Когато си мисля за Бургас, имам навика да асоциирам града с две конкретни чувства. Първото е на сигурност. Има хора, които нямат против да бъдат авантюристични в по-тривиалните аспекти от живота си. Обичат да експериментират с нови места, нови заведения и храни, с ново всичко. Аз залагам на познатото, на онова, което в миналото вече съм изпитала, познавам, сигурна съм, че харесвам и знам, че няма да ме разочарова в бъдеще. Не помня лято без Бургас, без лимоновия сладолед от центъра, ронената царевичка за обяд, без залезите на моста, без дълги разходки в Морската, цаца в капанчето, колело под наем, горещи вечери на някой балкон...
Второто чувство произлиза от всичко това: чувство, че си у дома далеч от вкъщи.
По-различното тази година е, че очаквах почивката с гледка към морето горе-долу от края на почивката миналата година. Дълга беше изминалата година, но поне вече имам вселенско позволение да използвам репликата "заслужена почивка", понеже съм се претрудила с курсови, изпити и даже цяла дипломна, която, между другото (!), защитих преди две седмици. Приятели, краят на университетските постове настъпи! Също и студентското намаление за карта за градски транспорт - бъдете сигурни, че това е най-голямата ми болка. Кой знае, достатъчно луда съм, че след година-година и нещо пак да реша да запиша някоя магистратура. И гледайте тогава какво става. Jokes aside, наистина го обмислях/м, но не за друго, а защото е много странно изведнъж да бъдеш лишен от идентичност, с която си се асоциирал цели 16-17 години. По-голямата част от живота ми е преминала на различни нива в образователната система и на моменти се чувствам безпредметно, без посока. Е, посоката е кажи-речи ясна - big girl job, две седмици почивка за море, две за Коледа, приоритизиран социален живот през уикендите и колкото се може повече почивки за презареждане. Вълнувам се за всичко онова, което предстои, защото все още тая надежди, че мечтите, колкото и далечни да изглеждат, имат потенциал да се превърнат в реалност.
