Година и половина във ВУЗ не е чак толкова много време, признавам. Но пък ми беше напълно достатъчно, че да направя няколко генерални заключения, с които с напредването на лекциите се научих да живея. Може би след половин година ще се появят фактори, които да ги оборят. Може пък да има такива, които да ги затвърдят. И със сигурност ще има нови заключения, които да добавя към този списък. Но днес ще се спра на:
Времето никога не е достатъчно
Общовалиден факт, който успях да потвърдя в контекста на ученето. До заключението стигнах през първата седмица на първи курс. Изведнъж лекциите започнаха да се трупат, а към тях и домашните, курсовите работи, бързите срещи за кафета с цел социализиране. Колкото повече задачи имаш, толкова по-бързо времето тече. И ако го осъзнаеш по-рано, започва да тече още по-бързо. Две на нула в полза на времето.
С това обаче осъзнах, че е ок понякога да не си на върха на to do списъка. Ок е от време на време да оставяш по една-две несвършени задачи за утре (испанското в мен се обажда), ок е да предпочетеш почивката пред това да учиш до 2 в името на довършена задача за четене по някоя дисциплина.
Академичен живот = Социален живот
Забавлявам се с уни меменцата във фб на тема "социален живот" също толкова, колкото и останалите студенти, които са вкусили от истината, която стои зад тях. Няма време, има за учене, т.н. Но Уни не е само учене. Всъщност е време за сериозно личностно развитие, създаване на приятелства и контакти, забавление. И не е честно тези неща да страдат за сметка на ученето по простата причина, че в един момент последствията се усещат и определено не са от най-приятните.
Красивото не винаги е практично
И тук визирам няколко неща: гримът и специалния тоалет за сутрешни лекции (колкото и да ми се иска да се снимам в учебна обстановка), високите обувки, дамските чанти, tumblr органайзерите за задачи, записки, а понякога и прекрасният дълъг маникюр. В университета приоритет има всичко практично.
Понякога няма да си добър във всичко
Отне ми време да надникна над негативната страна на този факт и да осъзная, че всъщност мога да използвам слабостите си в собствена полза.
Моментът, в който осъзнаеш, че не си най-добър, че не всичко ти се отдава супер лесно, че има хора, които умеят нещо по-добре от теб или че схващат десет пъти по-бързо, е доста потискащ, защото предразполага към самосъжаление, ако не друго. И демотивира. Става така, че започваш да наблюдаваш успехите на останалите и наум си повтаряш, че ти не можеш, не ти се получава, не, не, не... Но след това си даваш сметка, че всички тези, които успяват, могат да се превърнат в страшна мотивация да учиш повече, да ги настигнеш и след това да ги надминеш. Дълъг процес, труден път, но напълно постижим.
Airplane mode е най-добрият ти приятел!
На туитър, инстаграм, Фейсбук, на всичко, когато знаеш, че те натоварват понякога също толкова, колкото и обстоятелствата в реалния живот. Днес те са главният виновник за разсейването, бавенето на задачи, отлагането им дори. И понякога единственото решение се крие в спускащото се в горната част на телефона меню и има формата на самолетче.
