Без новогодишни цели тази година

Краят на 2018-та приближава с бясна скорост, а с него и надеждите за "ново аз", "нови" върхове за покоряване, "нова" възможност да поправим грешките от миналото си, да се отървем от някой друг вреден навик, да започнем да спортуваме повече и какво ли още не. 

Но защо трябва да чакаме началото на новата година, защо трябва да чакаме дори понеделника, за да направим нещата, които искаме?

Ние, хората, харесваме идеята за ново, чисто начало, след което можем да градим живота си по начин, различен от предишния - по-добър и изчистен от всякакви пороци. Харесва ни това да имаме отправна точка, както и идеи за осъществяване. "Новогодишни цели". Мечти и желания, които имаме, подхващаме мотивирано, но често оставяме. Защо? Сигурно защото след "Ще започна с идването на новата година" идва "Ще започна следващия понеделник" или "Ще започна в началото на следващия месец", и така до безкрай. 

Не харесвам новогодишните цели. Същността им е прекрасна - няма нищо по-хубаво от това да си целенасочен и да преследваш нещата, които искаш. Но не е нужно да са новогодишни. Ако човек иска нещо, може да го направи още сега, точно в този момент - може да остави безсмислените си занимания, да обуе спортните обувки и най-накрая да се престраши да влезе в залата, или пък следващия път на пазар да подмине участъка с вредни храни. Не е нужно цялото това чакане на несъществуващи отправни моменти във времето, които сигурно действат като някаква мотивация понякога, но са чиста абстракция в реалността. И всъщност показват само и единствено склонността на индивида да отлага и отлага, да си намира причини да не прави нещата, които казва, че иска, а всъщност понякога си въобразява, че иска, защото са наложени от обществото.

Нима най-масовите новогодишни цели не са именно спирането на цигари, здравословното хранене, свалянето на онези 5-6 излишни килограма? Прави ми впечатление всяка година. Коментира се по телевизията, по радиото, а да не говорим за огромното количество видеа и постове на десетки ентусисти.

Като се замисля, лошото при новогодишните цели не е задължително стартовата точка. По-скоро е фактът, че някъде около края на януари и началото на февруари всички цели са забравени, вършителите - доста разочаровани, а очакванията на собствениците на фитнеси - потвърдени. Скоро си говорих с момичето от моя фитнес и тя потвърди това - бум-ът на издаването на месечни фитнес карти е през януари, но февруари намаляват драстично. Тя го обясни с това, че хората го правят, защото си мислят, че е тяхното нещо. Записват се във фитнеса с идеята да направят нещо добро за самите себе си, но в действителност не им харесва и бързо се разочароват от липсата на резултати, след което напълно се отказват. Позволих си да добавя към това, че понятието "новогодишна цел" носи в себе си погрешната идея за бързо изпълнение. Постигането на успехи не е нещо, което се случва от днес за утре, изисква търпение и отдаденост. Но кой да знае, когато на първи си плати за картата...

Тази година отново няма да си поставя цели. Повечето вече започнах да изпълнявам още в момента, в който се появяваха в ума ми. Предстои да се заема с други идеи, но това няма да стане задължително на първи януари. Ще започна новата 2019 г. без очаквания, без надежди, и ще се радвам на всяка малка победа, която ми предстои.

И въпреки това ще работя усилено по себе си и в името на всички онези неща, които искам да постигна. Ще продължа развитието си и ще бъда малко по-добра версия на себе си. Ще дам всичко от себе си, за да направя 2019-та по-добра от всички изминали досега години. 

Една Коледа разстояние

Преди точно една година в този момент отново бях вкъщи, на топло, обградена от любими хора, вкусна храна и празничен дух. Както сега се бях отдала на спомените от изминалите месеци - хубавите и лошите, тези, научили ме на урок или други, дали ми повод за размисъл. 

365 дни, цяла година, много случки, смях, емоции, запознанства и новости. 365 интересни дни, които едва ли ще се повторят в периода до следващата Коледа. Оказа се, че именно там се крие магията на отминаващото време - не допуска случките да се повтарят, поднася неочаквани изненади и винаги ни води към момент, в който всички парченца от пъзела са наредени и изглежда сякаш нищо не може да развали перфектния момент. Кулминацията винаги ми се е струвала 25 декември. 

А днес - усмивки, топлина и подаръци, последното от специално значение по особени причини. Харесва ми да получавам, но дори повече ми харесва да подарявам. При това не неща, за които някой ме е помолил, а такива, за които съм се сетила по време на някой случаен разговор и съм бързала да запиша тайно на бележка някъде, за да може днес хората около мен да седнат около елхата, да разкъсат опаковъчната картина и да се изненадат искрено, да се зарадват и да не скрият усмивката си до края на деня. В този дух: "Любовта тежи повече от златото" (Josephine Daskam Bacon).

Не е ясно колко части на "Сам вкъщи" ще изгледам днес, нито пък колко часа ще играя на Симс. Няма гаранция и колко от останалите от снощи сармички ще хапна. Колкото и да е отговорът на трите - няма да го направя с угризения и определено няма да си мисля за това колко време ще трябва да тичам на пътеката след празниците. Днес е ден за почивка и наслаждаване на свободното време преди онова-което-не-бива-да-се-назовава (ако не се сещате - сесията).

А Блогмас беше успешен! Написах 11 поста (заедно с този) - не са 24 както повелява блог и влог традицията, но пак са по-добре от 4-те поста, които прибнипно бих публикувала. 11 поста, написани в духа на сезона и с желание да направя още една крачка към преоткриването на Stormy Garden. Благодаря на всеки от вас, отделил от времето си, за да прочете някоя или всички публикувани статии! Надявам се да са ви харесали!
След една година може би отново ще съм тук и ще пиша нещо подобно. Надявам се обаче 365-те дни да са били цветни, изпълнени със събития и прекрасни хора, пътешествия, снимки, успехи и все такива положителни нещица. Пожелавам го на всички!

Весела Коледа!

Как да останем мотивирани и да учим по време на празниците

Седмиците около коледните празници са едни от най-трудните както за работещите, така и за студентите (а да не говорим за работещите студенти). Преди празниците нямаме търпение да стане време за почивка, а след тях пък се молим времето да минава по-бавно, защото не искаме да се сблъскаме с ежедневните задачи. А пък и сесията се подава иззад ъгъла...

Мотивацията по време на тези две седмици почивка е нещо, с което се боря всяка година, защото ми отнема време да намеря баланса между удоволствие и задължение. Потиска ме мисълта, че не мога да се отдам напълно на едното или на другото, а крайните срокове започват да ме притискат и след има-няма половин месец трябва отново да се явявам на изпити, за които пък имам да науча по един учебник. 

За този празничен сезон съм заредена с няколко идеи, които да приложа и да се опитам да бъда една идея по-продуктивна, и днес искам да ги споделя с надеждата поне един от вас да намери мотивация и да използва дните си добре!

Почивка, но и Работа

Целта на "почивните" дни е повече от очевидна и е глупаво да се опитваме да се лишим от заслуженото време за отдих в името на това да бъдем свръх продуктивни. Нужно е да бъде установена граница между двете и времето да бъде разпределено - например, да се отделят по половин-един-два часа за работа на ден или пък да се отделят два-три цели дни за това. Важен е балансът и редуцирането на стреса до минимум.

Позволете си да починете добре, заредете се с енергия и след това натиснете газта и се наградете за добрата организация! 

Да систематизираме задачите си

Това е може би нещо очевидно, но все пак си струва да го спомена: систематизирани, задачите не изглеждат чак толкова страшни и предразполагат към завършването им. От много време вече to do списъците са най-добрият ми приятел, защото ми позволяват да приоритизирам и да разпределям времето си така, че накрая да съм готова с всичко в срок.

Да си намерим другарче за учене

Работата в група може да е опасна, но и страшно полезна. Плюсовете са повече от минусите. В случай, че си намерите приятел от същата специалност, можете да си правите срещи "за по кафе", в които да обсъждате теми от някой конспект, или заедно да работите по домашни или курсови работи. Но факторът "колега" не е задължителен. Който и да е понякога е по-добре от никого. Аз, например, обичам да излизам с най-добрата си приятелка. Сядаме в някое кафене и в продължение на няколко часа всяка работи самостоятелно върху задачите си. Обстановката и фактът, че виждаш продуктивността от друг, зареждат с желание и сили за учене. 

