A través de mi ventana (Through My Window) от Ариана Годой - книгата и филмът

    Какво е мнението ви за романите, които първо набират популярност в платформи като Wattpad? Или пък за тези, които започват като фенфикшън? Ако искате за момент се абстрахирайте от заглавия като "След" или "50 нюанса сиво" заради оправдано спорната им слава. Но като цяло? Имат ли шанс подобни романи да достигнат дадено ниво литературна стойност, без да бъдат заклеймявани преди дори да бъдат прочетени? 

    В обсега ми преди няколко дни попадна заглавието A través de mi ventana („През прозореца ми“) от Ариана Годой - писателка от Венецуела, която печели овации за повече от 20 заглавия именно в Wattpad. Няколко от книгите й са издадени на хартия, а една от последните - фокус на публикацията - е сред най-новите филмови адаптации на Netflix. В ролята си на фен на романтични тийн истории, драма, испаноезична литература и филми, не мога да се въздържа да не споделя мнението си за двете версии! 

    „През прозореца ми” е перфектната книга за почитателите на „След“ - написана е в същия лековат стил, който би се харесал на тийн почитателите на любовните историйки (дори със същата доза романс и по-експлицитни сцени, които се нуждаят от едно „+16“ на предната корица). Книгата не е преведена на български, но в Амазон например можете да я намерите както на испански, така и на английски език.
    Сюжетът се завърта покрай Ракел - гимназистка с лошия навик да шпионира и преследва (по-скоро проследява) един от синовете на съседското семейство, с коeто никога не са си разменяли дори думичка. Това се променя, когато става ясно, че Арес, обектът на нейния интерес, е разбил защитата на уайфая й и използва безвъзмездно връзката. След конфронтация, двамата все по-често започват да се засичат, да комуникират, а след това и да се събират на купони и други мероприятия, докато отношенията им лека-полека не започват да се затвърждават. Макар че „затвърждават“ в техния случай не е най-правилната дума, тъй като двамата имат много различна настройка един към друг. Докато Ракел се влюбва все по-силно в момчето с име и телосложение на гръцко божество, то прави всичко възможно, за да притъпи чувствата и емоциите си и да отблъсне Ракел дори с цената да разбие на пух и прах сърцето й. Отново. И отново.

Из Netflix мемоарите на една студентка по Коледа, част 2

     Netflix мемоарите са една от любимите ми поредици в блога, честно. Пределно ясно ми е, че най-вероятно с хаотичните си обяснения не помагам на абсолютно никого да си намери нов филм, но ако има полза от тях, то аз я извличам на определен период от време, когато ми се пригледа нещо доказано добро, но не мога да се сетя кое ми е допаднало.
    И все пак - с надеждата, че ще дам идея поне на някой от вас - отново съм тук с цял списък филми и сериали, които гледах през изминалите месец-месец и половина. С една забележка! Не всички филми са гледани точно в Нетфликс, така че имайте това предвид, ако решите да си пуснете нещо. Тематиката е преобладаващо коледна и може би ще забележите, че сред избраните заглавия не изпъква нищо кой-знае колко оригинално и запомнящо се. По Коледа особено не обичам да се натоварвам с кой знае колко интелектуални, сложни и заплетени филми, така че ако си търсите нещо забавно, романтично и определено клиширано - този списък е точно за вас! 

    The holiday, как така не съм го гледала досега? Тази година установих, че съм пропуснала една огромна част от класическите коледни филми - този, Love actually, „Полярен експрес“, „Четири коледи“, Deck the Halls, „Чудо на 34-та улица“... (за сметка на това всяка година тъпча всички части на „Сам вкъщи“...)

    Happiest Season. На Кристен Стюарт до скоро не ѝ се носеше слава на невероятна актриса. Започнах да си променям лека-полека мнението, когато си пуснах няколко филма извън вампирската сага. Все още не съм стигнала до „Спенсър“, но Happiest season със сигурност ме спечели - филмът е коледен, забавен, семеен, модерен, доста предвидим, но това вече не ме впечатлява много. Пазарът е ужасно пренаситен и сякаш вече никой с нищо не може да ме/ни изненада.

Recent favorites, March 2020

       Седмица номер три от домашната изолация. Седмица номер три, в която аз няма да поставя любимото на медиите словосъчетание в заглавието на пост, защото животът продължава - за някои нормално, за други - не чак толкова. При всяко положение, до голяма степен зависи от самите нас това как ще възприемем създалите се обстоятелства и дали ще се приспособим успешно към тях, за да продължим да виждаме и позитивите. А те не са никак малко. Интровертнана ми душа се наслаждава на часовете у дома, на домашното кафе, на следобедите на слънце на балкона, на онлайн обучението и на цялото време между всички други дейности, което остава за четене, лек вариант на спорт и ежедневно (о, да, обожавам!) чистене. 

        В днешния пост искам да ви разкажа за няколко неща, които ме направиха щастлива през изминалия странен месец. Вдъхновение намерих в последното видео на Криси в ютуб - него можете да изгледате ето тук, а също и в публикацията на прекрасната ми Вичи, в която ме беше споменала! Можете да я прочетете, като кликнете върху името ѝ или ето тук. Ще започна именно с темата от нейния пост: музика.

Из Netflix мемоарите на една студентка по Коледа

        По повод любимия си празник днес се връщам към типа постове, които пиша с огромно удоволствие - предложения и ревюта за филми. Като непрофесионален филмов критик без каквито и да било претенции да изказва правтоподобни и обективни мнения, в днешната публикация ще ви разкажа за няколко любимци в Нетфликс, но също така и ще добавя голяма част от онези, които планирам да гледам през този празничен сезон. Огромна част от селекцията с неизгледани филми е взаимствана от едно "предизвикателство", на което попаднах съвсем случайно в началото на декември в Инстаграм с по едно заглавие за всеки ден от месеца.

A Christmas Prince

        Hands down, любим филм въпреки ужасно предвидимия и клиширан сюжет. Млада и амбициозна журналистка тръгва по следите на бъдещия крал на малка фикционална държава с цел да разбере малко повече за личния му живот и отношението му към трона. Разбира се, двамата се влюбват, случва се нещо, което разклаща отношенията им и можете да предположите какъв е финалът, след като има още цели два филма - продължения на първия! A Christmas Prince: The Royal Wedding и A Christmas Prince: the Royal Baby са заглавията, които ми правиха компания на осми декември, когато, вместо да се забавлявам някъде, учих за колоквиуми. Нe останах разочарованя.

