В капана на Пловдив

    Пръстите ме сърбяха да напиша „информативен“ пост, нещо като пътеводител с любимите ми места и дейности в Пловдив. Истината обаче е, че този потенциален списък би повторил абсолютно всеки друг guide в интернет. Ако искате да научите за готини хипстърски заведения, instagramable кътчета из града и задължителни културни паметници, по-добре пуснете някое пътешественическо видео на чужденци в Ютуб - установих, че в тях информацията е най-приятно поднесена. Толкова приятно, че след като изгледах няколко случайни предложения преди няколко дни, желанието да скоча в колата и да скитам из пловдивските улици с часове стана по-натрапчиво от желанието да не мръдна от дивана под климатика. 

Шипка и Бузлуджа за ден

    Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени. 

    Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much.
    А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не. 

    Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.

За Бургас и морето (и взетите изпити, и бъдещето, но не чак толкова)

    Когато си мисля за Бургас, имам навика да асоциирам града с две конкретни чувства. Първото е на сигурност. Има хора, които нямат против да бъдат авантюристични в по-тривиалните аспекти от живота си. Обичат да експериментират с нови места, нови заведения и храни, с ново всичко. Аз залагам на познатото, на онова, което в миналото вече съм изпитала, познавам, сигурна съм, че харесвам и знам, че няма да ме разочарова в бъдеще. Не помня лято без Бургас, без лимоновия сладолед от центъра, ронената царевичка за обяд, без залезите на моста, без дълги разходки в Морската, цаца в капанчето, колело под наем, горещи вечери на някой балкон... 

    Второто чувство произлиза от всичко това: чувство, че си у дома далеч от вкъщи.

    По-различното тази година е, че очаквах почивката с гледка към морето горе-долу от края на почивката миналата година. Дълга беше изминалата година, но поне вече имам вселенско позволение да използвам репликата "заслужена почивка", понеже съм се претрудила с курсови, изпити и даже цяла дипломна, която, между другото (!), защитих преди две седмици. Приятели, краят на университетските постове настъпи! Също и студентското намаление за карта за градски транспорт - бъдете сигурни, че това е най-голямата ми болка. Кой знае, достатъчно луда съм, че след година-година и нещо пак да реша да запиша някоя магистратура. И гледайте тогава какво става. Jokes aside, наистина го обмислях/м, но не за друго, а защото е много странно изведнъж да бъдеш лишен от идентичност, с която си се асоциирал цели 16-17 години. По-голямата част от живота ми е преминала на различни нива в образователната система и на моменти се чувствам безпредметно, без посока. Е, посоката е кажи-речи ясна - big girl job, две седмици почивка за море, две за Коледа, приоритизиран социален живот през уикендите и колкото се може повече почивки за презареждане. Вълнувам се за всичко онова, което предстои, защото все още тая надежди, че мечтите, колкото и далечни да изглеждат, имат потенциал да се превърнат в реалност. 

Цари Мали Град през пролетта

    Правилно са казали хората, че празниците са време за почивка и семейство. През изминалите светли дни лаптопът и телефонът ми излязоха в заслужен отпуск, а аз похапнах козуначе и изгорих калориите по екопътеки (макар че немалко отидоха и в процеса на месене на въпросните козунаци... Перфектната тренировка, ако питате мен). И докато събирам сили и мотивация да седна и да поуча - опитвайки се да не си пусна Heartstopper „само докато си почивам“ - ще ви разкажа за краткото еднодневно пътешествие, което си спретнахме през празниците. 

    Дестинацията ни този път бе Цари Мали Град - комплекс от крепост, етнографски музей, храмове и екопътека в с. Белчин, недалеч от София. Да, сигурна съм, че го знаете. Има обаче защо да е толкова популярен - съчетанието от природа и история предразполага повечето видове туристи, а широките тревни площи (с много пейки и масички) са идеални за пикник, когато съумеете да издрапате по планината. И „издрапате“ е много точна дума за хората като мен, които обичат да казват, че нямат проблем с хайкването и са винаги готови за предизвикателство, но все пак поспират на всеки по-равен участък от пътеката, за да „изчакат“ изоставащите. 