Да премахнем всичко разсейващо 
И тук визирам храна, филми, Симс 4, телефон и интернет, изкушаващи срещи с приятели и обиколки на магазини. Времето за учене, което сте отделили по предназначение, трябва да е само за това и за нищо друго. Използвайте празниците като удобен повод да упражните този принцип и след това го приложете през новата година като част от учебната ви рутина!

Да учим "умно", а не много дълго!
Тук съм виновна! Харесва ми идеята за дълга сесия учене и премятане на учебници, но това не винаги е най-добрият и най-вече най-умният вариант. Намерете вашия начин да бъдете възможно най-продуктивни за минимален период от време - опитайте за час-час и половина да възприемете материал, който би ви отнел двойно повече време. Или учете три часа, но се съсредоточете върху повече задачи. Учете активно, а не пасивно. Експериментирайте с подхода си и се награждавайте за малките успехи.

Нашата малка джинджифилова къщичка

Тази година със сетра ми за първи път направихме две малки джинджифилови къщички. Решихме за по-сигурно да заложим на вече готови части, които намерихме в Икеа, но се случи така, че "лепилото", с което би трябвало да бъдат прикрепени и декорирани те, беше свършило в магазина и се наложи да правя сама. Може би именно то стана причината за провала - стените на къщичките ни няколко пъти паднаха, трябваше да ги придържаме 30 минути и най-накрая декорацията стана по-скоро като полу-разтопен сняг, отколкото каквото и да било друго. 

Все пак ги завършихме - украсихме ги с много бонбони и декорацийки, междувременно изядохме голяма част от неизползваните такива, докато слушахме музика и се подигравахме една на друга за великите творения. 

Със сигурност препоръчвам правенето на подобен вид проекти, но ако имате много голямо търпение и не се ядосвате, когато нещо се обърка (тоест, не сте като мен). Трудно е иска доста време и прецизност, а и след това не ви се ще да ги развалите, за да ги хапнете. 

"Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" от Цвета Тодорова - Ревю

Никога не съм си падала по поезия - нямам претенции да имам страхотен усет и понякога се слувча да свръхинтерпретирам, да ровичкам за скрити значения. Струва ми се твърде сложна и недостъпна, случва се често да не харесвам произведения, които хората покрай мен обожават. Виждам я като нещо строго лично - цяло преживяване, от което всеки индивид може да си извлече различна поука и да види нещо противоположно на това на седящия до него. В поезията няма правилно и грешно. А понякога всичко се свежда до моментни чувства, които взимат превес и наклоняват везната на една страна. Случаят с "Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" е малко по-специален. 

Стихосбирката на слънчевата Цвета Тодорова е непретенциозна, съставена от прости думи, които формират сложни изречения. Стиховете в нея хващат читателя и го пренасят през цяла гама от емоции - някои положителни, други не чак толкова. Хвърлят го към бездънна пропаст от спомени, които предизвикват умилителни усмивки за едно време, в което двете лица на любовта се сблъскват едно в друго до създаването на зрелищна заря от чувства - тях Цвета предава простичко, леко, без претенцията на велик поет, готов да завзема нови висини. И пак, прави именно това по свой собствен начин. 

Темата, която обединява стиховете, е любовта във всички нейни форми - красива, мечтана, но и болезнена и носталгична. Ако бях прочела мъничката книжка преди два месеца, най-вероятно щях да изплача душата си. Днес я прелиствам с щастлива усмивка, защото няколко определени стиха уцелват правилното място в душата ми по правилния начин. Това е качеството, което до този момент е спечелило толкова много привърженици на поезията на Цвета, а и ще продължи да печели такива - посланията ѝ могат да намерят пътя си към всеки един, който се зачете. Звучат искрено и преживяно. 

В стила и оформлението на стихосбирката намирам известна прилика в нашумялата Рупи Каур, но не виждам място за сравнение, защото двете интерпретират различни теми с различен подход и повече или по-малко омагьосват читателите си чрез майсторската си игра с думите.

Започнах с това, че за мен "Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" е по-различна от останалите стихосбирки, и всичко, изписано до този момент, обяснява. Искам обаче да добавя едно последно нещо в защита на твърдението си: любовта е едно от универсалните понятия, които използваме в живота си. Него не можем да отнесем към една нещо или към един-единствен човек. Понякога тя е нещо по-голямо, по-всеобхватно. И Цвета се е справила страхотно със задачата си да загатне тази всеобхватност. Любов сега, любов преди, любов някога; към Него или Нея, към себе си, към Живота. Тъга и Щастие заради мен и заради теб. И всичко това в едни 64 странички.

И отново - аз не разбирам поезията. Сложна ми е. Но мога да усетя емоции и да оценя таланта. И това ми е достатъчна причина да ви предложа "Пиша, за да забравя. Четеш, за да си спомниш" - прочетете я и сами се уверете, че има и такива млади хора - талантливи и с желание да се изявят и докажат.

Съкровища от Коледния панаир на книгата 2018

Вече е традиция всяка зима, съвсем малко преди коледните празници, да посещавам любимия ми Коледен панаир на книгата и да се прибирам вкъщи с повече книги, отколкото са ми нужни. С този пазар тази година провалям пост, който исках да публикувам, свързан именно с това масово купуване на книги два-три пъти в годината, което влияе понякога негативно на четенето. Но... Нека да се направим, че не съм си правила този план. Вместо това днес ще се съредоточим върху книжките, които вчера си намериха нов дом в библиотеката ми.

С приятелка от университета отидохме на "кратка" обиколка из четирите етажа на НДК, пълни с изкушения. И двете си пръгнахме с прекалено много, но за разлика от нея, на мен ми се върти идеята да напарвя още един курс до Двореца, защото си харесах още три заглавия, които с тъга оставих зад себе си вчера.

Този път не си взимах само популярни, напоследък нашумели заглавия главно защото много издателства предлагаха страхотни оферти от сорта на три книги за десет лева. Такива, например, са "Влакът на сираците", "Куршум за двама" и "Акушерката от харема" - тотално непланирани покупки, но нямаше как да не ги взема след като прочетох анотациите и ги харесах много! 

"Художникът на битки" на Артуро Перес-Реверте пък ми попадна съвсем случайно и нямаше начин да я оставя в купинката с книжки по пет лева. Уча испанска филология, както може би знаете, и се интересувам от много испаноговорещи писатели. През изминалите две години Перес-Реверте ми беше препоръчван от преподавателите ми многократно. И вчера ударих джакпота с любимата им негова книга. 

Вълнувам се страшно много за биографията на принцеса Даяна. Хвърлила съм ѝ поглед още от първите дни на работа в книжарницата, и вчера се наградих с нея без повод. Не мога да кажа, че следя много-много живота на кралското семейство, нито пък че ги харесвам чаааак толкова. И въпреки това фигурата на Даяна винаги ми е била интересна. Гледала съм страшно много документални филми за живота и смъртта ѝ и имам своите теории за второто. Бих искала да се запозная с други факти за нея, които не са ми попадали до този момент.

"Разказано на водата" от Паула Хоукинс също е непланирана, но пък съм щастлива, че я фокусирах на щанда на Ентусиаст, понеже доста си падам по криминални романи, а пък на Паула Хоукинс съм фен откакто прочетох "Момичето от влака". Не съм чела предварително ревюта (добра идея е сега да погледна) и се надявам да оправдае очакванията ми.

И последната и единствена книга, която целенасочено търсех на щанда на любимите Ибис - "Девети ноември" от Колийн Хуувър. Прочетох "Жестока любов" скоро и се зарекох, че ще прочета всяка книга на авторката, която се публикува на български. Избрах точно тази заради прекрасинте ревюта на български блогъри. Стискам палци да не ме разочарова! 

А вие посетихте ли Панаира, какво си взехте? Какво ще четете през предстоящата коледна почивка?

Из Netflix мемоарите на една студентка

Сред нас, студентите, Нетфликс се е превърнал в нещо като шега, понже с него можем да обясним отсъствия, ненаписани задачи и пропуснати крайни срокове. С две думи - нямаме време, но за сметка на това имаме огромно желание да си пуснем някой сериал и да го гледаме, докато не приключим и с последния епизод на последния излязъл сезон. Все по-често се случва да е с основание. 

Напоследък освен обичайните любими предавания на платформата се качват и оригинали на Нетфликс, които стават все по-добри според моето скромно мнение. Разбира се, тук съм, за да направя кратък guide за всички онези от тях, които наистина си струват. 