Let It Snow

        Заглавието може би ви е познато от книжка на Джон Грийн, написана в съавторство с Морийн Джонсън и Лорън Миракъл. Тази зима Нетфликс пуснаха прекрасната екранизация - чудна занимавка за час и половина-два, в която ще се пренесете в далечна, снежна Америка, и ще се запознаете с историите на три двойки, които в края на филма се преплитат. Готина, неанагажираща, не твърде драматична и подходяща за заден фон, когато не искате да съсредоточите вниманието си само и единствено в екрана. Не помня особено много от книгата на тримата автори, но след като прочетох ревюто си за нея в Goodreads се чувствам уверена да ви кажа, че не е нужно да я четете, ако искате да гледате - няма да ви липсва нищо от сюжета, нито пък ще ви отнеме от преживяването. 

The Princess Switch

         В тази продукция Ванеса Хъджънс влиза в ролята на момиче с големи мечти, свързани с пекарната му. След като се отправя към чужбина за участие в готварско състезание, Стейси разбира, че принцесата на страната, в която се намира, всъщност е нейно абсолютно копие. В стила на "Капан за родители" двете сменят местата си, за да придобият представа какво изпускат и как живее другата, дават си сметка за положителните и отрицателните черти на собствените си ежедневия и в крайна сметка happy ending-ът не ги подминава. Със сигурност не мога да сравня този филм с класики като "Сам вкъщи" 1 и 2 или пък "Елф" (и трите от които заслужават място в този пост, но няма да ги резюмирам, тъй като се съмнявам да има човек в тази Вселена, който все още не е наясно с историите), но все пак е весел, неангажиращ и подходящ за разтоварване след дълъг ден.

The holiday calendar

         В главната роля на този филм влиза Кат Греъм, добре позната на зрителите като Бони от "Дневниците на вампира". Свръхестествените елементи тук обаче не обичат кръв и нямат чифт заострени зъбки, ами са по-скоро коледни чудеса, скрити в коледен advent календар - тематично за всички, които отваряме големи кутии с шоколади и разни козметични продукти и се надяваме на неочаквана изненада. Ще се въздържа от по-подробен коментар, защото го коментирах в предния си пост на тази тема - а него можете да прочетете, като кликтене ето тук. 

 Love actually

        Не е продукция на Нетфликс, но все пак е качен на платформата, затова и го включвам. Трябва да призная, че съм гледала Love actually един-единствен път преди толкова много години, че в момента дори да ми опрете нож до гърлото няма да мога да ви кажа за какво става въпрос, нищо, че е един от най-обичаните и известни коледни филми. Приятелите ми, които четат това в момента, изпадат в ужас. Очаквам гневните им съобщения с примирение... Тази вечер, след като споделя публикацията, ще поправя грешката пред телевизора и с чашка червено вино и няколко мандаринки.

         А сред филмите, които със сигурнсост ще гледам около Коледа, са: 

        - A Cinderella Story: Christmas Wish - не съм най-големият почитател на Лора Марано, но Грег Сълкин ми е достатъчно оправдание да дам шанс на тази интерпретация на любимата класическа история. Пък кой знае - може би той ще се окаже тайната сътавка в рецептата за идеалния коледен филм.

         - Merry Happy Whatever - ново от Ашли Тисдейл и Бриджит Мендлър и първият сериал на коледна тематика, на който попадам. Сестра ми го изгледа в рамките на ден, а аз хванах само един-два епизода от него. Става въпрос за семейство, което се събира заедно, за да отпразнува коледните празници. Всички случки са в духа на типичен rom com, а кастът като цяло ми се стори много симпатичен. 

        - The Knight Before Christmas - явно последните години Ванеса Хъджънс е вдъхновена да играе сред фалшив сняг и червени, златни и зелени украси и дръвчета, а аз се надявам и в този филм да е толкова добра, колкото и в The princess switch. От няколко вечери с приятелка все се каним да си го пуснем, но по една или друга причина не стигаме до това. Нека приеме този пост като последно предупреждение преди сама да го изгледам. 

       - Klaus е единствената анимация, която ще включа в този списък. Първоначално нямах намерение да я гледам, но днес в Инстаграм попаднах на пост (на човек, когото не запомних, но и на когото благодаря за добрата препоръка), който ме подтикна да я запаметя и да ѝ дам шанс.

Искам да споделя с вас няколко линка към постове на други блогъри, които също са споделили списъците си с любими коледни филми: Zoe Sugg//  The Little Wise Owl// GenTwenty//

"Играч първи, приготви се" - да си поговорим за филма

Преди няколко дни с приятелка от университета гледахме скоро излязлата адаптация по книгата на Ърнест Клайн "Играч първи, приготви се" и нямам търпение да ви споделя мнението си.

Няколко пъти до сега съм писала "ревюта" на филми, чиито първоизточници са книги ("Хартиени градове", "Shadowhunters" и т.н.). Този път обаче ще се държа по-далеч от оригинала, тъй като от него помня съвсем малко. Прочетох "Играч първи, приготви се" в началото на 2016 година и още тогава бях меко казано очарована от динамичната обстановка, интересни герои и история, както и от начина, по който така добре познатата поп култура беше преплетена в сюжета. Дори купих книгата на няколко приятели доброволно, само и само да има с кого да коментирам. Днес със същия ентусиазъм пиша на същите хора, за да ги накарам да отидат да гледат и филма. Защото той е меко казано страхотен! 

Нека да започна с един от най-важните за мен елементи - героите. Както казах, не се чувствам подготвена да правя съпоставка на филмовите и книжни образи. Поради тази причина ще се огранича до следното: бяха забавни, различаваха се един от друг, вписваха се перфектно в обстановката и по различни начини привличаха вниманието от момента на появата си до този, в който напускаха обсега на камерата. Кастът, с изключение на Olivia Cooke, ми е напълно непознат, и все пак успя да ме очарова. (Добре де, нека си го кажа - оправдаха малките очаквания, които имах благодарение на спомените, останали от романа на Клайн. Може би не си представях аватарите им в играта по точно този начин, но мога да си затворя очите, защото това е въпрос на въображение. В това се крие магията и на литературата, и на киното - винаги има различни гледни точки и варианти за осъществяване на представите.)