Съботно бягство: екопътека "Искър-Панега"

     Хубавото на местата за пътешествие сред природата е, че колкото и пъти да ги посетиш, ще видиш нещо различно, но не по-малко красиво от предния път, особено ако е бил през друг сезон. Даже няма да споменавам прекрасното чувство да си заобиколен от растения и да ходиш, докато времето сякаш забавя своя ход и ти позволява да се насладиш на слънцето и чистия въздух, за да се завърнеш вкъщи с нови сили. 

    От началото на пандемията насам пътуванията ми бяха сведени до минимум и ограничени само до пределите на нашата страна. Мислех си, че няма смисъл да ги документирам, защото най-вероятно на повечето хора вече им е втръснало от едни и същи дестинации и снимки от подозрително близки ъгли. Но. Хубавите неща трябва да бъдат помнени, а както неведнъж съм казвала - този сайт е личният ми онлайн дневник.
    Затова днес ще ви разходя с мен по една от любимите ми екопътеки в близост до София (относителна, естествено), екопътеката "Искър-Панега", която се намира близко до Луковит и друга природна забележителност - пещера Проходна. 

Самолетни гледки

       Късно снощи, докато се опитвах да заспя, мислите ми се насочиха в една посока, която напоследък умешлино избягвам. Започна се от там, че не ми липсва кой знае колко да излизам по кафенета, например. Престоят у дома ме научи да комуникирам пълноценно с приятелите си въпреки разстоянието помежду ни. Показа ми, че домашното кафе на слънце и с компания по телефона не е чак токова лошо. Не изпитвам изгаряща нужда да посещавам нови ресторанти всяка седмица - за изминалите няколко месеца научих завиден брой нови рецепти и вече не се притеснявам кой знае колко, когато хора ги опитват, защото знам, че резултатът не никак лош. Не бих отказала някоя по-дълга и безцелна разходка из центъра, разбира се, но алтернативи все още има.

      Мислите ми ме отведоха до запазените highlights в инстаграм профила ми, посветени на пътуванията от изминалите няколко години. Припомних си всички онези красиви кътчета, които съм имала възможност да видя без дори да си давам сметка, че свободата да го правя отново и отново някога може да ми бъде отнета дори временно. 

      И ето - носталгия.  Носталгия по дългите минути пред гейтовете в очакване да зърна самолета, който ще ме отведе на непознато място; по глъчката и вълнението, което често се измества от досада заради бързащите, блъскащи се хора. А след това - онзи велик момент, когато самолетът набира скорост по пистата, а аз се залепям на седалката и през цялото ми тяло минава отново и отново едно особено електричество, примесено с приятна доза адреналин и най-вече вълнение, очакване стомахът ми да се обърне и главата ми да се замае, докато надничам през прозорчето, а земята долу се върти ту наляво, ту надясно.

Любими места в предпразничен Берлин

         Мястото на Берлин в списъците с най-интересните и привлекателни градове в Европа не е никак случайно. Културен център, сърце на съвременната история и дом на хора от всички краища на света - множеството лица на втория най-посещаван град на Стария континент привличат вниманието на всеки тип турист и го карат да се влюби от пръв поглед в смесицата от стилове, респектиращата обстановка и дори типичната за мястото сивота.

         Германската столица е място, на което отиваш, за да си дадеш сметка за значението на живота в по-широк план. Както знаете, първата половина на миналия век играе гравната роля на политическата сцена. Разбира се, свързваме я на първо място с Втората световна война, която е може би най-значимото историческо събитие от актуалната история, последствия от която продължават да имат огромно влияние до ден днешен. Германия се превръща в символ на терор и насилие, а жестокостите от концлагерите, горенето на книги, разбиването на магазини, издигането на стени между членовете на семейства продължава да бъде любима тема на много писатели, които отново и отново вдъхват живот на тъмната немска история.