Втори 8-ми декември

За осми декември не пътувахме по хлъзгави пътища в Банско, за да качваме снимки от хотелски стаи и да пием скъп алкохол. Не си купихме скъпи тоалети специално за вечерта. Не се редихме на километрични опашки пред дискотеки в Студентски град и не се катерихме по маси под оглушителния звук на чалга. 

Но пък бяхме заедно - хората, които искахме за се забавляваме и да не изпадаме в крайности, за които ще си спомняме със странно чувство. Организирахме се в послединя момент и бяхме малка група (не целият курс), решихме да отидем на латиноамерикаснки бар - тематично, нали сме испанска филология.

И си изкарахме жестоко!

Регетон и голямо място за танци, присветкващи светлини, приятели и добро настроение - оказа се, че само това ми е нужно, за да си прекарам студентския празник страхотно. Не очаквах - не знаех къде отивам и дали ще ми хареса, не бях сигурна дали по някое време няма да ми стане скучно. Радвам се, че опасенията ми не останаха оправдани. Диляна си дойде от Милано, реши да се включи в скромната ни групичка и си мисля, че и тя си прекара страхотно. Разбихме се на регетон, бяха разочаровани от мен, защото не знам всички песни, които пускаха, минахме по няколко шота текила и пихме страшнно свеж джин с тоник с краставица и черен пипер, който бих се опитала да си направя вкъщи. Насладихме се на страхотната обстановка в Макондо (бар) в латиноамерикански стил, но си направихме твърде малко снимки (аз, например, имам една-единствена, на която със затворени очи и смешна усмивка ям краставицата от коктейла, която съм хванала с две сламки, все едно са клечки за ядене. Няма да ви удостоя с удоволствието да я видите, отива в личния архив). 

Прибирахме се с прекрасния нощен градски. След забавен момент с непознати на улицата и след това 15 минути пеша от спирката до нас с танцова стъпка, най-сетне дойде време за тотално размазване - но в леглото. 

Няма значение къде сте били, надявам се просто да сте си изкарали толкова добре, колкото и аз; да сте били в готина компания и да сте правили нещата, които искате. В крайна сметка, това са дните от следването, за които ще разказваме след някоя друга година. 

А пък днес продължавам с редовните занимания - чистене, фитнес, учене, някое пътешествие до Икеа...

"Чернобилска молитва" от Светлана Алексиевич - Ревю

"Как ще си запишете душата ми? Ако аз самата невинаги я чета..."

Не е лесна задача да говориш за книги, които не могат да бъдат описани простичко и само с няколко думи. Емоционалният им заряд е твърде голям, човешки са, предизвикват съжаление и понякога те карат да искаш да престанеш да четеш, защото ти идва в повече. Нека обаче да не бъркаме "Чернобилска молитва" с другите книги, за които би могло да се отнесе това. Защо? Защото придава плътност на описания от сорта на "много близка до мен", "реална" и "истинска" - чернобилската трагедия, за съжаление, не е продукт на въображението на някой автор, ами е реалността, в която хиляди са принудени да живеят до днешни дни. 

Достоверността на книгата се базира на факти, но не такива, до които можем да достигнем чрез Уикипедия или някой документален филм; става въпрос за факти, представени от хора, видели със собствените си очи последствията, опитали да продължат живота си и (не)успели. Разказани са под формата на монолози на работници, военни, журналисти, физици, политици, съпрузи, деца. И по изреченото личи всеки момент от изживения ужас - неспокойни са, тъжат, страдат и мечтаят за друга реалност. За повечето от свидетелите информацията от документите е незначителна, защото е обработена и изопачена. Свидетелствата им от първа ръка са превърнати в нещо много по-важно от нея. Заедно са разказ за живота на "оцелелите", в който понятията "вина", "любов" и "страх" на моменти придобиват различни значения.

"Изкуството е спомен. Спомен за това, което сме били. Страх ме е... страх ме е, че страхът сменя в живота ни любовта..."

"Бета-частица, алфа-частица... Цезий, стронций... Те се разпадат, размиват се, пренасят се... А какво става с човека?"

Трудно може да се възприеме фактът, че някои от хората, дали интервю на Светлана Алексиевич, да станали свидетели на няколко трагедии през живота си - 11 септември, Войните, ГУЛАГ и взривяването на централата през 1986 г. Сигурно още. Всяка една е малка война, която е оставила значим отпечатък в световната история, но най-вече в живота на отделната личност.
Гласовете в "Чернобилска молитва" звучат все едно се надпреварват в категория "най-голям ужас". Не е ясно чии истории са най-трагични: на "доброволците", които стъпват на облъчена земя и светкавично осъзнават, че може би няма да видят любимите си хора никога повече; на семействата, които са принудени да заровят домовете си и да се качат автобуси, за да пропътуват стотици километри и да започнат нов, но нежелан живот; на майките, които са принудени да избират между любовта и живота, а след това трябва да се разделят с двете или да се борят с децата си за поредната глътка въздух.

„Вместо обичайните утешителни думи лекарят казва на жената на умиращия мъж: „Не може да се приближавате! Не може да го целувате! Не може да го галите! Това вече не е любимият човек, а обект, подлежащ на дезактивация“. Тук и Шекспир отстъпва. И великият Данте. Въпросът е: да се приближа или да не се приближа? Да целуна или да не целуна?“

Понякога изниква мисълта, че човешкият живот е нищо. Или че става само за разменна монета. Всичко това, защото целият инцидент е обграден от лъжи - от правителство, от работници, от медии. Достъпът до истината е свободен само за онези, които ще спечелят, ако я задържат в тайна, като ликвидират всичко и всеки, позволил си да изрече дори една грешна думичка.
Фалшивата подреденост и равенство, които проповядва идеологията на комунизма, рухват също толкова внезапно и силно, колкото и чернобилския реактор, а също и сигурността на обикновения човек. И бързо се стига до едно генерално заключение - може би трябва да се страхуваме не от радиацията, а от човека - истинското чудовище.
"Чернобилска молитва" не е нападка към онези, допуснали грешка. Не е нападка и към всички, допринесли към задълбочаването на проблема. Не е и молба за съжаление. Тя е призив към всеки един от нас да знае и да помни.

Тук оставям няколко линка с откъси от книгата, които ви препоръчвам да прочетет, ако планирате да дадете възможност на "Чернобилска молитва": freepoetrysociety, Paradox, Площад Славейков. 

Любими козметични продукти през зимата

Зимата е сезонът, който с идването си винаги ми напомня, че трябва да полагам повече грижи за себе си във всяко едно отношение: обличам се по-дебело и топло, опитвам се да се храня здравосволно и все пак се награждавам с някой горещ шоколад или коледна напитка от Коста, спортувам усилено и се грижа за кожата си.

Последното от изброените е темата на днешния ми пост. Той е извън зоната ми на комфорт - отдавна не съм писала за козметика и продукти, а и не се чувствам чааак толкова информирана, че да изказвам мнение. И все пак съм тук, за да разширявам познанията си и да споделям мнение!

Продуктите, които са част от рутината ми в последния месец, са сред любимите ми по една или друга причина.

Започвам с няколко продукта за грижа за кожата, които харесвам страшно много! 

Мицеларната вода на Mixa е най-приказният разтвор за почистване на грим, който съм използвала. Тази на снимката не е предназначена за моя тип кожа (смесена), но върши работата перфектно и миризмата ѝ е една идея по-поносима от тази на останалите от серията. Не нося ФДТ или други сериозно покриващи продукти през деня, но все пак не изпускам стъпката, защото водата премахва мръсотията от прекрасния софийски въздух и оставя кожата ми готова за следващите стъпки в рутината. (Цена: около 10 лева)

Uriage Gel Nettoyant е измивен гел за лице и тяло, който си взех след консултация с дерматолог. Предназначен е за смесена и мазна кожа. Формулата му е без сапун и парабени, усеща се много нежна, прави лека пяна и няма натрапчива миризма, която да остане след измиване. Оставя кожата ми една идея по-матирана и наистина чиста. Използвам го вечер преди да нанеса крем (най-често използвам най-обикновения защитен крем Бочко с витамин Е, невен и маслина, предназначен за 0+ месеца, тъй като напоследък той е единственият продукт, който не ми създава проблеми), а понякога и сутрин, когато искам да разнообразя. (Цена: 25-27 лева, в зависимост от аптеката)

Почистващият продукт за сутрините е пяната за измиване с розово масло на Leganza. Отново - деликатна пяна и малко по-силен от нужното аромат на роза. Оставя кожата ми чиста и мека. След няколко седмици употреба забелязвам, че изглежда значително по-добре, но не мога да кажа дали това се дължи само на един продукт, или на комбинацията от всички използвани. (Цена: около 5 лева)

Колкото и да обичам да си играя с грим, напоследък нямам достатъчно време. Стъпките ми за ежедневен грим са сведени до минимум, но все пак всики задължителни.