Единственият по-голям проблем, който имам с филма (и все пак достатъчно малък, че да не го изтъквам в разговори), е сценарият, който на моменти ми се струваше плосък, дори и с присъствието на монолозите на главния герой (Уейд). Стана ясно за какъв свят иде реч, в последствие на какво се е стигнало до създаването му и т.н. Липсваше ми, например, репликата "Играч първи, приготви се", която така ясно помня от книгата. Липсваха ми и още малко закачки и хумор. 

Рязко на това контрастира една от положителните за мен черти на филма - препратките към актуалната поп култура, както и тази от 80-те и 90-те години на ХХ век. Филми ("Сиянието"), различни игри и дори музика, вървяща като фон - имаше по нещо за всеки почитател на тези течения. Разбира се, докато се ровех из Туитър, за да видя какво е масовото мнение за адаптацията, попаднах на много изказвания на т.нар. "нърдове", които критикуваха свръхупотребата и "неадекватността" на някои от препратките. С това не мога да се съглася. За мен всичко беше в реда на нормалното и приятното за зрителите. Впечатлена съм!  (Освен това: Oh God, it´s fucking Chucky!)

Саундтракът ми се стори приятен - напълно подходящ за филма и, честно казано, бих си го пуснала да го слушам докато уча или правя неща из вкъщи, така че и по този параграф вдигам пръст нагоре. 

За последно оставих най-впечатляващия елемент на "Играч първи, приготви се" и този, заради който абсолютно бих се върнала още един-два пъти в киното - анимацията. Великолепна! Много цветна и жива, реалистична по особен начин. Накара ме да "вляза" в света на ОАЗИС. От аватарите на играчите, през местата, през които минаваха те, до най-малките детайли в сцените с битки - искрички, малки парченца железа, бетони, стъкло - каквото се сетите! 

В заключение искам да кажа, че съм много, много впечатлена! Тези 2 часа и 20 минути в залата бяха истинско удоволствие. Комбинацията между реалност и анимация с огромен успех държа вниманието ми за този период и успя да ме откъсне от моята реалност и да ме повлече в света на ОАЗИС заедно с главните герои. Залягах на стола, опитвах се да пъхна ключове в ключалки заедно с Уейд и се държах здраво, когато планети гърмяха. Чудя се до колко можем да приемем "Играч първи, приготви се" за пророчески. Дали някой ден и ние ще имаме възможност да сложим маски и да се пренесем в друга реалност, където може да бъдем които искаме? Остава да видим. Но до тогава има доста време - предлагам ви да го запълните с пътуване до най-близкото кино и гледане на великолепната продукция на Спилбърг по книгата на Ърнест Клайн: "Играч първи, приготви се"!

"13 причини защо" пет години по-късно

Новината, че ще излиза сериал по "13 причини защо" преди няколко месеца, ме върна пет години назад, към първата ми година в гимназията. Прочетох книгата бързо - за ден или два - и не я коментирах много. Не беше защото не ми беше харесала, нито пък защото нямах какво да кажа. Напротив. Точно тогава бях създала първия си блог за книги и се впусках в разточителни писания за всяка една, до която можех да се добера между писането на думи по испански по стотици пъти. Причината беше усещането, с което ме остави романът на Джей Ашър. Тематиката. Историята, която на пръв поглед ме жегна съвсем леко. След това започнах да разпознавам ситуации от страниците в личния си живот - малки, не толкова драматични, колкото тези от живота на Хана, но подобни и напълно достатъчни, че да ме накарат да обмисля много от пътищата, които стояха пред мен точно в този момент.

Тринадесетте епизода ми напомниха за тази година и емоциите покрай прочита на "13 причини

защо". Проточих гледането им във времето - скептицизмът тук надделя, подходих с доста съмнение към интерпретацията на историята незаслужено по една причина - не помнех особено много какво се случваше в оригинала. Това се потвърди още с пускането на първия епизод. Няма как да забравя Хана, Клей, училищната обстановка и уолкмена, чрез който за една нощ тийнейджърът изслушва касетите на вече мъртвата си приятелка. Първоначално не знаех как да реагирам на това, че дори малкото ми спомени от първоизточника са променени в адаптацията. Но с всеки следващ епизод трагичната история започна да ми се струва добре подредена, логична, интересна и много, много тъжна, както можете да предположите.

Има три основни неща, които искам да коментирам, и ще започна от свързващото ги, за да бъда последователна - адаптацията по книгата. Както написах няколко реда по-горе, веднага забелязах разминаванията между романа на Джей Ашър и версията на Нетфликс. Забележими, но абсолютно логични. (За някои от тях можете да прочетете в статията на Popsugar.) Защото тук става въпрос за сериал, предназначен за широката публика и целящ да провокира емоция. От тази гледна точка разбирам защо вместо една за една нощ, Клей изслушва касетите за няколко седмици. Разбирам защо социалните мрежи са фактор в тази версия на трагичната история, също и защо подредбата на записите е различна. Мисля, че екипът, работил по предаването, е свършил перфектна работа с пресъздаването на тягостните емоции, които се надграждат чак до последния епизод на сезона. Градацията в това отношение е осезаема - вижда се както от значимостта на записите върху касетите, така и от действията на героите в спомените и в настоящето. Това, разбира се, няма как да се случи без страхотен каст, какъвто е този на "13 причини защо". 