Росток, Германия - малкият рай на Балтийско море

Обикновено всичките ми пътувания започват с някаква дълбока предистория, свързана с планове, обещания и дълги копнежи по някоя дестинация. И от сега ви казвам, че нямате късмет и отново ще ви се наложи да четете, защото пътуването ми до Германия не е лишено от нея. Съществува обаче доста голяма разлика, която днес споменавам с известен срам, тъй като определям старите си идеи като наивни и до известна степен глупави, незаслужено негативни и неоправдани, както се оказа преди по-малко от месец, когато за първи път стъпих на немска земя.

Paris, mon Amour

     Планирането на двойно пътуване не е чак толкова сложно, колкото хората си представят. Изисква прецизно пресмятане, работа с календар, доста ровене из сайтове и една идея повече увереност от обикновено - това са основните изисквания най-вече за хващането на правилните превозни средства, ориентирането в повече от един непознати градове, а също и чуването на алармата в четири сутринта! (Познайте кое се оказа предизвикателство за мен...)

      Когато стресът покрай хващането на правилното метро, влак и самолет, пренасянето на целия багаж без забравени елементи в хотелската стая и ориентирането в новата дестинация бъде преодоляно, започва на повърхността да изплува чувството на екстаз. Екстаз от това, че си се справил с всички сложнотии по минаването през чужда граница; че си успял да се намериш в град, където хората не говорят език, който ти знаеш; и най-вече че ти предстоят няколко дни по красиви и грандиозни улици на някой забележителен полис. В моя случай това беше великолепният Париж.

       Техническите подробности покрай пътуването ми от Лондон до Париж (което споменах в поста за пътуването ми до столицата на Обединеното кралство) не са от особено значение. Премина безпроблемно и лесно, пък и не съм първата, която го прави това упражнение. Хванахме влак от лондонската гара St. Pancras в седем часа сутринта и след два-три часа път пристигнахме на Gare du Nord в Париж. 

Нашето малко лондонско приключение

“I travel continuously, and I see many cities, but there is nowhere like London.”

– Norman Foster

       В представите ми Лондон винаги е бил само една недостижима мечта. Зароди се още преди 8-9 години, когато започнах да слушам повече великобритански изпълнители (т.е. предимно One Direction) и културата на страната стана част от ежедневието ми. Гледах снимки и четях статии за места, които в онзи момент ми се струваха твърде далечни и непосилни за възможностите ми. Дълго време в историите, които пишех тогава, описвах мостове, площади, малки улички и заведения, намерени някъде из въпросните снимки, но може би несъответстващи на реалността. 

       Случи се така, че вече не са само мечти и мъгляви представи, а съвсем реални спомени, направени по местата, които някога само героите ми посещаваха. И се оказаха по-красиви, отколкото очаквах! 

Разходка до Толедо - градът на трите култури

       По време на едноседмичното ни пътуване до Мадрид с майка ми решихме да си вземем ден почивка от големия град и да се потопим в атмосферата на Толедо, известен с названието "градът на трите култури".

 

Моето едноседмично бягство: Мадрид

      Има нещо страшно вълнуващо в това да посещаваш нови градове и места. Нетърпението и лекото притеснение се появяват седмици преди заветното пътуване, но кулминират в мига, в който стъпиш на местна земя и вдишаш тамошния въздух. Така само започва приключението. 

      Преди месец спонтанно проверих за по-евтини билети за Мадрид, столицата на Испания, и случайно попаднах на оферта, която беше твърде примамлива, че да я подмина. Пет минути по-късно вече бях пред компютъра и приключвах с резервацията си за две самолетни места - едно за мен и едно за майка ми - и си избирах хотел за престоящия ми едноседмичен престой. Не ми отне много време да се самоубедя, че бягството ми от реалността е добра идея - исках почивка от учене, време далеч от преподаватели и колеги, исках да се изгубя на непознато място, да практикувам езика, да гледам красоти. Мадрид се оказа правилното място.