Блогмас 2018!

Ако гледаме от практичната страна на нещата, този пост трябваше да публикувам вчера, на първи декември, за да обявя официално участието си в Блогмас. Но и днес е ден! И блогмас ще има! 

Днешният пост е малко инцидентен и непланиран. Нямах намерение да пиша прозаични обяснения, но пък ми се прииска (а и ще използвам възможността да споделя какво правя напоследък). 

Участието ми в Блогмас не беше точно планирано, но и няма да е като обичайните такива - за съжаление тази година отново няма да имам възможност да публикувам ежедневно, особено дейли постове - нека си признаем, че в един момент те и без това стават доста скучни, защото никой няма чааак толкова интересно ежедневие, освен ако предварително не е планирал разни събития или дейности. Имам доста задължения към университета, отделно лични задачи, заровена съм в книги и това силно ограничава времето ми за писане. Затова планът ми е през 2-3 дни (а понякога дори по-малко) но 24 декември да пускам тематични зимни или коледни статийки с възможно най-разнообразно съдържание, за да не зарина блога с еднотипни теми, които и без това няма да бъдат интересни за никого. Планирала съм колаборация, теми за размисъл, идеи и типично коледни нещица. Със сигурност ще черпя вдъхновение от всички влогъри и блогъри, които тази година също ще качват редовно. Желая късмет и много забавление на участниците, а също и приятно четене на читателите!

Коледно-декемврийски книжен маратон #чилколеда

Коледен маратон? 

Бройте ме!

Преди няколко дни Криси пусна в ютуб канала си видео на тема коледния книжен маратон, който тя и Марто от  justmybookstagram организират този месец. И не ми отне много убеждаване, за да реша, че ще се включа! 

Не съм най-големият почитател на книжните маратони, защото в по-голямата част от случаите са организирани така, че на де мога да ги наместя в графика си - седем книги, една седмица, сто категории, ама и предизвикателства междувременно... Това е и причината на организаторите да променят обичайните правила и да ги направят удобни и предразполагащи към четене! Имаме не една седмица, а цял месец - от днес, 01.12, до 24.12, за да прочетем книжки, които да се впишат в следните шест категории: 

1. Джинджифилова бисквита - кратка книга 

2. Коледни лампички - четете книга само след залез 

3. Коледна играчка - книга, която е като бижу в библиотеката ви 

4. Коледна звезда - книгата, която най-много искате да прочетете през декември 

5. Коледен подарък - книга, която някой ви е подарил 

6. Коледна магия - книга, която прави хората по-добри

Важно уточнение е, че една книга може да съотвестства на две или повече категории - идеята е да няма напрежение и всеки, решил да вземе участие, да се забавлява и да му е приятно, докато чете. 

Не съм сто процента сигурна кои книги ще чета аз, тъй като в последно време съм на настроения и предпочитам да нямам планове. Има само няколко книжки, за които си мисля, и които избрах с тайната мисъл да ги "унищожа" преди предстоящия Коледен панаир на книгата - искам да мога да си накупя книжки без угризения, че имам сто непрочетени къщи. Ще си купя ги с мисълта, че имам 97 непрочетени!
Другата причина, която ме подтикна към това решение, е неудовлетворението от изминалата година в читателски план. Четох, но не четох достатъчно и не се насладих на книгите, които попаднаха в ръцете ми. Иска ми се да запомня 2018-та с хубави попадения измежду всички посредствени. С тази мисъл избрах следните няколко заглавия: 

"Чернобилска молитва" от Светлана Алексиевич - страшно не-коледна книга. Но искам да я прочета от мнооого време и мисля, че сега е подходящият момент, освен това си мисля, че ще я чета само след залез. На теория с нея ще мога да отметна категории 2, 4 и 6.
"Хари Потър и стаята на тайните" - няма начин да е зима и Ева да не прочете поне една книга от поредицата на Роулинг. Избрах втората част, защото ми е любима и е достатъчно кратка, че да отговори на предизвикателство номер 1 и 5 (подарък от роднини от преди много години!).
Бижуто на рафтовете ми ще е "Ясновидците" на Либа Брей. Вече съм я чела и дори имам написано ревю за нея - можете да го прочетете ето тук. От миналия панаир на книгата си купих и втората част, но не помня достатъчно добре сюжета, че да я започна. Затова е време за препрочитане!
Както казах - ще променям, ще добавям и ще махам, но най-важното е, че ще чета и ще се постарая да се насладя на макс!
Благодаря на Криси и Марто и поздравления за категориите и желанието тази година да организират маратон! Кликтете тук, за да изгледате нейното видео по темата, и тук, за да посетите неговия блог.

Приятно четене на всеки от вас, решил да се включи! Четете хубави книги и се забавлявайте! И весел Блогмас!

Ежедневни уроци от университета

Година и половина във ВУЗ не е чак толкова много време, признавам. Но пък ми беше напълно достатъчно, че да направя няколко генерални заключения, с които с напредването на лекциите се научих да живея. Може би след половин година ще се появят фактори, които да ги оборят. Може пък да има такива, които да ги затвърдят. И със сигурност ще има нови заключения, които да добавя към този списък. Но днес ще се спра на:

Времето никога не е достатъчно

Общовалиден факт, който успях да потвърдя в контекста на ученето. До заключението стигнах през първата седмица на първи курс. Изведнъж лекциите започнаха да се трупат, а към тях и домашните, курсовите работи, бързите срещи за кафета с цел социализиране. Колкото повече задачи имаш, толкова по-бързо времето тече. И ако го осъзнаеш по-рано, започва да тече още по-бързо. Две на нула в полза на времето.

С това обаче осъзнах, че е ок понякога да не си на върха на to do списъка. Ок е от време на време да оставяш по една-две несвършени задачи за утре (испанското в мен се обажда), ок е да предпочетеш почивката пред това да учиш до 2 в името на довършена задача за четене по някоя дисциплина.

Академичен живот = Социален живот

Забавлявам се с уни меменцата във фб на тема "социален живот" също толкова, колкото и останалите студенти, които са вкусили от истината, която стои зад тях. Няма време, има за учене, т.н. Но Уни не е само учене. Всъщност е време за сериозно личностно развитие, създаване на приятелства и контакти, забавление. И не е честно тези неща да страдат за сметка на ученето по простата причина, че в един момент последствията се усещат и определено не са от най-приятните.

Красивото не винаги е практично

И тук визирам няколко неща: гримът и специалния тоалет за сутрешни лекции (колкото и да ми се иска да се снимам в учебна обстановка), високите обувки, дамските чанти, tumblr органайзерите за задачи, записки, а понякога и прекрасният дълъг маникюр. В университета приоритет има всичко практично.

Понякога няма да си добър във всичко

Отне ми време да надникна над негативната страна на този факт и да осъзная, че всъщност мога да използвам слабостите си в собствена полза.

Моментът, в който осъзнаеш, че не си най-добър, че не всичко ти се отдава супер лесно, че има хора, които умеят нещо по-добре от теб или че схващат десет пъти по-бързо, е доста потискащ, защото предразполага към самосъжаление, ако не друго. И демотивира. Става така, че започваш да наблюдаваш успехите на останалите и наум си повтаряш, че ти не можеш, не ти се получава, не, не, не... Но след това си даваш сметка, че всички тези, които успяват, могат да се превърнат в страшна мотивация да учиш повече, да ги настигнеш и след това да ги надминеш. Дълъг процес, труден път, но напълно постижим.

Airplane mode е най-добрият ти приятел!

На туитър, инстаграм, Фейсбук, на всичко, когато знаеш, че те натоварват понякога също толкова, колкото и обстоятелствата в реалния живот. Днес те са главният виновник за разсейването, бавенето на задачи, отлагането им дори. И понякога единственото решение се крие в спускащото се в горната част на телефона меню и има формата на самолетче.