Когато обявиха заснемането на продукцията ме беше малко страх, че ще изберат актьори,

които са далеч от възрастта на героите или най-малкото не приличат на гимназисти. Щастлива съм, че това не се случи. Катрин Лангфорд е като че ли перфектният избор за Хана - не само оправдава очакванията на читателите що се отнася до външността на героинята, но и представя бавния процес към окончателното решение да прекрати живота си по начин, който кара нас, гледащите, да вярваме, че нещо нередно се случва, кара ни да бъдем съпричастни и да се страхуваме за

съдбата ѝ. Може би има моменти, в които играта ѝ изглежда като преиграване, но това, разбира се, е от човек до човек, в зависимост от това как индивидът приема дадената ситуация. Или, с други думи казано, играе по начин, по който предразполага зрителите да се поставят на мястото на героинята. Това се отнася и за Дилън Минет в ролята на Клей Дженсън. Катрин е убедителна в представянето на вътрешните борби на Хана, но Дилън е два пъти по-добър, заради което бих казала, че Клей ми е най-близък до сърцето. Докато четях ми беше все тая какво ще се случи с него, не ме интересуваха чувствата и действията му. Но пък по време на сериала буквално нещо ме стягаше в гърлото докато гледах как се обвинява, как се опитва да разбере и след това да постъпи по най-добрия начин. 

Адмирации към останалата част на каста (Christian Navarro, Alisha Boe, Brandon Flynn, Justin Prentice, Miles Heizer, Ross Butler, Devin Druid и т.н.), които, по мое мнение, са се справили перфектно с изобразяването на всички тези различни характери и индивидуалности, на всички тези хора, борещи се със свои собствени демони, заради които се превръщат в чужд такъв. Особено Джъстин Прентис - точно две минути екранно време му бяха достатъчни, за да ме убеди, че трябва непременно да мразя героя му. 

Като забележка мога да добавя само едно нещо. Страшно много усилия са вложени в изграждането на някой герои като Алекс, Джъстин и Джесика - показани са техните предистории и съдбите им са много тясно свързани с останалите персонажи. Но има и такива, които са там, просто за да има допълнителна драма, още малко трагедия към вече отчайващата ситуация, като Шери и Раян. Освен в собствените си касети, те не са от особено голямо значение, което някак си противоречи на идеята, че всеки индивид има голямо влияние върху хорските съдби, която лансира предаването. 

Сюжетът на "13 причини защо" се върти около някои теми, които предизвикват спорове -

сексуално насилие, депресия, самоубийство, т.н. Както винаги, отборите са два. Единият е на тези зрители, които смятат, че те са представени романтично, изглеждат лесни за преодоляване и значението им е омаловажено, и другият - на останалите, които виждат изобразените психически проблеми и действия, свързани с тях, като напълно автентична извадка от действителността. Трудно ми е да заема позиция в спора, тъй като нито мисля, че ситуацията е оцветена в розово, нито пък съм достатъчно запозната с депресията и всички останали tw теми в шоуто, за да мога да твърдя, че са напълно реалистични. Не мога да отрека обаче едно - ако не друго, то събитията и героите с техните проблеми и вътрешни борби провокират размисъл. Карат зрителите да си задават въпроси и да мислят малко повече за това какво е тяхното влияние върху нечий чужд живот. Сигурна съм, че сте видели онези туитове "13 причини защо ме научи да се държа по-добре с хората". Малко възможно, но пък стъпка напред към осъзнаването поне на част от тези, които са имали шанса да гледат. Темите са важни, въпросите също. Едно предаване не може да даде всички отговори или да предостави решение за проблемите. Но за сметка на това е способно да предизвика дискусия и повече хора да започнат да говорят за неща, които, по някаква странна причина, все още са табу във века, в който живеем. "13 причини защо" несъмнено бележи успех в това отношение - след излъчването му сякаш абсолютно всички започнаха да говорят. Чудесно! Стига да не се стига до свръх интерпретации. Попаднах на много статии, в които родители изказват притесненията си най-вече от сцената със самоубийството на Хана, която е изключително графична. Притеснението, че децата им могат да повторят това с мисълта, че отнемането на собствения си живот е правилното решение на проблемите, е естествено. Разбира се, че може да се случи. Но не и ако родителите, които знаят за какво става въпрос в сериала, използват възможността за сближаване и провеждат разговори с децата си на тези теми, които, надявам се, ще продължават да придобиват популярност именно за да бъдат предотвратявани трагедии като тази на Хана Бейкър.

В заключение - книгата на Джей Ашър е страхотна, все още е една от тези, които редовно препоръчвам. Но сериалът е просто великолепен! Историята е представена по прекрасен начин, всички ключови моменти са там, но заредени с още повече емоция заради обхвата на картината, в който са включени не само трепетите на Клей и Хана, но и на тези, виновни за съдбоносното решение, което взима момичето. От сценарий до музика - всичко е направено, за да провокира максимално много реакции, при това успешно. Изключително щастлива съм, че ще има втори сезон, защото нямам търпение да получа отговори на всички неотговорени въпроси след отворения край на последния епизод. Силно се надявам да видя резултатите от предаването на касетите по реалистичен начин. Надявам се да бъдат повдигнати други теми, на които обществото трябва да обърне повече внимание. Екипът, който работи по сериала, има страхотна възможност в ръцете си. Дано се възползват и втори сезон е дори по-силен от първи!

/снимки - google.com/

Нека Спотлайт напишат статия за нефункциониращото софийско метро #Blogmas2016 Ден 5

Диляна ми е като майка омг

Днес е паметен ден, защото най-накрая в ежедневието на Ева се случиха достатъчно интересни неща, че да напише няколко километра пост, който да не е 90% кпоп или нещо, свързано с Корея. Всъщност тия "интересни" неща, дето преживях днес, са и причината да пиша днешния пост в 11 часа - около 30 минути, след като се прибрах. Но, нека да ви кажа какво се случи на пети декември 2016 година.

Принципно понеделниците не са ми най-омразните дни, но не ги и обичам, по простата причина, че когато реша, че понеделникът ми ще е як, то той е точно обратното. Вие сами можете да кажете като какъв определяте моя. Станах сравнително рано - около девет часа, и си позволих да се поизлежа, защото наистина нямах никаква мотивация да уча. Имах късмета майка ми да ме закара на училище днес, демек не се мъкнах по градския час. Пътят от училището ми до нас е около 15 минути с кола, но, понеже няма пряк транспорт, съм длъжна да обикалям. Та, пристигнах и си полегнах аз на чина, който беше огрян от топлото слънчице. Даже по едно време си поспах.

