено да стана в десет, за да имам време да се оправя и да изляза за уроци по литература. Два часа с групата ми (която, впрочем, е съставена само от мои приятели? С изключение на трима човека, с които се запознах тази година) и след това съм свободна ако ща цял ден да прекарам вън и далеч от учебници. Миналата събота с една от най-добрите ми приятелки лежахме на една маса в Коста на Университета пет часа. Просто стояхме и си говорихме за какво ли не, избирахме коледни подаръци, аз спах, после се друсахме с кафе. Днес пък с другите ми две баета стояхме три часа в една малка, сладка сладкарничка. Наблъскахме се с тортички и бисквитки, докато разглеждахме списания, коментирахме модели, хора, които мразим, а също и плановете ни за следващите две години. Засега и трите (пък и другата, четвъртата, с която висяхме в Коста) кроим велики планове за чужбина. И всеки път, когато темата за ученето ни се повдигне, хайпваме и си представяме как ще обиколим света, докато учим и общо взето колко страхотно ще е да поживеем някъде другаде. Излиза, че обичаме приключения. 

В общи линии прекарах половината си време вън. Поизмръзнах, чакайки автобуса, и като се качих реших, че ще е добре да оползотворя половин час път като преименувам всички корейски песни, които имам, за да се разкарат досадните надписи от свалянето - обикновено имената на клиповете, от които съм ги свалила. Хубаво, направих го. И в момента, в който се опитах да си пусна музика от плейлиста с кпоп осъзнах, че понеже съм сменила имената, всичките са изчезнали. Имаше точно три песнички. 

Затова се наложи през цялото пътуване в метрото да ги търся в общия списък с песни, за да ги върна в определения плейлист. Such fun, very wow. 

Както и да е, справих се с тоя проблем.

След като се прибрах изгледах един епизод на Flower boy next door и от тогава просто си почивам. Отново бездействие. Общо взето слушам музика, от време на време отварям уърд, за да напиша някой друг ред в "повестта", която започнах преди известно време. Нищо особено - дори не си заслужава да я споменавам, защото е страшно непретенциозна. Пиша я, само за да си излея мислите - по някакъв начин да синтезирам идея, която ми се върти от известно време. Но да, it is a thing. 

Предполагам, че това ще правя до края на вечерта. Денят не е post worthy, но няма голямо значение. Съботите са за уроци, разпускане и...

А, сетих се за нещо, което си заслужава да бъде споменато, преди да ви кажа чао. Значи, започнах да си чета правилника за движение по пътищата, защото смятам да изкарам книжка, преди да вляза в университет. Та, още на една от първите страници установих, че съставителите на това помагало нямат никаква представа как се пренасят думите в българския език. Ама никаква! Как се очаква да ме научат да шофирам, като и това не могат да направят като хората? 

Добре, сега вече свърших. Но преди това - нека да започнем една нова традиция, става ли? Вместо да ви казвам "чао", ще ви публикувам по една песен, за да не е толкова банално. Как е? Приятно слушане!

Непрочетените книги

Като запален читател знам чувството да влезеш в огромна книжарница и пред теб да се появят множество рафтове с подредени десетки книги, които ти искаш. Понякога не се отдавам на изкушението да грабна десетина и да похарча последните си пари, но има случаи, в които взимам всичко, което ми харесва, и купчинката с непрочетени книги у дома се удвоява.

Деля читателите основно на два типа - тези, които искат да прочетат книгата и да продължат напред, и тези, които искат да колекционират книгите, които четат, независимо кога ще стигнат до тях.

Аз се причислявам може би към втория тип - обичам да притежавам любимите си книги, да мога да ги отворя по всяко време и да препрочета любим момент. Но за сметка на това мразя да виждам книги, купени преди три години, да стоят недокоснати. Притежавам няколко такива.

Мисля, че е важно да купуваме книги, за които сме наистина развълнувани, а не някакви случайни, чието име просто сме чули или прочели някъде в пространството, и "Ами защо не, някой ден евентуално може да я прочета". Когато искате въпросната книга страшно много, вероятността да я прочетете веднага е много пъти по-голяма, отколкото книга, която сте купили от Славейков, например, защото е намалена, а "Някой в оная група във фейсбук качи снимка с нея (и маникюра си) на плажа".

В момента броят на непрочетените ми книги е около тридесет. Това е сравнително малко,
имайки в предвид купчинките с TBR книги на други блогъри. Опасявам се обаче, че може би никога няма да прочета 3/4 от тях, защото вече стоят втора или трета година. Може би когато съм ги купувала съм си мислела, че са страшно интересни и реално съм имала желание да ги прочета, но вече нямам намерение нито време да се върна към тях, защото книги, които искам, продължават да излизат постоянно. И това е в реда на нещата. Много пъти съм искала да пиша по тази тема и в близкото бъдеще ще дам глас на въпроса за всички онези томчета, които стоят по рафтовете, но сякаш са невидими, щом започна да търся нещо за четене.

Колекциите от книги са важни за хората, които са ги чели и намират нещо специално в тях. Демек - аз. Сигурно в близкото бъдеще няма да се разделя с поне 90% от заглавията, които притежавам, защото ги смятам за безценни, що се отнася до всички преживявания и спомени, свързани с тях. Това е и причината с всеки изминал ден да затъвам все повече и повече в купчинки по земята, да се удрям в окачените по стената библиотеки и да се катеря по столове, за да търся място за някоя друга прочетена книжка.
Но всичко е наред. Непрочетени книги винаги ще има. Малко или много, те са част от професията Читател. И всъщност на мен, а предполагам и на много от вас, ми носят безкрайно щастие. (Освен в моментите, в които са останали само заглавия, изпаднали от задължителния tbr списък преди месеци и години) Затова не се притеснявам. Обичам да купувам книги. Често си позволявам да чета по-нови, заменяйки такива, чакащи реда си от много време. Обичам и да пренареждам непрочетените си книги, да ги разглеждам, припомняйки си защо съм ги купила и колко много всъщност искам да преживея описаните в тях истории. Избрала съм да бъда колекционер на приключения. А към колекциите ми се причисляват и всички онези, които все още не съм преживяла.
Ами вие - колко непрочетени книги имате? Страхувате ли се от бройката? Налагате ли си ограничения, когато влезете в книжарница? Купувате, за да допълните ценна колекция, или в повечето случаи изданията са "просто още една добавена книга"? Искам да знам мнението ви по темата, най-вече защото непрочетените книги са важни и като запален читател искам да предам посланието, че това да имаш малко или много недокоснати заглавия не е повод за срам или притеснение. Ще се радвам, ако се включите в дискусията!