В капана на Пловдив

    Пръстите ме сърбяха да напиша „информативен“ пост, нещо като пътеводител с любимите ми места и дейности в Пловдив. Истината обаче е, че този потенциален списък би повторил абсолютно всеки друг guide в интернет. Ако искате да научите за готини хипстърски заведения, instagramable кътчета из града и задължителни културни паметници, по-добре пуснете някое пътешественическо видео на чужденци в Ютуб - установих, че в тях информацията е най-приятно поднесена. Толкова приятно, че след като изгледах няколко случайни предложения преди няколко дни, желанието да скоча в колата и да скитам из пловдивските улици с часове стана по-натрапчиво от желанието да не мръдна от дивана под климатика. 

Шипка и Бузлуджа за ден

    Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени. 

    Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much.
    А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не. 

    Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.

За Бургас и морето (и взетите изпити, и бъдещето, но не чак толкова)

    Когато си мисля за Бургас, имам навика да асоциирам града с две конкретни чувства. Първото е на сигурност. Има хора, които нямат против да бъдат авантюристични в по-тривиалните аспекти от живота си. Обичат да експериментират с нови места, нови заведения и храни, с ново всичко. Аз залагам на познатото, на онова, което в миналото вече съм изпитала, познавам, сигурна съм, че харесвам и знам, че няма да ме разочарова в бъдеще. Не помня лято без Бургас, без лимоновия сладолед от центъра, ронената царевичка за обяд, без залезите на моста, без дълги разходки в Морската, цаца в капанчето, колело под наем, горещи вечери на някой балкон... 

    Второто чувство произлиза от всичко това: чувство, че си у дома далеч от вкъщи.

    По-различното тази година е, че очаквах почивката с гледка към морето горе-долу от края на почивката миналата година. Дълга беше изминалата година, но поне вече имам вселенско позволение да използвам репликата "заслужена почивка", понеже съм се претрудила с курсови, изпити и даже цяла дипломна, която, между другото (!), защитих преди две седмици. Приятели, краят на университетските постове настъпи! Също и студентското намаление за карта за градски транспорт - бъдете сигурни, че това е най-голямата ми болка. Кой знае, достатъчно луда съм, че след година-година и нещо пак да реша да запиша някоя магистратура. И гледайте тогава какво става. Jokes aside, наистина го обмислях/м, но не за друго, а защото е много странно изведнъж да бъдеш лишен от идентичност, с която си се асоциирал цели 16-17 години. По-голямата част от живота ми е преминала на различни нива в образователната система и на моменти се чувствам безпредметно, без посока. Е, посоката е кажи-речи ясна - big girl job, две седмици почивка за море, две за Коледа, приоритизиран социален живот през уикендите и колкото се може повече почивки за презареждане. Вълнувам се за всичко онова, което предстои, защото все още тая надежди, че мечтите, колкото и далечни да изглеждат, имат потенциал да се превърнат в реалност. 

Цари Мали Град през пролетта

    Правилно са казали хората, че празниците са време за почивка и семейство. През изминалите светли дни лаптопът и телефонът ми излязоха в заслужен отпуск, а аз похапнах козуначе и изгорих калориите по екопътеки (макар че немалко отидоха и в процеса на месене на въпросните козунаци... Перфектната тренировка, ако питате мен). И докато събирам сили и мотивация да седна и да поуча - опитвайки се да не си пусна Heartstopper „само докато си почивам“ - ще ви разкажа за краткото еднодневно пътешествие, което си спретнахме през празниците. 

    Дестинацията ни този път бе Цари Мали Град - комплекс от крепост, етнографски музей, храмове и екопътека в с. Белчин, недалеч от София. Да, сигурна съм, че го знаете. Има обаче защо да е толкова популярен - съчетанието от природа и история предразполага повечето видове туристи, а широките тревни площи (с много пейки и масички) са идеални за пикник, когато съумеете да издрапате по планината. И „издрапате“ е много точна дума за хората като мен, които обичат да казват, че нямат проблем с хайкването и са винаги готови за предизвикателство, но все пак поспират на всеки по-равен участък от пътеката, за да „изчакат“ изоставащите. 

Любими места в предпразничен Берлин

         Мястото на Берлин в списъците с най-интересните и привлекателни градове в Европа не е никак случайно. Културен център, сърце на съвременната история и дом на хора от всички краища на света - множеството лица на втория най-посещаван град на Стария континент привличат вниманието на всеки тип турист и го карат да се влюби от пръв поглед в смесицата от стилове, респектиращата обстановка и дори типичната за мястото сивота.