За дните, в които решиш, че ще посетиш някой магазин

1. Буташ - вдигаш.

2. Не казваш на майка си/ приятеля си/ детето си/ който и да е придружител "Ооо, ми те ще си го вдигнат, нали затова работят тук".

3. Взимаш - връщаш на мястото му и не го оставяш на другия край на магазина.

4. След като ти кажат, че нещото, което искаш, го няма, не питай "Така ли?". Отговорът е да. Да, така. 

5. Не хвърляй парите си на касата. Ще ти хвърлят парите в отговор. Само дето не знаеш колко точен е този зад касата.

6. Книгата се казва "Гордост и предразсъдъци", а не "Истина или предизвикателство".

7. Не ровиш като къртица. 

8. Питаш дали има картички някъде другаде преди да платиш тази, която вече си избрал. 

9. Не дърпаш консултант за ръка/ ръкав/ друга част от тялото/униформата.

10 Не говориш на ти, когато ти се говори на Вие. Не сме на полето.

11. Не ходиш да питаш колега същото, което си попитал мен. Отговорът няма да бъде по-различен.

12. "Нямам дребни" не е опция, когато се виждат еднолевките и двулевките в ръката ти.

13. Определено не казвай "А само да ми покежете къде стои ---" в 21:57. 

14. Не говори по телефона, докато говориш с консултанта. 

15. Не очаквай консултантът да знае всичко на 100% (особено когато се намира в книжарница - не е чел всичко, не е възможно).

16. Бюрото за информация не е тук. 

17. Не, не можем да принтираме нищо от служебния ни принтер.

18. На поздрава "Добър ден/ Добър вечер" се отвръща със същото, а не с поглед ала "Ти що ми говориш, ма". 

19. Запазената стока е запазена стока и няма да ти бъде продадена, само защото се тръшкаш като петгодишно.

20. Не щракаш с пръсти на консултанта от другата страна на магазина. Причините са очевидни. 

21. Също така определено не чакаш той да стигне до теб. Консултатнът е там, за да консултира, а не за да слугува.

И още някакви такива работи...
:) 

Да направя задължително в Рим

Две седмици след завръщането ми от Рим аз все още съм под ефекта на величествения град, хората и атмосферата, с която ме обгърна. Не мога да престана да се връщам към красивите гледки, на които станах свидетел, към вълнението и нетърпението да продължа да откривам нови неща, да вървя и да запомням. Тайно отварям снимките на телефона си и си припомням цветовете и енергията на италианската столица. В този дух несъзнателно започнах да правя "класация" на нещата, които ме впечатлиха най-много и които бих повторила при всяко положение, когато пак ми се отдаде възможност да посетя Рим. И не говоря единствено за места. Днес искам да ви разкажа и за няколко дейности, не задължително свързани с конкретна забележителност или локация. Именно те ме накараха да установя тази странно силна и неочаквана връзка с града, който светкавично се превърна в топ дестинация и мечта.

Скитане по малките улички

Рим е известен с безкрайните площади, замъци, руини и фонтани, до които водят лабиринти от малки, тесни улички. Още на първия си ден там осъзнах, че именно те са пътят, преносно и буквално, до опознаването на културата и автентичния дух на полиса. Заради това с майка ми, моят другар в италианското приключение, взехме решението да вървим, вместо да използваме метро или автобуси. И без това всички забележителности се намираха на 20-25 минути от хотела ни. А за да стигнем до тях, ежедневно се гмурвахме в тези улички-светове, пълни с дупки и стръмнини, но и дом на всичко автентично, което така искахме да видим. Малки джелатерии и типични ресторанти с масички, изкарани на улицата. Видяхме архитектурни шедьоври, скрити между жилищни блокове, покрити с бръшляни и ярки цветя, цъфнали въпреки сезона, великолепни площади на края на някои тези улици, евтини магазини за сувенирчета и обичайните западноевропейски суперчета, в които продават вода за центове, а не за 2 евро. 

Винаги ще предпочитам този начин на придвижване пред градския транспорт на който и да е град. Едновременно спестявам пари от билетчета, виждам всичко, което hop on-hop off бусчето би ми спестило, а и минавам по средно 20 километра на ден, което успешно замества фитнес тренировката ми и ме кара да се чувствам една идея по-малко гузна заради изядените сладоледи и пици. 

Рим е Изкуство

Рим е огромен и пищен. Той е бял, зелен, златен, син. Шумен и забързан, винаги жив.

Зад всеки ъгъл крие величието на отминалите векове; грандиозни сгради с потъмнели от времето фасади, високи до небето дървета, шумолящи фонтани, огромни площади, разноцветни магазинчета за джелато и пица, традиционни ресторантчета на улици, по които се движат автомобили. Малките улички се вият и ти откриват нови миниатюрни светове, изпълнени с цветове и звуци от говор и музикални инструменти. 

Небето над Рим е точно онзи цвят celeste, който така обичам. И сякаш няма край. Само статуите на богове и императори могат да го стигнат. 

Рим пази в себе си много история. За империи, републики, гладиатори, победи, загуби, нации, пътници, идващи и отминаващи, някои оставащи. И никога нищо не е напълно ясно, независимо дали имаш travel guide или си прочел всяка възможна статия в интернет за местата, които посещаваш. Защото там всеки камък може би е бил част от майсторски направена арка или може би колона, някой замък, нещо... В Рим всичко е нещо. Всичко има предистория. Всичко е било важно. И всичко е понесло следите на отминаващото време.

Понякога може да бъде мръсен и изморителен. Кара те да се спираш в нищото за миг почивка, който използваш, за да погледнеш през някой светещ прозорец и за да осъзнаеш, че отвъд стените на мръсната сграда се крие дворец, галерия, изкуство картини, стотици години бои, мрамор, кристали, труд, красота, изящество, светлини. Времето никога не е достатъчно, за да видиш всичко. Цял живот не стига, за да забележиш всеки детайл, всяка извивка.

И не ти се тръгва от Рим. Мисълта, че искаш да останеш там завинаги, винаги минава през ума ти. Може да не обръщаш внимание, но е там. Сигурно е защото няма друго такова място на света. Или пък защото градът тайно те е обгърнал и те кани да останеш още мъничко, защото има още неща, които ще накарат очите ти да се насълзят от възхищение. Винаги има още.

Трите навика, които промениха живота ми

Вдъхновение за днешния пост получих от една ютубърка студентка по медицина, която в едно от видеата си говори за петте малки навика, променили живота ѝ (видеото можете да гледате, като кликнете тук). Докато тя изтъква неща, които реално можеш да включиш в рутината си - като упражнения и организация на времето - аз искам да ви разкажа за моите три навика на друго ниво, обхващащо по-скоро настройката ми към живота и случващото се наоколо. 

Години наред си повтарях, че както започне денят ми, така ще пробължи. В превод: ако нещо гадно и тъпо ми се случи сутринта, до вечерта ще съм в лошо настроение, светът ще ми е крив и най-вероятно точно на мен няма да ми върви. И всичко това, защото съм си разляла кафето, например, или съм изпуснала метрото. Грешно!  Истината е, че ние сме тези, които контролираме случващото се. Имаме силата да се събудим и да си кажем, че денят ще бъде страхотен, и,  следвайки тази мисъл, да не се поддаваме на лошите стечения на обстоятелствата. Силата на мисълта е нещо всемогъщо! Стига ни просто да решим, че всичко ще е прекрасно, и то наистина ще бъде, стига да съумеем да се абстрахираме от негативното и да се фокусираме върху положителното. 

Започнах да търся проблема само и единствено в себе си.

Не съм сигурна къде точно прочетох за това нещо и заради това не мога да цитирам правилно следното: когато започнеш да търсиш проблема в себе си, а не само да намираш извинения и вина в околните, тогава проблемът престава да съществува. Може би защото имаш пълната сила да го разрешиш, може би защото поемаш отговорност и вселената по някакъв начин ти прощава - не знам. Знам само, че е гениално. 

Никога не съм била от хората, които търсят оправдания и се опитват да се измъкнат от ситуация чрез глуповати извинения, но не мога да кажа, че не се е случвало. През последните месеци обаче наистина започнах да мисля за това с какво аз съм допринесла за някоя грешка, т.н. Започнах да се извинявам, когато осъзная вината си; започнах да търся усилено решение за подобряване; започнах да поемам отговорност и проумях, че се чувствам хиляда пъти по-добре и по-спокойна. И проблемът вече не е проблем, а урок от миналото, който ми помага в бъдещето.