Ден 1

       Приключението ни започна на 14 април, неделя, когато в ранния следобед самолетът ни излетя от София и към осем се приземихме на летище Адолфо Суарез - Мадрид Барахас.

       Това беше първото ми пътуване до Мадрид и може би малкото притеснение надделяваше в първите часове след пристигането ни. Но пък беше напълно безпочвено. Бързо разбрах, че градът е невероятно добре уреден, ясен и лесен (относително). Транспортът от Барахас е удобен (има експресен автобус, който превозва пътници на всеки 20 минути до три централни точки на града), станциите на метрото са навсякъде (и не се пътува с хартиени билетчета като при нас, а с карта, която се зарежда според нуждите на пътуващия. За нас най-добрата опция беше да плащаме за пътуване всеки път) и почти всичко е двуезично - лукс, който не бе нужен нито на мен, тъй като знам испански, нито на майка ми, понеже тя пък си има личен симултанен преводач в мое лице.

       В остатъка от вечерта се настанихме в хостелчето, разположено на 15 секунди от Пласа Майор, обиколихме площада, взехме си вечеря и решихме, че най-разумно ще е да се заредим със сили за предстоящите обиколки.

Да направя задължително в Рим

Две седмици след завръщането ми от Рим аз все още съм под ефекта на величествения град, хората и атмосферата, с която ме обгърна. Не мога да престана да се връщам към красивите гледки, на които станах свидетел, към вълнението и нетърпението да продължа да откривам нови неща, да вървя и да запомням. Тайно отварям снимките на телефона си и си припомням цветовете и енергията на италианската столица. В този дух несъзнателно започнах да правя "класация" на нещата, които ме впечатлиха най-много и които бих повторила при всяко положение, когато пак ми се отдаде възможност да посетя Рим. И не говоря единствено за места. Днес искам да ви разкажа и за няколко дейности, не задължително свързани с конкретна забележителност или локация. Именно те ме накараха да установя тази странно силна и неочаквана връзка с града, който светкавично се превърна в топ дестинация и мечта.

Скитане по малките улички

Рим е известен с безкрайните площади, замъци, руини и фонтани, до които водят лабиринти от малки, тесни улички. Още на първия си ден там осъзнах, че именно те са пътят, преносно и буквално, до опознаването на културата и автентичния дух на полиса. Заради това с майка ми, моят другар в италианското приключение, взехме решението да вървим, вместо да използваме метро или автобуси. И без това всички забележителности се намираха на 20-25 минути от хотела ни. А за да стигнем до тях, ежедневно се гмурвахме в тези улички-светове, пълни с дупки и стръмнини, но и дом на всичко автентично, което така искахме да видим. Малки джелатерии и типични ресторанти с масички, изкарани на улицата. Видяхме архитектурни шедьоври, скрити между жилищни блокове, покрити с бръшляни и ярки цветя, цъфнали въпреки сезона, великолепни площади на края на някои тези улици, евтини магазини за сувенирчета и обичайните западноевропейски суперчета, в които продават вода за центове, а не за 2 евро. 

Винаги ще предпочитам този начин на придвижване пред градския транспорт на който и да е град. Едновременно спестявам пари от билетчета, виждам всичко, което hop on-hop off бусчето би ми спестило, а и минавам по средно 20 километра на ден, което успешно замества фитнес тренировката ми и ме кара да се чувствам една идея по-малко гузна заради изядените сладоледи и пици. 

Рим е Изкуство

Рим е огромен и пищен. Той е бял, зелен, златен, син. Шумен и забързан, винаги жив.