Цялата ни програма беше разместена днес заради проекта на двете ми най-добри приятелки, свързан с киното. Те организират две ходения до Дома на киното - събираме се целия клас и ходим да гледаме филми, печелили Оскар. Днес беше първата прожекция. Но има време, докато стигна до тази конкретна част от разказа.

Та, миналата седмица господинът ни по испанска литература го нямаше по болест. Щастливи от този факт и обнадеждени, че няма да се появи и днес, целият клас се изсипахме неучили и мотивирани да си слушаме музика и да спим, докато стане време да се изнесем дружно като първи пичове. Но не. Не, не, не. Познайте кой се появи на вратата на класната ни стая преди часа по испанска литература. Нашият любим (съвсем искрено!) господин. Свали си шапчицата той, разказа ни как тъкмо влязъл в училище и колегите му казали "Арее, отивай при тия, имаш час", ама понеже той не знаел, че програмата е променена, им се накарал и си седнал на диванчето да чете вестник. Хората, все пак, го убедили да се качи, та той нямал избор и влязъл. Както казах, целият клас не бяхме подготвени психически да го видим, пък камо ли да ни изпитва. Затова се заехме със спасителната мисия - да баламосваме Вълков 40 минути, за да не се сети, че имаме урок за учене. И така моята другарка в престъпленията Мелиса, аз и две от момчетата ни се заехме да спорим с него - при Иван Асен II ли е най-голяма територията на България, или при Самуил. Последваха 40 много напрегнати минути, в които баламосването се превърна в чиста караница, в която Вълков ни викаше "Тъпациии, няма да вярвате на тоя учебник, ваще баби са учили по него, нищо не знаете!", на което аз отвръщах "Ааа не, баба ми е историк!", Мелиса: "Аз ходя на уроци, при Иван Асен е, не виждате ли, че тука стига до Солун?", Светльо: "Bruja, защо не отчиташ измененията на североизточната ни граница?", а Наско: "Александър Македонски не е македонец". Така и не разбрахме как последното се връзва с темата.

Изгубихме часа в спор по въпрос, чийто отговор едва ли ще получим, защото госпожата ни по история, за добро или за лошо, няма да бъде на училище до четвъртък. Път от часа в петък аз ще отсъствам заради малкото, сладко изпитче по английски, което, според господина ми но английски, не вАжи, защото е платено. Нищо не знам, като си плащам за изпит. Вие също, имайте го в предвид.

Та, някъде там, по средата на спора, моята прекрасна и адекватна Диляна, която организира ходенето но киното, осъзна, че е забравила всичките 27 билета, с които трябва да бъдем допуснати, у тях. Та се наложи да си тръгва по-рано. Така започнаха злочестията. Спирката на трамвая ни беше преместена. Тръгнахме в грешната посока. Стигнахме по-късно от планираното. Общо взето не знаехме къде да слезем (аз не знаех и заради това ми се смяха). Бутахме се 20 минути на опашка по някаква причина, която така и не беше изяснена. 

Най-накрая влязохме и общо взето гледахме супер смисления "Спотлайт". В края, разбира се, имаше хора, които се опитаха да убедят останалите, че тоя филм Оскари не заслужава и е пълна загуба на време. Госпожата ни по свят и личност пък декларира, че е интересен само и единствено заради събитията, стоящи зад него. 

Но както и да е. С моите приятелки игнорирахме тези коментари и си тръгнахме. Двете продължиха към трамваите, а аз поех към метрото, без да знам, че два или три часа по-рано се е случила авария на Софийски. Та, тичах, за да си хвана влакчето, седнах си с две слушалки и зачаках да тръгне. Но мина една минута, хората влизаха и излизаха. Чак тогава се досетих да си сваля слушалката. "Внимание, тази вечер влакове до Младост няма да има!". Чакай, чакай. Какво? В продължение на 3 минути се чудих какво става и как така спират единствения транспорт, с който мога да се прибера от тая точка на София. В крайна сметка бях принудена да сляза и да извървя повече от километър в убийствения студ, докато стигна до най-близката спирка на автобус, който води до моя квартал. От Сердика до Софийски. Може би, софиянци, не ми звучи толкова много, ама, повярвайте ми, ще ви се дореве, когато трябва да го изминете това разстояние в студа, без ръкавички и идея колко трябва да си отвисите на спирката и дали че има място за вас в автобуса, понеже кой знае колко хора са се оказали в същото положение. 

Добрах се до спирката успешно и започнах да пиша на приятелките си за случващото се, ядосвайки се, че от студа екрана на телефона ми отказва да работи. В този момент до мен застана момче, вдигна телефона си и заяви, явно на приятел от другата страна на линията, "Да, досега бях в Дом на киното, гледахме "Спотлайт". Да, филмът беше невероятен. Малко тежък, но все пак.". При което реакцията на Ева - да се вторачи в прити момчето и да не сваля поглед, докато не разбере повече. Оказа се, че е от моя квартал и също е ходило тоя километър, за да може да се прибере. Това разбрах от разговора, преди той да приключи. И за да не бъде неудобно, аз вкарах отново слушалките в ушите си и си дадох сметка, че те не са включени в телефона, чак когато всички хора се обърнаха към мен, щом припевът на Blood sweat and tears на BTS огласи спирката. Failed. 

Резултатът от тази вечер е... а ми, прибрах се късно, измръзнала, но пък развеселена от всичко, което се наложи да преживея. Все още не мога да разбера как не са успели за почти четири часа да поправят аварията в метрото, но... здраве да е. Поне се получи достатъчно дълъг пост. Ако сте стигнали до тук - евала за нервите да прочетете днешните глупости. Поздравявам ви с днешната песничка - може би трябваше да поздравя и всички хора на спирката, гледащи ме странно. Сигурно си мислеха, че слушам някаква странна чалга. 