От опит научих да не говоря за плановете си, а за споделям резултатите от труда си. Знам колко голямо може да бъде желанието да споделиш с този и онзи какво искаш да направиш, къде искаш да отидеш, какво искаш да постигнеш. Но след като го направиш се появява една тежест от това, че вече и друг очаква да види резултатите от тези "обещания" за успех. и така пътят към него става по-труден и опасен поради простата причина, че провалът винаги е опция, а с него идва и дозата срам от това, че си изрекъл големи думи, които в крайна сметка не са били изпълнени. 

Затова не говоря за нещата, които искам да постигна. Работя върху себе си, работя, за да изпълня мечтите си и за да почувствам удовлетворение, когато най-сетне мога да покажа на всички, че съм се справила успешно!

Бих се радвала да прочета кои са вашите златни правила или навици, които следвате, за да направите ежедневието си по-лесно и най-вече по-позитивно!

"Жестока любов" от Колийн Хувър - ревю

     Преди вече мнооого време издателство Ибис ми прати "Жестока любов" на Колийн Хувър без предупреждение. Просто я получих. Сложих я на рафта си с намерението да я прочета възможно най-скоро. Но, както казах, мина много време. На изд. Ибис дължа извинение за твърде голямото забавяне (вървящо ръка за ръка с гигантски благодарности за книгата!), а на себе си дължа, защото сама се лиших от прекрасното преживяване по-рано. "Жестока любов" е жестока! Нека ви кажа защо. 

     Историята на Майлс и Тейт (едно от любимите ми имена, впрочем) прескача от сегашния момент към миналото - шест години назад, когато Майлс е все още в гимназията и среща момичето на мечтите си, Рейчъл. На моменти изглеждат като две отделни истории, които стремглаво вървят една към друга и се сблъскват чак в края за един адски емоционален финал, сякаш едновременно синтезирал и засилил чувствата от останалата част на книгата. 

     Огромен фен на драматични сюжети съм! Наистина. Дори и понякога да го отричам, мога да изоставя абсолютно всичките си задължения, ако попадна на книга, която кара сърцето ми да се свива и провокира умиление, съжаление и съпричастност към героите. Може би затова в goodreads дадох 4 звездички на тази. Накара ме да се смея в метрото на път към вкъщи, а също и да не искам обедната ми почивка да свърши не защото не искам да се връщам на работа, а защото искам да продължа да чета и да разбера какво се крие зад всеки изтъкнат жест на Майлс, какво се е случило с него шест години преди срещата му с Тейт; да видя дали тя ще се откаже от борбата за спечелване на сърцето му; да видя дали той ще загърби миналото си, за да има бъдеще. Драматично, а?

"Любовта невинаги е красива ,Тейт. Понякога прекарваш цял живот, надявайки се, че в крайна сметка ще бъде различно. По-добро. А после, без да разбереш как, отново се озоваваш на стартовата линия, изгубил сърцето си някъде по пътя." 

     Ако се замислим и гледаме реалистично, "Жестока любов" не е никак оригинална книга нито откъм сюжет, нито откъм герои. Главните герои се срещат, влюбват се, ама не си признават директно чувствата, правят си животите трудни, карат се, има сълзи, тряскане на врати и много неизказани думи. Поне единият от двамата е преследван от демони от миналото и отказва да се освободи от тях, а пък другия го преследва, все едно са последните хора на Земята. Някъде по пътя се появява трета фигура, която евентуално се опитва да се намеси, ама получава един шут и в края на главата е последната му реплика. Нека се съгласим, че не е върхът на оригиналните идеи. Подобна, например, е "Парцалена принцеса" - четох я преди "Жескота любов" и не мога да се въздържа от съпоставка между двете. Изграждане на герои, диалози, цялостен стил на писане, количество и качество на клишета - във всички от тях се намират разлики и именно заради тези разлики романът на Колийн Хувър изпъква на фона и на "Парцалена принцеса", и на много други драматични любовни истории. Текстът е увлекателен (страхотен превод!), диалозите не звучат нелепи и всъщност мога да си представя да чуя/водя много от тях в реалността. Клишетата са си тук - вече ги коентирах - но понеже са интересни и не чак толкова подчертани са поносими.

     Героите, от друга страна, не са ми любимата част. Заради тях взех звездичка (и половина, айде). Тейт ми се струва малко наивна. Харесва ми целеустремеността ѝ и желанието да преследва това, което иска, но на моменти изглежда нереалистично. Майлс пък на моменти е наистина гаден, груб, незаслужаващ внимание и любов, каквато Тейт иска да му даде. Буквално не ги заслужава и не знам дали съществува човек, който би изтърпял настроенията и случайните изблици на разни емоции. Всякакви емоции. Връзката между двама им за мен е една идея неприятна и бих я определила като токсична. Докато четях имах чувството, че на моменти измъчват един друг. Не одобрявам, но чета, а като чета ми харесва, което е доста странно и противоречиво. Както казах - обичам драма. Обожавам драма. 

     Виждам защо мненията за "Жестока" любов са толкова противоречиви - поне що се отнася до герои и сюжет като цяло. Има си плюсове и минуси и си е до вкус, както при всяка книга. Бих искала да се изкажа за стила на писане на Колийн Хувър, но е смешно да го правя, след като не съм чела оригинала. Поради тази причина само ще повторя, че преводът много ми хареса! Беше адски лесно да чета и да приключа книжката за около 12 часа, разпределени в 3 дни. И като почитател на романса, примесен с прилична доза драма и напрегнати моменти, със сигурност при първ възможност ще се зачета в някоя от другите книги на авторката! Дори нямам търпение!

„Хубавите моменти компенсират грозната любов.“

Пиша постовете, които искам да чета

Винаги съм искала да превърна блога си в нещо голямо; в нещо, което да стане ако не кариера, то странична работа. Исках да го развия и да се гордея с постиженията си. Днес мога да кажа, че съм горда, но не заради това, че съм достигнала някакви върхове, защото не съм, а защото пиша за неща, които ме интересуват,  и винаги се намира някой, който да прочете написаното. 

За всички тези години в блог обществото разбрах, че, за да имаш успешен блог трябва да си невероятно постоянен и да определиш кои са темите, върху които искаш да се съсредоточиш: мода, козметика, книги, фотография, пътувания, т.н. За мен това не беше възможно. Stormy garden премина от личен блог в книжен, а сега е нещо смесено между двете с добавени още много, много теми, върху които разсъждавам от време на време. Тази странна и хаотична смесица ми допада. Може и да няма особен ред; не следвам някакви ненаписани правила, но пък създавам съдържание, което аз самата търся в блоговете на другите. 

Капризен читател съм - постоянно търся нови блогове за следване, но трудно си намирам, защото никой не се вписва в идеите ми за перфектно онлайн кътче. Всъщност това е мисълта зад облика на Stormy в момента и е идея, която успя да се превърне във водеща за мен през последните две години. Пиша постове, които искам да чета в чуждите блогове. Не се спирам на една тема. Пиша за нещата, в които вярвам, които съм изпитала или видяла сама. Споделям личното си мнение и не се крия зад сценарии. Забавлявам се и вярвам, че постовете ми са искрени и читателите ми могат да усетят това. И искам да виждам това и при другите. Ще ми се по-често да натискам follow бутона, защото съм видяла подреден хаос от теми, емоции, снимки, думи - все искрени и зареждащи с позитивизъм.

Върху съдържанието в Stormy Garden имам да работя още много. Кой знае как ще изклежда след година-две. Не мога да предположа от какво ще се интересувам горещо тогава. Може би ще пиша за храна и отглеждане на авокадо, или пък ще посветя блога си на поезия. Сигурно е, че ще продължа да пиша нещата, които ми се ще да намирам и в други сайтове. И няма да се вписвам в класическата идея за успешен блог, но съм напълно ок с това. За мен идеята да водиш такъв не се свежда само до брой последователи и сделки с брандове за спонсорирани постове. Успешен е, когато писането е съпроводено от удоволствие.

Пиша този пост не с идеята да критикувам прикрито пишещите и избора им на тематика. Искам така да дам отговор на въпроса защо не се придържам само към книгите или пък защо не пиша само за ежедневието и преживяванията си. По-важно е, че искам да попитам вас - хората, които четете и евентуално сами пишете - какво търсите в блоговете, какво харесвате и с какво могат да ви спечелят? Защо пишете? Какво пишете? Как? Нека да започнем дискусия!