Зад всеки ъгъл крие величието на отминалите векове; грандиозни сгради с потъмнели от времето фасади, високи до небето дървета, шумолящи фонтани, огромни площади, разноцветни магазинчета за джелато и пица, традиционни ресторантчета на улици, по които се движат автомобили. Малките улички се вият и ти откриват нови миниатюрни светове, изпълнени с цветове и звуци от говор и музикални инструменти. 

Небето над Рим е точно онзи цвят celeste, който така обичам. И сякаш няма край. Само статуите на богове и императори могат да го стигнат. 

Рим пази в себе си много история. За империи, републики, гладиатори, победи, загуби, нации, пътници, идващи и отминаващи, някои оставащи. И никога нищо не е напълно ясно, независимо дали имаш travel guide или си прочел всяка възможна статия в интернет за местата, които посещаваш. Защото там всеки камък може би е бил част от майсторски направена арка или може би колона, някой замък, нещо... В Рим всичко е нещо. Всичко има предистория. Всичко е било важно. И всичко е понесло следите на отминаващото време.

Понякога може да бъде мръсен и изморителен. Кара те да се спираш в нищото за миг почивка, който използваш, за да погледнеш през някой светещ прозорец и за да осъзнаеш, че отвъд стените на мръсната сграда се крие дворец, галерия, изкуство картини, стотици години бои, мрамор, кристали, труд, красота, изящество, светлини. Времето никога не е достатъчно, за да видиш всичко. Цял живот не стига, за да забележиш всеки детайл, всяка извивка.

И не ти се тръгва от Рим. Мисълта, че искаш да останеш там завинаги, винаги минава през ума ти. Може да не обръщаш внимание, но е там. Сигурно е защото няма друго такова място на света. Или пък защото градът тайно те е обгърнал и те кани да останеш още мъничко, защото има още неща, които ще накарат очите ти да се насълзят от възхищение. Винаги има още.

Дъждовен уикенд в Милано

Изпитвам огромно щастие от факта, че след толкова месеци планиране най-накрая мога да ви разкажа за твърде краткото си пътуване до великолепния Милано - града с безброй ренесансови сгради и църкви на всеки ъгъл, в който музиката звучи винаги на заден план, хората не се страхуват да показват себе си чрез тоалетите си и темпото на живот е по-бързо, отколкото можете да си представите. 

Всички тези неща разбрах не много след пристигането си в града миналия петък, 23 февруари, с очакване за прекарам там прекрасен, слънчев уикенд. Нищо, че Диляна, моята най-добра приятелка, при която всъщност отивах, ме беше предупредила, че ще се сблъскам с дъжд, лек вятър и липса на каквото и да било слънце. Разочарованието ми от климатичните условия обаче бързо остана на заден план, защото още със слизането си от влака от Малпенса до Централна гара се сблъсках с една от най-красивите сгради в Милано - самата гара. Висок таван, стъкла, огромни полилеи, много хора, различни езици - всички неща, които обожавам, събрани на едно място. И, разбира се, Диляна, която ме чакаше на вратата на пристигащите с много позитивна енергия и готова да вървим по 20 километра на ден, само и само да видя колкото се може повече от любимото ѝ място.

Настаних се в хотела си и по най-бързия начин хванахме първия автобус към метрото и от там - към първата ни и може би най-грандиозна дестинация - катедратала Дуомо (Миланската катедрала) на централния площад Пиаца дел Дуомо. Обикновено много се вълнувам преди да видя някакви такива места. Например първият път, когато се оказах пред Саграда фамилия в Барселона, плаках, защото ми беше трудно да приема, че е възможно да виждам такава красота със собствените си очи. Нетърпението и вълнението ме съпътстваха и този път, докато вървях по подземните тунели на метрото, а най-вече когато Диляна закри очите ми, преведе ме през стълбите и махната ръката си, за да видя прелестната катедрала. Дуомо се издига на почти 109 метра и, когато я гледаш отпред, изглежда плоска - все едно е огромен картонен лист, изрязан от някой невероятно талантлив артист с чувство за симетрия. Но това е далеч от истината - всъщтост е огромна постройка с много етажи и тераси, които туристите могат да посетят, ако закупят правилния билет. Освен това, ето ви един исторически факт - именно тук през 1805г. е коронясан Наполеон Бонапарт.

