Дъждовен уикенд в Милано

Изпитвам огромно щастие от факта, че след толкова месеци планиране най-накрая мога да ви разкажа за твърде краткото си пътуване до великолепния Милано - града с безброй ренесансови сгради и църкви на всеки ъгъл, в който музиката звучи винаги на заден план, хората не се страхуват да показват себе си чрез тоалетите си и темпото на живот е по-бързо, отколкото можете да си представите. 

Всички тези неща разбрах не много след пристигането си в града миналия петък, 23 февруари, с очакване за прекарам там прекрасен, слънчев уикенд. Нищо, че Диляна, моята най-добра приятелка, при която всъщност отивах, ме беше предупредила, че ще се сблъскам с дъжд, лек вятър и липса на каквото и да било слънце. Разочарованието ми от климатичните условия обаче бързо остана на заден план, защото още със слизането си от влака от Малпенса до Централна гара се сблъсках с една от най-красивите сгради в Милано - самата гара. Висок таван, стъкла, огромни полилеи, много хора, различни езици - всички неща, които обожавам, събрани на едно място. И, разбира се, Диляна, която ме чакаше на вратата на пристигащите с много позитивна енергия и готова да вървим по 20 километра на ден, само и само да видя колкото се може повече от любимото ѝ място.

Настаних се в хотела си и по най-бързия начин хванахме първия автобус към метрото и от там - към първата ни и може би най-грандиозна дестинация - катедратала Дуомо (Миланската катедрала) на централния площад Пиаца дел Дуомо. Обикновено много се вълнувам преди да видя някакви такива места. Например първият път, когато се оказах пред Саграда фамилия в Барселона, плаках, защото ми беше трудно да приема, че е възможно да виждам такава красота със собствените си очи. Нетърпението и вълнението ме съпътстваха и този път, докато вървях по подземните тунели на метрото, а най-вече когато Диляна закри очите ми, преведе ме през стълбите и махната ръката си, за да видя прелестната катедрала. Дуомо се издига на почти 109 метра и, когато я гледаш отпред, изглежда плоска - все едно е огромен картонен лист, изрязан от някой невероятно талантлив артист с чувство за симетрия. Но това е далеч от истината - всъщтост е огромна постройка с много етажи и тераси, които туристите могат да посетят, ако закупят правилния билет. Освен това, ето ви един исторически факт - именно тук през 1805г. е коронясан Наполеон Бонапарт.

Пловдив в 10 часа

Намирам импулсивните решения за едни от най-добрите, които човек може да вземе. Особено когато е от онази група индивиди, които предпочитат да изчисляват плюсовете и минусите на дадена ситуация и много често се отказват още преди да са си дали сметка колко прекрасно може да се окаже преживяването. 

Не мога да се определя напълно като такъв човек, но определено понякога се нуждая от момент, в който просто да кажа "Правя го." с голяма точка накрая. След него, независимо какво получа като резултат от стореното, се чувствам прекрасно, само защото съм излязла от комфортната си зона и съм предизвикала себе си с нещо, което до този момент ме е притеснявало по един или друг начин. Към тази група спада и напълно импулсивното решение на мен и най-добрата ми приятелка Лина да си хванем влака и за един ден да заминем за Пловдив.

Сигурно няма и една седмица от зараждането на идеята. Стояхме си в Коста една събота след уроците и една от нас (честно казано не помня коя) сподели, че ѝ се пътува, а след това каза и "Пловдив", следвано от "Какво ще кажеш?" и отговор "Абсолютно да". Нещата след това се развиха доста бързо - изкарахме си карта за намаление от БДЖ, понеже сме ученички (и си имахме сблъсък с счетоводителката в училище, която или вика, когато ѝ поискаш нещо, или направо гони и не прави това, за което си я помолил), купихме си билети и преживяхме дъъългата седмица до четвърти март. 

Приключението започна в пет без петнадесет - станах, оправих се, грабнах приготвената от предната вечер раница с най-необходимите неща (храна, фотоапарат и задължителната тройка портмоне, ключове и телефон) и от там към метрото за среща с Лина. Единствено в пет и половина можете да видите софийското метро само с плюс-минус десетима пътници на посока. Въпреки леко заспалата обстановка двете бяхме (почти) напълно събудени и чакахме с нетърпение да се качим на влака и да потеглим към Пловдив. Може би огромна част от нетърпението за това пътуване беше фактът, че и двете правехме много неща за първи път. Пример е возенето на влак. Преди да тръгнем всеки, на който кажехме, че ще пътуваме с БДЖ, ни се смееше с думите, че ще се разочароваме страшно много. Но в края на деня, когато се връщахме по обратния път, си дадохме сметка, че БДЖ е дори по-забавно и приятно от автобус - дали се дължи на първа класа или не - не знам - има си меки седалки, място за раздвижване и импулсивни снимки, шансът да си сам в купе е голям, а пък и е възможност да се срещнеш със случайна група набори испанци, които също толкова отчаяно като теб търсят от кой коловоз тръгва правилният влак. Но за това по-късно.