First Uni year essentials

     Всяка есен Ютуб се пълни безброй видеа на студенти втора/трета година, които с най-добри намерения се опитват да подготвят бъдещите си колеги за нещата, които ги очакват в университета. Има предложения за най-интересни курсове, които могат да бъдат записани, най-различни идеи за декориране на общежития, видеа от типа "какво нося в чантата си за уни" и какви ли още не. Има, разбира се, много, чиято основна тема са нещата, от които се нуждае всеки един, постъпващ във висше учебно заведение. Какви дрехи ти трябват, какви тетрадки и химикалки?...

     Днес взимам тази тема, за да я извъртя и да ви кажа кои са всъщност наистина важните неща, които ще направят първата ви година в университета една идея по-ясна още от самото ѝ начало. 

     Не е лесна задача да се запознаеш със стуктурата и начинът на преподаване във ВУЗ-а, но пък каквато и да е предварителна подготовка е по-добре от нищо. Това може да включва разучаване на предмети, бърз тур на факултета в края на предната учебна година, може би дори някой друг разговор с човек от преден курс. Идеята е следната - трябва да има предварителна подготовка. Това важи във всяко отношение. Не казвам, че не може без нея - импровизацията винаги е вариант - но спокойствието от това да знаеш малко повече е добре дошло. 

Малко покупки за мотивиращ старт на учебната година

     Една моя колежка от университета скоро каза, че учебната година е по-приятна, когато в началото си минал през обичайните магазини за ученически пособия. Напълно мога да се съглася с нейното мнение, защото преди всеки 15-ти септември (вече 1-ви октомври) сама потвърждавам тази теория.

     И този път не е изключение. Пазарът даже започна една идея по-рано от очакваното заради работата ми, която ми дава достъп до нови малки нещица, които да добавя към колекцията си, а и заради първата липса на самоконтрол що се отнася до харчене на пари за красиви вещи. Не мога да кажа, че всички са просто моментни прищявки обаче. 

     Такава не е, например, прекрасното малко и адски функционално лаптопче Asus, в което вложих първата си заплата преди две седмици. Филологията не е свързана с много лекции в огромни аудитории, но пък с много работа и писане - да. Имам голям лаптоп, който обичам и който ми върши много работа, но не мога да го нося в университета, в библиотека или в кафене, за да работя, тъй като тежи между 2 и 3 килограма и е непрактично. Asus-ът е 1200 грама, има тъч скрийн и се превръща в таблет. С други думи - той е всичко, което може да ми потрябва, докато се занимавам с писане на есета, преводи или други неща, свързани с уни.

"Варианти на нас" от Лора Барнет - ревю

     "Варианти на нас" според корицата: Най-вероятно тийнейджърски роман. Момиче с кученце на колело се запознава с момче в студентските си години, започват връзка. Сигурно във втора-трета глава се заформя любовен триъгълник. Хепи ендингът е сигурен, защото това е романтичен тийн роман. Нали корицата в бонбонени цветове.

     "Варианти на нас" всъщност: Не чак толкова весел роман за щастливите и тъжните моменти в човешкия живот, за решенията и техните последствия, за пътя напред и погледите назад, към спомените и изборите, които понякога бихме променили.

     През далечната 1958 година Ева и Джим (не) се срещат случайно. Така започва всеки един от трите варианта на развитие, които Лора Барнет разказва в дебютния си роман. Води се от въпроса "Какво щеше да стане, ако...?", който аз в началото подсъзнателно свързах с т.нар. "ефект на пеперудата": една малка промяна на нещо в настоящето може да доведе до непредвидими събития в бъдещето. Нещо много близко до това е и историята на колежаните, чиито съдби тръгват в три различни посоки, но винаги се стремят към нещо по-добро; към щастие.

     В трите версии на историята Ева и Джим са различни -  от стиловете им на живот, през партньорите, които избират, до имената на децата им. Но винаги запазват значителните и отличаващи ги неща, качества, които развиват по начин, съобразен с посоката, в която е поел животът им. Талантът в писането, човечността и смелостта са тези черти на Ева. За Джим това са влечението към изкуствата и способността винаги да намира начин да продължи напред. Проявяват ги обаче не винаги в положителен контекст. Това е чарът на "Варианти на нас".
     Лора Барнет е създала три възможности за перфектно развитие на събитията, но нито един от тях не може да бъде определен като напълно положителен, защото е твърде близък до реалността. Това са три разновидности на реалния живот и напълно възможни случки, с които всеки един от нас може да се сблъска. Ева, Джим и всички хора около тях постъпват, както мислят, че е правилно на момента, след това са принудени да приемат и положителните, и отрицателните последствия. Няма нищо захаросано или перфектно. Нищо не е само черно или само бяло.

     Точната дума, с която бих описала романа, е "реалистичен". Близък до действителността, която виждам аз. Без изкуствени и твърде идеалистични моменти. С много емоции, които удрят на правилното място така, че да провокират реакция у мен като читател. Това се дължи най-вече на героите - на Ева и Джим, и на всички техни близки, приятели и познати, които те карат да бъдеш съпричастен и към трите истории, независимо дали знаеш, че постъпките им са правилни, или не. Може би е, защото разбираш гледните им точки и причините, поради които постъпват така. В това Лора Барнет няма грешка! Изключително лесно е да се усетят щастието, скръбта и надеждите на тези хора. Емоциите и тревогите им са толкова човешки! Повдигат въпроси като този за промяната; за това какво е можело да бъде, ако; за правилното и грешното в любовта и семейството; за вярата в собствените ти ценности. 

     Стори ми се интересно това, че във всеки един от вариантите героите бяха водени от нещо различно. В първия приоритетът и на двамата беше работата; във втория - независимо от случващото се и за Ева, и за Джим семейството беше на първо място. В третия вариант героите бяха водени от любовта и от огромното желание да бъдат заедно, да се преборят с всички трудности и да създадат стабилни основи за себе си и децата си.

     Оформлението на книгата също ѝ печели точка - трите опции са отделени и надписани, така че следенето е сравнително лесно, стига да се внимава какво пише.

     Няма излишни захаросани моменти, нито пък идеализирана любов, която е готова да издържи на всеки случаен удар на Вселената. Има обаче три човешки истории, обвързани от образите на Ева и Джим, които по три различни начина си проправят път през трудности и перипети, откриват начини да продължат напред и не спират да търсят щастието дори в малкото, което имат на моменти. И може би това е най-големият урок на "Варианти на нас": никога няма да знаем какво е можело да бъде, ако, но пък имаме силата да се борим в името на нещо по-добро, което ще ни донесе радост. Все пак нищо не е завинаги и хората казват, че след всяка буря изгрява слънце.

"Нищо не е постоянно, освен промяната."

Recent favorites

От твърде много време (може би години вече) не съм споделяла мнение за любимите ми неща. Затова днес реших да седна и да направя кратък списък с тези от тях, които открих през последните няколко месеца. Затова, а и защото вчера официално взех и последния изпит от първата ми година в университета и вече имам цял един месец на свое разположение! 

Kalyn's Coffee Talk

Последният месец много от смените ми на работа бяха сутрешни, което значи, че трябваше да прекарам първите два часа сама и работейки. За да разнообразя обстановката и за да се абстрахирам от повтарящите се 10 песни на заден фон, реших да слушам по един-два от епизодите от подкаста на Kalyn Nicholson - ютубърка, която прави видеа, посветени на спокойствието, йогата, храненето, пътуванията... Говори на най-различни теми,  свързани със самопознаване, развитие и усъвършенстване на личността, което в ранните часове на деня ми действа мотивиращо и невероятно положително. Намирам огромна доза вдъхновение в нещата, които казва, защото голяма част от тях са такива, които си мисля и които искам да приложа към собствения си живот. Като започнем от това как да не бъда твърде строга към себе си, минаваме през отърсване от минали негативни събития и стигаме до това как да се абстрахирам от чуждото влияние и влиянието на социалните мрежи. 

Ще ми се повече хора да знаят за подкаста, затова и пиша за него тук - качва се както в  Castbox, така и в Spotify. Епизодчетата са по около 30 минути и си заслужават! 