Обратно към старите навици, филми за гледане #Blogmas2016 Ден 4

Днес направих няколко неща, които не бях правила от доста време. Например (1) спах до почти 11 часа и за първи път от може би месец си починах наистина добре. След това (2) опаковах коледен подарък добре. Да. Бива ме с нещата, които трябва да бъдат правени ръчно, но обикновено съм доста зле с опаковането на големи кутии - просто не знам накъде трябва да сгъна хартията, за да изглежда ок. Справих се със задачата да оправя подготвените неща на най-добрите си приятелки и тези, които съм взела за семейството си до този момент. И последното нещо, което направих за първи път от мноооого, наистина много време, е следното - (3) изгледах цял филм, без да се отегча или нещо такова. Откакто започнах да навлизам в

кпоп културата, занемарих гледането на американски/европейски филми и сериали и като цяло гледането на филми. Но днес, понеже нямах особено много задължения, пък и защото мисля, че заслужавам малко почивка, си пуснах филм. Да, признавам - корейски е. Но ми хареса толкова много, че не мога да ви го опиша. Казва се Unforgettable - от тази година е и главната причина, поради която си го изтеглих, е участието на Satansoo (по-добре познат като Do Kyungsoo) от ЕХО. Не съм доволна от качеството на записа, на което попаднах, но всичко останало - 10/10. Актьорите, историята и съпътстващия я хумор, саундракът. Някъде около средата загрях как точно ще свърши, но това не ми попречи да се разчуствам безобразно много през последните 20 минути. Затова - препоръчвам ви го! Не е коледен или нещо такова, не. Просто е много готин и ако не друго, то ще ви разнообрази ежедневието на мястото на някоя американска продукция ала "промивка на мозъка". 

Със сигурност не съм единствената на това мнение, но Декември ми е месец, който свързвам с уютно пространство у дома, много филми и мандаринки, докато ги гледам. Преди малко се замислих всъщност кои са филмите, които ме интересуват в този момент, и реших да разнообразя днешния пост с малко списъче, което може да даде идеи и на вас (особено ако сте заинтересувани от корейско кино, защото, ако не сте забелязали, аз съм). Неизменно място тук имат Fantastic beasts and where to find them и The girl on the train, които все още не съм гледала, макар и да бяха хит по кината в България (пък първият още е даже). Някой от следващите уикенди ще бъде запазен само и единствено за филмов маратон и почивка. A Man and A Woman и My Annoying Brother (Hyung) чакам с огромно нетърпение. Вторият особено. Трябва да знаете, че страшно много харесвам D.O. като актьор и съм мотивирана да изгледам абсолютно всички продукции, в които е участвал. Но Hyung ми е приоритет, защото участва и Парк Шин Хе, която е перфектна (в момента гледам две драми с нея, пък съм приключила "Пинокио" и... то процента още някоя, за която просто не се сещам). Miracle in Cell No. 7 вече даже ми е изтеглен на компютъра и чака да стане време и да си го пусна. (Като се замисля, това може да стане още тая вечер, ако не намеря нещо по-наложително за правене.) Somewhere Only We Know, Sweet Sixteen, Gangnam Blues, Shoot Me in the Heart, Snow is on the Sea - списъкът е безкраен, затова го приключвам до тук. Само стойте да видите колко са к-драмите, които планирам да изгледам...

Периодът на Блогмас е сигурно най-веселата част от декември. Страшно много обичам да вляза в главната страница на гугъл и да видя безброй известия с нови постове, чиито имена ме карат да се заливам от смях (не подигравателно, а истински). Имам в предвид - кога друг път ще прочетете пост, озаглавен "Натъртих си дупето"? Харесва ми колко ентусиазирани са всички за това начинание. Надявам се до края на месеца настроението да не напусне блогърското общество, защото е страшно зареждащо. Преди, когато аз бях една от малкото, пишещи подобни постове, беше някак си скучно. А сега блика от разнообразие. Обожавам да чета дейли постове. Обожавам. 

А да. Днес направих още нещо, за което не бях отделяла време от месеци - висях в тъмблър около два часа и просто реблогвах някакви красоти. Напоследък това е сайт, на който не обръщам много време, защото приоритетите ми са ученето и кандидатстването, както казах n на брой пъти в предните постове, но пък се почувствах много яко, губейки времето си в разглеждане на снимки и рандъм постове. Стигнах до извода, че се нуждая от такива почивки от сериозните задължения, за да не "изпуша" по някое време. (Денс брейковете вършат чудесна работа, но все пак...)

Часът е седем, а аз все още не съм пипнала учебник. За това ви говоря. Честно казано, нямам и намерение да го правя. Най-вероятно ще продължа да си лежа на топличко. Ако не слушам музика или не си говоря с някой приятел, най-вероятно ще си пусна мини драмата на Каи или нещо друго, и ще заспя за нула време, за да мога утре сутрин да стана и да си свърша задълженията, както повелява понеделникът. Всъщност, може би ще седна да почета малко за изпита, който ми предстои следващия петък. Не, че ще науча особено много една седмица преди него де. Ако го направя, няма да се чувствам толкова зле, когато се явя и започнат да ми засичат час и половина за Use of English и Reading. Да, добре, това е планът.

Песента тази вечер избрах, за да почета Unforgettable - тя е една от главните в саундтрака на филма. 

Финални впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

След тринадесет седмици лутане между ежедневните задачи и света на Ловците на сенки, представен през призмата на Freeform, последният епизод на Shadowhunters е излъчен, а аз съм малко тъжна, че ще трябва да чакам твърде много време, за да продължа забавлението. 

Има толкова много неща, които искам да кажа за този сериал, но се чувствам длъжна преди да започна да спомена две неща. Първо - ако не сте гледали епизодите или не сте чели книгите, то вероятно ще прочетете детайли от сюжета, които могат да развалят преживяването ви. Второ - ако смятате да изразите негативизма си по повод моето лично мнение, да ми кажете да си го задържа за себе си или нещо подобно - по-добре спрете да четете и си спестете десетте минути.

Shadowhunters - въртележката, която в един момент доставя удоволствие, а в следващия те кара да ругаеш под носа си. При всяко положение бих наредила сериала на някое от челните места в списъка ми с guilty pleasures, защото колкото и пропуски да намирам в него, колкото и да са моментите, на които спирам на пауза и крещя на сестра ми, че това са пълни простотии, винаги отново го пускам и всяка сряда след училище първо тегля новия епизод.

