Много неща ми се иска да коментирам и това несъмнено ще се случи, но не в един-единствен пост. Днес искам да започна с нещо позитивно. Ще ви разкажа за нещата, които (не)осъзнато спечелих през изминалите месеци като студентка по испанска филология.
Може би "голямото" нещо, което трябва да стои в началото на този импровизиран списък, е знанието. Записах се в тази специалност с мисълта, че аз испански знам - учила съм в испанска гимназия и съм отделяла стотици часове, за да уча лексика и граматика. Да, но не. За отрицателно време прекрасните преподаватели, които поеха задачата не само да ни учат, а и да ни покажат как се учи, отвориха дори по-широко вратата към испаноезичния свят. Наложи се да се стегна и да вложа всичките си сили, за да взема всичко най-добро, което ми предложиха. И днес с усмивка мога да кажа, че знам много повече, отколкото през онзи октомври на 2017 година, когато влязох в Испанската библиотека със самочувствие на всезнаеща.
Докато с часове се рових из речници, разлиствах граматики и се чудих как да смогна с ученето на десетки фразеологизми, група от мотивирани, интелигентни и забавни младежи стоеше кротко до мен. Започнахме да си говорим, намерихме общи теми, опознахме се, намерихме си любимо местенце на Народен. Спечелихме доверието си и днес можем с усмивка да кажем, че сме приятели. Колеги, ще потвърдите ли, ако четете това? :)
Университетът не значи само учене, купони (които аз доста пропуснах) и безсънни нощи. Той е и място, което да те научи на отговорност - да мислиш и да се справяш със задълженията си, а не да разчиташ други хора да се заемат с тях вместо теб. Не мога да кажа, че учителите ми в гимназията ми спестиха всичката документация. Но в Софийския университет се научих сама да се заемам с подаване на документи, търсене на решения на проблеми, обикаляне по кабинети за срещи с различни хора и т.н. Това рефлектира и на много други дейности от личния ми живот. Придобих една идея повече увереност и вече не се свеня пред посещения на институции или личности извън кръгчето ми на комфорт.
Преди две седмици за първи път ме скъсаха на изпит. Заслужено или не, случи се. Нямам какво да направя, освен да се подготвя по-добре за поправката през септември. Цялото преживяване обаче ми даде нещо повече от главоболие (негативно) и разочарование (негативно). По някакъв странен начин ме ядоса (позитивно/негативно?) до състояние, в което единственото, което исках, беше това никога повече да не ми се случва (позитивно). Следващите изпити взех с пълни шестици. Защо? Защото разбрах, че трябва да съм упорита, да се старая, да вярвам в себе си и да правя всичко възможно, за да постигам целите си, независимо от обстоятелствата. Не защото така трябва, а защото аз така искам и защото за мен това е правилното.
Блогът ми остана на заден план, но за сметка на това социалният ми живот достигна до точка, може би непозната за мен. Харесват ми контактите, които създадох. Харесва ми, че имах възможност да ходя по различни събития с яки хора. Много случки и емоции, които, както казах, не могат да бъдат изписани на едно място. Мина едва една година, остават три, а аз се надявам единствено на това вторият курс да бъде също толкова интригуващ, колкото беше изминалият.