Чаено дърво и Nuxe Rêve de miel

През целия август кожата ми страдаше по две конкретни причини. Първата е липсата на вода (когато работя, рядко се сещам да пия вода, тъй като се опитвам да се съсредоточа и нямам особено много време да тичам до склада в по-натоварените части от деня), а втората - лека настинка, която докара устните ми до най-отвратителното състояние, в които са били някога. Бяха напукани, стегнати и нищо не помагаше - мазила, лекарства и прочее. Същото се отнася за цялостното състояние на кожата ми (а то беше една идея по-добро от устните). С него се справих по-лесно - открих великолепните свойства на чаеното дърво. Всъщност идеята да смеся 15-тина капки от него с малко вода ми хрумна, след като видях точно тази резепта в сайта на Lush. Те продават този мист за лице  против акне. Домашната ми версия съвзе кожата ми. Устните ги спаси Nuxe Rêve de miel за не повече от 3 дни. Магическо! Обожавам! Мирише на нещо, което бих изяла, подхранва, стои меко на устните, количеството е много. Може би единственият недостатък е бурканчето и фактът, че трябва да бръкна с пръст (не винаги чист), за да го нанеса пак с него върху устните си.

sweetener

Преди няколко дни излезе новият албум на Ариана Гранде и аз съм влюбена! Е, както винаги, не всички песни харесвам - има някои, които ми звучат твърде поп и комерсиални, дори еднакви. Но други... Нека си поговорим за breathin' и за това колко много значи тексът за мен. Може би е най-добрият ѝ засега. Притежава много силно послание, което със сигурност е докоснало много от почитателите ѝ. Спечели ме ако не от първия, то от втория път на слушането ѝ. И добре, защото в работа я пускат по около един милион пъти на ден и искам, не искам, трябва да я слушам. А след това God is a woman... Отново прекрасна! В близкото бъдеше ще ви говоря една идея повече за значението на тази песен и клипа ѝ, и неговото приложение в моя живот.

"Варианти на нас"

Рано е да кажа финалното си мнение за "Варианти на нас" на Лора Барнет, тъй като съм едва в средата (обвиняваме изпита). Но пък това, което мога да заключа до този момент, е, че книгата е прекрасна, интересна, но не е толкова лека, колкото изглежда, ако съдим само по корицата. Не е и тийн роман! Всъщност проследява три различни варианта на живота на двама младежи след една и съща среща в студентските им години. Тъжни, весели, напрягащи моменти, но и такива, които се усещат много истински, тъй като не са "захаросани". Това е едно от нещата, които със сигурност ще спомена и в ревюто, което планирам за книгата. Нито една от версиите, които Лора Барнет описва, не е  идеализирана. Напротив. Напълно реалистични са - нито напълно черни, нито напълно бели - с много нюанси, спадове и възходи, какъвто е животът всъщност. Наслаждавам се на макс!

Почивка

Последно, но не на последно място искам да констатирам - няма нищо по-хубаво от почивните дни! Да си остана в леглото до обяд, да гледам сериали, да чета или пък да реша, че е ден за басейн, и от рано сутринта до следобед да лежа на шезлонг с книжка и коктейл в ръка. Рай ли чух? Да, но извън работното място (намигвам). 

Може би започнах да оценявам една идея повече свободното си време, след като започнах да прекарвам повече часове вън, отколкото вкъщи, и почивните ми дни станаха "дни за вършене на задължения". Мисълта, че имам около 24 часа само и единствено за себе си е прекрасна! 

Истината е, че сега, когато съм свикнала с този режим, ми е добре. Ще бъде интересен моментът, в който ми се наложи да си остана у нас за повече от 5 часа в светлата част на деня. Разчитайте, че съм пробила дупка в пода от леглото до кухнята в следствие на нервни обиколки.

#Шефката на пътя към успеха

      Преди около половин година за първи път чух името на София Аморусо в клип на моя любима книжна ютубърка от Америка. "Вдъхновяваща", "иновативна" и "смела" бяха сред епитетите, с които тя я описа. Разбира се, нямаше как интересът ми към тази нова за мен фигура да не се отклучи и, следователно, се зачетох. Nasty gal, много пари, Netflix сериал, банкрут, съдебни дела. "Да", помислих си, "София трябва да е наистина смела". 

      Съвсем скоро след тази първа среща в Уикипедия си взех #Шефка и зачетох с очакването да намеря великолепни съвети как да покоря ежедневните си задачи, да бъда максимално продуктивна, да стана безпогрешна в момента, в който затворя последната страница. Наивно и очевидно невъзможно още на пръв поглед желание, което обаче ми даде повод да търся скрити съкровища във всяка една от 200-тата страници на биографичната книга. Такива, разбира се, бяха открити. 

     Не бих казала, че #Шефката е литературно произведение, заслужаващо десетки награди. Спада по-скоро към категорията на нешлифованите диаманти, които заблестяват само в очите на тези, съобразили да ги огледат достатъчно внимателно. 

     София Аморусо е остователката на американската компания Nasty gal, предлагаща разнообразни модерни тоалети за дами на всикчи възрасти. В книгата си София си поставя за цел да опише пътя си до върха, перипетите, а също и уроците, които е научила след всички (не)усехи. С други думи, #Шефката не е роман на Сафон или Сара Дж. Маас, липсват му сладкодумна реч, идеализирани герои и фантастични ситуации. Разполага само с противоположните на тези неща - авторови мисли, които от време на време прескачат и са непоследователни; на моменти болезнено познати ежедневни ситуации и една главна героиня, която всъщност може да бъде всяка една от нас, читателките. А на мен това ми беше напълно достатъчно.

     Историята за основаването на Nasty gal звучи фантастична, когато самата създателка говори за тях в интервюта за списания или онлайн медии. Но не изглежда така, когато четеш за всички неща, които е преживяла София, за да се превърне в една от най-влиятелните жени в бизнес сферата. За тях тя говори с ирония и дори лек сарказъм, осмива до една степен себе си и критикува някои от решенията, които е взимала в миналото си, но без да се отрича от тях. Най-важният урок, който успява да предаде чрез книгата си, е, че никой не е безгрешен, миналото ни е част от нас и само ние можем да определим какъв ще бъде пътят ни за напред. Успехът е личен избор, а късмет не съществува. Всичко е усилен труд, старание, желание и много мотивация. 

     Чрез случки от собствения си живот авторката-бизнес дама засяга не само теми, свързани с бизнес сферата, но и с живота като цяло. Една от частите, които ми направиха най-голямо впечатление, е тази, в която говори за енергията на хората и това, че сме способни сами да предизвикваме събитията в живота си само и единствено като мислим за тях. Хареса ми, защото с точно едно изречение ("... осъзнах, че съм вложила толлкова много енергия да мисля за това, което не искам да се случи, че така го бях предизвикала.") синтезира мисли, които се въртят в моята глава от седмици и които исках да превърна в цял дълъг пост. Тоест, оценявам малките истини за света и за нас самите като човеци, превърнати в полезни уроци чрез забавен изказ и вдъхновяваща история за успех. 

      През 2017 година Netflix посвещата цял сезон на предаване на живота на София Аморусо (или тази част от него, която приключва със създаването на компанията ѝ), но втори сезон няма да има. И аз съм доволна. Изгледах го с интерес, но не останах особено впечатлена. Мисля, че е доста добре направено и духът на София, който усетих от книгата, е пренесен брилянтно на малкия екран. Но ги няма малките моменти, които показват урок и предаването не преминава границата на посредствения сериал. В сравнение с книгата, него не бих го нарекла "мотивиращ" или "вдъхновяващ". И ще цитирам сестра ми, която казва, че в ролята си Брит Робъртсън изглежда "unlikable". 

Снимки в поста: google.com

     С удоволствие бих препоръчала #Шефката на всички момичета и момчета, които търсят източник на малко смелост, за да направят нещо предизвикателно в живота си. Защото София и историята ѝ са доказателство, че всяко предизвикателство е преодолимо, стига да имаш цел и да я преследваш като хишник плячката си. Така нещата рано или късно ще се получат по най-добрия възможен начин. За себе си извлякох някои уроци и определено намерих вдъхновение дори за ситуацията, в която се намирам в момента с новата ми работа. Малката книжка ми вдъхна една идея увереност за това, че краят на света все още не е дошъл и всичко е преходно. Също, че ако продължавам да вървя напред, винаги ще намирам начини да се справям. А това е философия, която повтарям наум от много време. Беше чудесно да я видя, синтезирана в няколко изречения и се надявам вие да я оцените също!