Първи крачки из Барселона III

Свързвам Барселона с няколко конкретни неща - слънце, море, Саграда фамилия и най-красивото небесно синьо, което съм виждала. И четирите неща видях по време на първата си обиколка в града, краят на която ще видите в този пост. Часове подред се разхождах под нетипично горещото за моите представи септемврийско слънце около величествената църква, превърнала се в символ на града, усетих бриза на кея - едно от любимите ми места там - и небосводът придаде красива тема да по-голямата част от снимките, които направих този ден.

Триумфалната арка се намира на пет минути разстояние от Parc de la Ciutadella и е една от най-известните постройки. Световното изложение от 1888 година е поводът за нейното построяване. "Барселона посреща всички нации" е надписът, който приветства местни и туристи към широкия площад, следван от парка и завършващ със зоопарка на Барселона.

Пловдив в 10 часа

Намирам импулсивните решения за едни от най-добрите, които човек може да вземе. Особено когато е от онази група индивиди, които предпочитат да изчисляват плюсовете и минусите на дадена ситуация и много често се отказват още преди да са си дали сметка колко прекрасно може да се окаже преживяването. 

Не мога да се определя напълно като такъв човек, но определено понякога се нуждая от момент, в който просто да кажа "Правя го." с голяма точка накрая. След него, независимо какво получа като резултат от стореното, се чувствам прекрасно, само защото съм излязла от комфортната си зона и съм предизвикала себе си с нещо, което до този момент ме е притеснявало по един или друг начин. Към тази група спада и напълно импулсивното решение на мен и най-добрата ми приятелка Лина да си хванем влака и за един ден да заминем за Пловдив.

Сигурно няма и една седмица от зараждането на идеята. Стояхме си в Коста една събота след уроците и една от нас (честно казано не помня коя) сподели, че ѝ се пътува, а след това каза и "Пловдив", следвано от "Какво ще кажеш?" и отговор "Абсолютно да". Нещата след това се развиха доста бързо - изкарахме си карта за намаление от БДЖ, понеже сме ученички (и си имахме сблъсък с счетоводителката в училище, която или вика, когато ѝ поискаш нещо, или направо гони и не прави това, за което си я помолил), купихме си билети и преживяхме дъъългата седмица до четвърти март. 

Приключението започна в пет без петнадесет - станах, оправих се, грабнах приготвената от предната вечер раница с най-необходимите неща (храна, фотоапарат и задължителната тройка портмоне, ключове и телефон) и от там към метрото за среща с Лина. Единствено в пет и половина можете да видите софийското метро само с плюс-минус десетима пътници на посока. Въпреки леко заспалата обстановка двете бяхме (почти) напълно събудени и чакахме с нетърпение да се качим на влака и да потеглим към Пловдив. Може би огромна част от нетърпението за това пътуване беше фактът, че и двете правехме много неща за първи път. Пример е возенето на влак. Преди да тръгнем всеки, на който кажехме, че ще пътуваме с БДЖ, ни се смееше с думите, че ще се разочароваме страшно много. Но в края на деня, когато се връщахме по обратния път, си дадохме сметка, че БДЖ е дори по-забавно и приятно от автобус - дали се дължи на първа класа или не - не знам - има си меки седалки, място за раздвижване и импулсивни снимки, шансът да си сам в купе е голям, а пък и е възможност да се срещнеш със случайна група набори испанци, които също толкова отчаяно като теб търсят от кой коловоз тръгва правилният влак. Но за това по-късно.