         Германската столица е място, на което отиваш, за да си дадеш сметка за значението на живота в по-широк план. Както знаете, първата половина на миналия век играе гравната роля на политическата сцена. Разбира се, свързваме я на първо място с Втората световна война, която е може би най-значимото историческо събитие от актуалната история, последствия от която продължават да имат огромно влияние до ден днешен. Германия се превръща в символ на терор и насилие, а жестокостите от концлагерите, горенето на книги, разбиването на магазини, издигането на стени между членовете на семейства продължава да бъде любима тема на много писатели, които отново и отново вдъхват живот на тъмната немска история.

Росток, Германия - малкият рай на Балтийско море

Обикновено всичките ми пътувания започват с някаква дълбока предистория, свързана с планове, обещания и дълги копнежи по някоя дестинация. И от сега ви казвам, че нямате късмет и отново ще ви се наложи да четете, защото пътуването ми до Германия не е лишено от нея. Съществува обаче доста голяма разлика, която днес споменавам с известен срам, тъй като определям старите си идеи като наивни и до известна степен глупави, незаслужено негативни и неоправдани, както се оказа преди по-малко от месец, когато за първи път стъпих на немска земя.

Paris, mon Amour

     Планирането на двойно пътуване не е чак толкова сложно, колкото хората си представят. Изисква прецизно пресмятане, работа с календар, доста ровене из сайтове и една идея повече увереност от обикновено - това са основните изисквания най-вече за хващането на правилните превозни средства, ориентирането в повече от един непознати градове, а също и чуването на алармата в четири сутринта! (Познайте кое се оказа предизвикателство за мен...)

      Когато стресът покрай хващането на правилното метро, влак и самолет, пренасянето на целия багаж без забравени елементи в хотелската стая и ориентирането в новата дестинация бъде преодоляно, започва на повърхността да изплува чувството на екстаз. Екстаз от това, че си се справил с всички сложнотии по минаването през чужда граница; че си успял да се намериш в град, където хората не говорят език, който ти знаеш; и най-вече че ти предстоят няколко дни по красиви и грандиозни улици на някой забележителен полис. В моя случай това беше великолепният Париж.

       Техническите подробности покрай пътуването ми от Лондон до Париж (което споменах в поста за пътуването ми до столицата на Обединеното кралство) не са от особено значение. Премина безпроблемно и лесно, пък и не съм първата, която го прави това упражнение. Хванахме влак от лондонската гара St. Pancras в седем часа сутринта и след два-три часа път пристигнахме на Gare du Nord в Париж. 

Да направя задължително в Рим

Две седмици след завръщането ми от Рим аз все още съм под ефекта на величествения град, хората и атмосферата, с която ме обгърна. Не мога да престана да се връщам към красивите гледки, на които станах свидетел, към вълнението и нетърпението да продължа да откривам нови неща, да вървя и да запомням. Тайно отварям снимките на телефона си и си припомням цветовете и енергията на италианската столица. В този дух несъзнателно започнах да правя "класация" на нещата, които ме впечатлиха най-много и които бих повторила при всяко положение, когато пак ми се отдаде възможност да посетя Рим. И не говоря единствено за места. Днес искам да ви разкажа и за няколко дейности, не задължително свързани с конкретна забележителност или локация. Именно те ме накараха да установя тази странно силна и неочаквана връзка с града, който светкавично се превърна в топ дестинация и мечта.

Скитане по малките улички

Рим е известен с безкрайните площади, замъци, руини и фонтани, до които водят лабиринти от малки, тесни улички. Още на първия си ден там осъзнах, че именно те са пътят, преносно и буквално, до опознаването на културата и автентичния дух на полиса. Заради това с майка ми, моят другар в италианското приключение, взехме решението да вървим, вместо да използваме метро или автобуси. И без това всички забележителности се намираха на 20-25 минути от хотела ни. А за да стигнем до тях, ежедневно се гмурвахме в тези улички-светове, пълни с дупки и стръмнини, но и дом на всичко автентично, което така искахме да видим. Малки джелатерии и типични ресторанти с масички, изкарани на улицата. Видяхме архитектурни шедьоври, скрити между жилищни блокове, покрити с бръшляни и ярки цветя, цъфнали въпреки сезона, великолепни площади на края на някои тези улици, евтини магазини за сувенирчета и обичайните западноевропейски суперчета, в които продават вода за центове, а не за 2 евро. 

Винаги ще предпочитам този начин на придвижване пред градския транспорт на който и да е град. Едновременно спестявам пари от билетчета, виждам всичко, което hop on-hop off бусчето би ми спестило, а и минавам по средно 20 километра на ден, което успешно замества фитнес тренировката ми и ме кара да се чувствам една идея по-малко гузна заради изядените сладоледи и пици. 