В началото, когато написах първия пост, посветен на шоуто, нямах никаква представа как ще успея да заменя образите, втълпени ми от филма, с тези на новите актьори. Намирах кусури в най-малките подробности. Разбира се, не се отървах от този навик, най-малко защото целият екип на продукцията не оставя и един епизод без спадове. Но пък свикнах с новите лица и се привързах много силно към някои от тях. Все още ми е трудно да приема Кат МакНамара и Доминик Шерууд като Клеъри и Джейс, защото в играта им присъства една натрапчивост; опитът им да се превъплътят в персонажите е някак си пресилен. Обаче в същото време знам, че това са те, и е някак си естествено да ги виждам всяка седмица. През тези 13 епизода се вижда развитието им като актьори и това как постепенно приемат ролите си много сериозно. Странните реакции, които видяхме в първи и втори епизод, също присъстват - така и не разбрах защо в моменти, в които трябва да е сериозна, Кат се смее, а в такива, в които трябва да е спокойна, тялото ѝ се стяга и започва да говори заядливо. Дом пък до епизода, в който се разбира, че Клеъри и Джейс са роднини, играе все едно вече е съвсем наясно със ситуацията. Доброто в случая е, че имат достатъчно време да поправят грешките си по време на втория сезон. 

Колкото до останалите герои, изиграни от Алберто Росенде, Емерауд Тобия, Матю Дадарио и Хари Шъм Дж. - не мога да кажа нищо, освен, че ги обичам. Да, да, и те имат недостатъци. И те се отдалечават от героите, описани в книгите на Каси Клеър. Но са талантливи и вдъхват живот на променените образи, така че да ги направят достатъчно атрактивни за публиката. Несъмнено най-талантливият е Роберто - не може да се очаква нищо по-различно, след като е учил актьорско майсторство (и всъщност го е завършил в началото на снимките на сериала). Саймън е най-впечатляващият герой, от който най-малко хора са разочаровани, тъй като има чар, забавни реплики и като цяло запазва най-любимите характерни детайли от книжния си прототип. Изи и Алек (Ем и Матю) също имат малко допирни точки, но играят с хъс и много по-адекватно от Кат и Дом. Между другото, много харесвам сестрата на Мат - Александра, и в началото мислех, че той ще остане в нейната сянка като актьор, но се оказа, особено в последните епизоди на сезона, че има талант и очевидно желание да се развива. (И сега ми е на уолпейпъра на телефона, защото никога не съм виждала по-красива усмивка от неговата.)

Магнус Бейн много се различава от първоначалния образ на Каси Клеър, но съм склонна да простя това. Осъзнавам колко много са нещата, които оригиналът не би сторил - като например да ревнува Алек и да прави разни изпълнения, само и само за да му покаже, че всъщност между двама им има нещо специално. Самият Хари е страшно чаровен и талантлив, и именно това прави героят му приятен. Също и забележителната химия между него и Мат (Алек). Считам това като огромна липса на филма, но плюс тук. Спокойно бих продължила да гледам само и единствено заради Малек.

По случайност се абонирах за канала на шоуто в ютуб и редовно гледах клипове на каста от снимачната площадка, интервюта и клипове от ежедневния им живот. И искам само да спомена, че съм щастлива от това колко сърдечни и слънчеви хора са. Направи ми огромно впечатление колко добри приятели са и колко са въодушевени от работата си по сериала. Може би именно това тяхно отношение ме накара да се заинатя и да продължа внимателно да гледам и да търся неща, за които да се хвана и да променя мнението си към добро. Опитвам се да не смесвам мнението за реалните личности и техните герои, но в случа ми се иска да го направя, защото комбинацията е много приятна. 

Казано накратко - свикнах както с актьорския състав, така и да приемам сериала като отделен и независещ от книгите. В началото се молех да спазват реда на събитията колкото се може по-стриктно, но бързо стана ясно, че са решили да сглобяват различни частички в нещо ново, като се допират само до някои от най-основните и любими моменти, като това с роднинската връзка между двамата главни герои. Ако не се бях примирила с този факт и не бях започнала да разграничавам едното от

другото, най-вероятно нямаше нито да догледам епизодите, нито да си правя труда да говоря за тях. Макар че, ако трябва да съм изцяло честна, не всички идеи на Freeform са чак толкова лоши (лоши като руната, която служи са приемане на формата на друг човек, която изобретяват само и единствено за обрата с Валънтайн. Не, че не беше очевидно... също и цялата история с паралелната вселена!). Като например Лидия - героиня, която в книгите не съществува. Нищо, че Касандра Клеър е казала, че единственото нещо, което никога не би включила в историята, е уреден брак - Лидия внася нещо ново и интересно в сюжета, отвлича го в посока, интересна за зрителите-читатели. Интересна и за мен. Героинята не ми е любимата, но оценявам препратката "братовчедка на Клеъри" и смута, който внася с присъствието си. Със сигурност искам да видя какво ще се случи с нея в бъдеще и дали изобщо ще бъде част от историята, която ще проследим във втори сезон.

Но да, истината си е истина - не е най-лошият проект, но не е и най-добрият. Това, което ми направи най-лошо впечатление и не претърпя развитие, е сценарият. Не знам защо екипът е решил, че подхвърлянето на глупави реплики в безсмислени диалози ще изстреля сериала напред, но уви. Заради лошия сценарии в самия сюжет има толкова дупки, неясности и разминаване, че със сигурност е създало известно затруднение на зрителите, които не са добре запознати със света от книгите. Същото се отнася и за ефектите. В първия пост на тази тема споменах, че са ужасни и мнението ми не се е изменило нито мъничко. Надявам се сега, след като екипът вече знае къде са проблемите и какво точно искат зрителите от тях, всички да се стегнат и да дадат най-доброто от себе си за изглаждане на проблемите, подобряване на сценарии, актьорска игра, развитие на действието, ефекти, на всичко, което би попречило на подписването на договор за трети сезон! 

Сезон две на Shadowhunters ще бъде 20 епизода и ще започне на 18 септември 2016 година! Имам изключително високи очаквания и силно вярвам, че всички недостатъци на първия сезон ще бъдат компенсирани от страхотна актьорска игра, екшън и още много от света на Ловците на сенки! Съвсем скоро излязоха и някои подробности за това на какво ще се набляга в бъдещето, което още повече предизвика интереса ми! Но сега бих искала да знам какво е вашето мнение за сериала. Кое харесвате и кое - не, кой актьор се представи най-добре, кой е любимият ви епизод, какво бихте променили, ако имахте тази възможност - споделете ми всичките си мисли и чувства!