Първи крачки из Барселона III

Свързвам Барселона с няколко конкретни неща - слънце, море, Саграда фамилия и най-красивото небесно синьо, което съм виждала. И четирите неща видях по време на първата си обиколка в града, краят на която ще видите в този пост. Часове подред се разхождах под нетипично горещото за моите представи септемврийско слънце около величествената църква, превърнала се в символ на града, усетих бриза на кея - едно от любимите ми места там - и небосводът придаде красива тема да по-голямата част от снимките, които направих този ден.

Триумфалната арка се намира на пет минути разстояние от Parc de la Ciutadella и е една от най-известните постройки. Световното изложение от 1888 година е поводът за нейното построяване. "Барселона посреща всички нации" е надписът, който приветства местни и туристи към широкия площад, следван от парка и завършващ със зоопарка на Барселона.

Барселона в три дни

Барселона в три дни е истинска Мисия невъзможна. 

Особено когато нямаш идея на коя от безбройните линии на метрото да се качиш, трябва да се записваш в университет на чужд език (сложно дори и да го знаеш), да си отвориш банкова сметка без постоянен адрес или номер на чужденеца, а вън е 30 градуса, които се усещат като 35, понеже това е слънчева Барселона, която всички асоциират с плажове, мохито, тен и "Деспасито".

Но колкото невъзможна, толкова и възможна е задачата да свършиш всички важни задължения и все пак да успееш да обходиш главните забележителности на един от най-красивите и вдъхновяващи градове, които съм посещавала през сравнително краткия си деветнадесетгодишен живот. И това го твърдя от опит. 

Приключението ми започна късния следобед на 12-ти юли, когато самолетът ми потегли от софийското летище към Ел Прат, това в Барселона, за да кацне 20 минути по-рано. Бях уморена, тъй като същия ден бях минала седем часа курс по БЧК с един от най-активните хора, които някога съм срещала. Спеше ми се адски, но в същото време цялото ми съзнание бушуваше, понеже знаех, че ме делят има-няма 3 часа до пристигането в Барселона. Затова и пътуването мина бързо. От Ел Прат баща ми, моят придружител в това приключение, и аз хванахме първия автобус, за който бяхме сигурни, че ще ни заведе до правилното място, и потеглихме.

За да стигнем 20 минути по-късно на едно от най-вълшебните места в целия град без да си даваме сметка. Монтджуик. Величественият дворец с множество фонтани, които стават част от атрактивно представление всяка вечер, се намира на площад Испания, на 10 минути пеша от хо(с)тела, който бяхме наели. Знаех местоположението на туристическата атракция, но до момента, в който го видях, не си бях дала сметка пред какво точно предстои да се изправя. Останах с ококорени очи и усмивка, която не може да бъде измерена, в продължение на много време, докато вървях бавно към величественото място. В обратната посока от хотела ни. Тогава ми трябваха само няколко минути, за да погледам и за да осъзная къде се намирам и какво точно предстои да правя там. Бяха ли достатъчни? Не. Но все пак се отправихме към хотела за заслужена почивка, която не се проточи така, както очаквахме. Хостелът ни се намираш на една от двете (най-) главни улици на града, което, както можете да се досетите, беше предпоставка за много шум от булеварда на десет крачки от прозореца ни. Който, впрочем, беше... ужасен. Стаята ни не беше това, което очаквахме, но ставаше за престой през нощта - единственото време, през което реално се завъртахме там. 

Сутринта и ранния следобед на 13ти посветихме на университета ми - Universitat de Barcelona.

Най-голямото ми постижение за тези няколко часа не е това, че се записах сама, докато баща ми ме следваше като бодигард-сянка през цялото време. Постижението ми е, че по някакъв начин разчупих езиковата бариера и за първи път от страшно много време започнах да мисля до такава степен на испански, че забравих, че придружителят ми е в пълно неведение за това какво се случва, за какво става въпрос в разговорите, които водя. Също, че най-накрая доказах, че тоя език го знам. Защото майка ми до миналата седмица ме питаше "Ти разбираш ли какво се пее в тая песен?", нищо, че ще започна пета година откакто се заех с изучаването на испанския.

Получих студентската си карта, папка и планер от университета, както и всички необходими документи за плащане на такси и прочее, и се отправих на напълно неуспешно приключение към най-близкия клон на банката, с която работи университетът ми, само за да ми кажат, че те не могат да ми помогнах със създаването на ученическа банкова сметка, тъй като съм в грешния офис. Макар и непродуктивно, преживяването ми донесе известни положителни емоции. Нека обясня:

Баща ми говори доста добър английски, но не и испански (понякога ударението му на грасиас е грешничко :/). Поради тази причина влязох в офиса и с усмивка заговорих на банкера на английски. (Също и защото не съм на "ти" с банковата лексика на испански, признавам си. Но мога да си купя хляб и бира и като един не много сложен човек съм доволна от това.) Въпреки първоначалният "Yes, a little bit" отговор на въпроса дали говори на английски, получих много объркан, неразбиращ поглед, когато обясних защо съм там. И точно три секунди след това бях принудена да обърна разговора на кастеяно, щото... Ми, беше ми ясно, че нищичко няма да се получи. В първия момент ми се стори, че това беше ситуацията и с испанския, защото мъжът продължаваше да стои и да ме гледа объркано след като му дръпнах една доста високо интелигентна реч за това как искам банкова сметка, щото "Пол някой-си от УБ ми каза да дойда тука, моля ви се". Последва просто едно "Ти сигурна ли си, че не си от тук? Защото говориш по-добър кастеяно от повечето испанци, които познавам". Бам. Самочувствие от 7 на 54321. Благодаря!

След кратка следобедна почивка се отправихме на приключение по културните точки в крада.

Саграда Фамилия, архитектурните произведения на Гауди(с ударение на И, моля ви се, не ме карайте да споря отново по тая тема, щото ударение даже графично има), Ел Корте Инглес. От търговския център си взехме плодова салатка и ледена вода, седнахме на една пейка и се възползвах от възможността да потвърдя теорията си, че в тоя град съм способна дори на пейка да живея. Просто да съм там. Достатъчно ми е. 

По някаква случайност на съдбата стигнахме до пеещите фонтани на Монтджуик точно преди началото на светлинното представление. Което беше взимащо дъха. Адска красота. Колкото и да ви говоря, все няма да е достатъчно, защото за да разберете, трябва да сте там и да го видите със собствените си очи. И да го усетите. Защото тоя фонтан на и аз не знам колко метра нагоре се изсипва върху хората при най-малкия повей на вятъра. А той вечерта хич не беше малък. Защото се прибрах с влажна коса и дрехи, и размазана спирала. Но безкрайно щастлива. Това беше първия път, в който видях

зрелището, и... е някак си много успокояващо, че след около месец ще мога да го посещавам по-често, тъй като ще ми бъде на най-много 20 минути от вкъщи с метро.

Само дето по това време ще имам лекции. А събота и неделя по това време евентуално ще спя. Или ще уча. Или ще готвя рамен, понеже ще съм беден студент и инстант нудълите ще са ми любимият деликатес.

Последният ден от престоя ни мина също толкова вълнуващо, колкото и предния - сутринта се справих с предизвикателствата около създаването на банкова сметка, по най-бързия начин се върнах в хотела, за да събера багажа си заедно с баща ми, и след това се отправих към още едно място, което беше останало непосетено при последната ми визита на Барселона - Ла Рамбла и околните Колумб и Ла Бокерия. Пешеходната им улица е всичко, което може да бъде представено като определение под думата "прелест" в личния ми речник. Обожавам места, пълни с хора. Още повече обожавам архитектура като тази, която видях там. Обичам туристически кътчета, малки улички, площади насред жилищни сгради. Вече обичам и Ла Бокерия - от сега мога да кажа, че това ще е едно от местата, които ще посещавам най-често, когато се преместя да живея там. Най-вече заради изобилието от свежи плодове и продукти, плодовите салати и пресни сокове във всички цветове на дъгата. 

Разходихме се в мола на пристанището, хапнахме от местния Мак Доналдс (който е много по-различен от това, което познаваме в България. Винаги се изненадвам от разликите, които се появяват дори в подобни огромни вериги), говорихме си на една пейка, докато ядохме чудесен и много скъп сладолед, и просто се насладихме на хладното, леко ветровито време, което ни удостои дори с няколко минути дъжд по случай тръгването ми. (Барселона не искаше да си тръгвам, казвам ви. Иска да съм там толкова, колкото и аз.)

Към пет официално взехме багажа от хотела си, хванахме градския автобус и се отправихме обратно към Ел Прат - края на краткото ни приключение, което, въпреки оскъдното време, завърши с успех по всички параграфи. Бяхме адски уморени, батериите на телефоните ни падаха и на този етап и двамата искахме да си ходим, за да поспим в меки легълца и да се изкъпем с душ, който не се спира всеки път, щом се обърнеш в кабинката. На същия
хал беше и Гери, бъдещата ми съквартирантка и настояща приятелка, която беше в Барса, за да се запише в Криминология. Като пълни клошари двете седяхме час до една тоалетна, за да си зареждаме телефоните, ядохме на земята пред гейтовете, подигравахме се на бруталните снимки на студентските ни карти, които, честно казано, приличат на мъг шотове. И най-накрая, след известно закъснение на летището, се качихме на самолета и полетяхме над все още будната, окъпана в светлини под залеза на слънцето Барселона, обратно към нашата София.

(Написано на 18.07.2017г.)