Източник на всички снимки: google.com

Други постове, свързани с Shadowhunters:

Първи впечатления от Shadowhunters (The Mortal Instruments)

Перфектният Shadowhunters каст

Когато направят филмова/ТВ адаптация на любимата ти книга

Фаза Първа: Въодушевление

Няколко месеца преди премиерата на филма/сериала целият интернет е залян от снимки и кратки видеоклипове и всичко изглеждаперфектноперфектноперфектно.

Фаза Втора: Нетърпение

Остават пет минути до началото и ти нямаш никакво търпение най-сетне да видиш любимата си сцена с перфектните актьори, които са избрали (най-накрая перфектни актьори!).

Фаза Трета: Потрес

Лъжи, лъжи, лъжи! Защо са объркали още първата сцена? Защо актьорите играят като дърво? Какво е това там, нямаше го в книгата? Това със сигурност не са правилните реплики. Даже героят не е правилен.

Фаза Четвърта: Отричане

Всичко щеше да е перфектно, ако този филм го нямаше, нали? Можеш и без него. Ужасен е. Не се случиха такива глупости в книгата, нали? Нали?

Фаза Пета: Депресия в социалните мрежи

Не може да си единственият, който мисли, че филмовата адаптация не струва. Затова прекарваш часове и часове в тъмблър, търсейки съмишленици. Гледаш клипове-ревюта, търсиш безброй gif картинки, за да опишеш чувствата си в личния си блог. И повтаряш тези дейности отново и отново.

Фаза Шеста: Постепенно привикване

Вече към средата на сезона/поредното гледане на филма свикваш с глупостите, които са включили, актьорите започват да ти стават интересни и ти е все тая дали нищо не съвпада с книгата, защото главният герой е достатъчно привлекателен, че да те омилостиви. 

Фаза Седма: Приемане на появилата се радост от излизането на всеки нов епизод/нова част от поредица/трилогия филми

Да, главният герой наистина е мнооого симпатичен. И май започва да играе по-добре? Започваш да си мислиш, че всичко, което ти показват на екрана, е истина, написана и в книгата.

Фаза Осма: Радостно споделяне на мнение в интернет

Щастливо преминаваш в групата, която също обича екранизацията. Все по-често говориш и споделяш снимки от нея в блога си. караш приятелите си да го гледат с теб, за да има с кого да говориш, освен със всичките си онлайн приятели.

Фаза Девета: Препрочитане на книгата

Явно не е истина. Не, никаква истина не е. Не са включили най-важния момент. И са прецакали разкритието на голямата тайна на главната героиня. Леле, във въображението ти всичко е толкова по-епично, отколкото на екрана. И всички са по-хубави. И се държат като себе си, не като роботизирани версии. 

Фаза Десета: Отричане

Отново се отричаш от екранизацията, но... не преставаш да гледаш. Просто го превръщаш в отдушник на гнева си и всеки път чакаш режисьорите, сценаристите и актьорите да се издънят, за да го споделиш с колкото се може повече хора.

"Сойка-присмехулка, Част II"

“You love me. Real or not real?"

I tell him, "Real.”

Вчера по обяд приключението, наречено "Игрите на глада", свърши официално за мен. И, признавам си, нямах намерение да напиша пост по темата. Но пък току-що изгледах и първата част на "Сойка-присмехулка" (за 13 път, може би?) и отново тръпки преминаха по цялото ми тяло. Изглежда, че винаги при споменаването на името на част от трилогията ще става така.

Четири години минаха от началото на филмите, пет - откакто прочетох за пръв път първата книга. За това време се превърна в една от малкото, с които израснах и ще останат с мен завинаги. Надявам се да е така и с много други. "Игрите на глада" е книгата, която ме приветства в жанра, накара ме да тръпна в очакване на следващата глава, спасението на любим герой, излизането на следващия филм, настъпването на края. Сега той е тук, а аз не знам как се чувствам.

Имах ниски очаквания към последния филм - от една страна защото е само половината от книгата, а от друга - защото знаех, че самия факт, че е финал, ще предизвика сълзи. И го казах - пред приятелките си признах, че в действителност не е любимият ми филм измежду четирите. Не можах да аргументирам думите си - причината да размисля за писането на публикация. Това, обаче, ме ядоса и на пук на себе си седнах и се опитах да си дам сметка защо този път не вземе под кожата ми, не ме остави напълно изгубила ума си. 

Разочарова ме това, че беше точно по оригиналната история. Сега ще си кажете "Какво иска тази? Да следват книгата или да си измислят чисто нова история?", и аз се запитах същото. Но всеки, чел "Сойка-присмехулка" е наясно с много тъжни събития от страниците, и със сигурност си е мечтал екипът да промени поне един факт, да спести една-единствена смърт. Надежда ми даде Сюзан Колинс преди години с изказването си, че най-много съжалява за смъртта на Финик и ще се постарае да поправи това в екранизацията. Уви, не беше изключена. Както и тази на другата любима на много героиня. Получихме всичко такова, каквото трябва да е. Ето това ме разочарова - достоверността. Също цялата палитра от емоции, които колективът изсипа преди финалния надпис, обозначаващ края на осмислящото всеки ноември чакане за нова част, събирането с приятели, ритуалното гледане на предните филми по телевизията предните нощи, повтарянето на трейлъри десетки пъти.

Мислейки за тези четири години си давам сметка, че именно тези филми са най-добрите, които някога съм гледала и силно, изключително силно се надявам с тях да бъде запомнено нашето поколение! Благодарна за осмисленото време, часовете четене, десетките повторни гледания, снимките, интервютата, чувствата и връзките, които предизвика "Игрите на глада". 

Сега ми остава само да продължа да бъда момичето, прекарващо часове в ровене между снимки и клипове на брилянтните герои, което от време на време вади книгите си и ги прелиства, за да си припомни любими, силни моменти, през месец-два си прави маратон с четирите части и вдига три пръста всеки път, когато иска да отговори на въпрос в час. 

“May the odds be ever in your favor!”