"Възпламени ме" от Тахере Мафи - Ревю

Ревюто съдържа части от сюжета на тази и предишните две книги!

Има толкова много неща, които могат да се кажат за последната част от трилогията "Разбий ме" от Тахере Мафи - "Възпламени ме", но основното и най-важното е, че е най-въздействащият и задоволяващ край, който Мафи е могла да сътвори.

Единственото нещо, което напомня за съществуването на Пункт Омега, е гигантски кратер - предупреждение за хората, помислили си да въстанат срещу управлението. Джулиет е в дома на човека, от когото се отвращава, приятелите ѝ вероятно са избити, но по някаква причина всичко това я подтиква да събере всичките си останали сили и да покаже на света коя е всъщност.

Джулиет израства като героиня постепенно в трите книги, но още с първите глави на третата част разбираме, че е настъпил моментът на окончателната ѝ трансформация, моментът, в който тя показва цялата си сила, приема себе си и дарбата си и най-сетне става опасният човек, за който я мислят всички още от "Разбий ме". Не само усъвършенства способностите си, но най-накрая полага усилие да подреди мислите си и да намери душевно равновесие. Най-вече що се отнася до Адам и Уорнър.

"Вече не ме е страх от страха и няма да му позволя да господства над мен. Страхът ще започне да се страхува от мен."

Със същата красота на думите Тахере развива Ейрън в тези три книги - тя разгръща с особено внимание заплетения персонаж, обърква читателите с малките частички информация за миналото му, комбинирани с арогантния характер. От типичния злодей, мразен герой, Уорнър се превърна в мой личен любимец в рамките на точно седемдесет страници, измествайки Адам от, както си мислех, перманентното му първо място. Миналото му и взаимоотношенията с родителите му напълно обясняват действията му от първите две книги. Това ми се стори малко внезапно и неочаквано заради цялата вече изградена картина, дори мъничко преувеличено. Но ми хареса. Действията му спрямо Джулиет, които са изкарани на преден план тук, доказват, че той е далеч от мразения стереотип и заслужава цялото внимание. 

Въпреки че тази част от историята го представя в светлината на потърпевш, обичам факта, че не е пренебрегнато колко опасен и привлекателен е също. 

Винаги съм била със смесено мнение за любовните триъгълници в YA литературата, тъй като много от тях са необмислени и най-вече неоснователни. Но този път нямам нищо против, защото и двете страни на монетата, Ейрън и Адам, са наистина силни и достойни претенденти. А начинът, по който Джулиет стига до крайното си решение, не е прибързан или заради някаква моментна мисъл. Джулиет реално си дава сметка за чувствата си към двамата млади мъже и според мен взима зряло решение и постъпва с всеки справедливо. 

Първоначалната ми любов към Адам започна да гасне около средата на "Възпламени ме", когато заедно с главната героиня започнах да си давам сметка, че всичко между тях е плод на моментна нужда от някой, който да го е грижа, а самият Адам не се отличава от повечето персонажи в жанра. Тук той е ранен, гневен, опитва се да се погрижи за всички, но виждайки, че не е способен, изживява моменти, за които съжалява. Подобно на внезапната промяна на Ейрън, характеризирането на Адам като злодея не ми се понрави. И сега предпочитам да мисля, че както всички, той претърпява своята трансформация и е в пълното право да реагира спонтанно и гневно. Развръзката на книгата само дава надежда на читателите, че неговата история тепърва предстои да бъде продължена. 

Представени са някои нови герои, а част от старите намират място в действието отново. Като Кенджи, моят персонален любимец. Първата му поява в трилогията никак не ме очарова, не ми се стори забавен, нито оригинален, но с напредването на историята осъзнах колко стойностен персонаж е. Той е този, който внася малко светлина и веселие в тъмния свят на Тахере Мафи. Забележителен е хуморът му, но и приятелството му с Джулиет. Навсякъде четем за най-добри приятели, които се влюбват и заживяват щастливо, но много автори забравят, че всъщност приятелството между момче и момиче е напълно възможно, при това е изключително силно.

Действието в последната книга не е чак толкова раздвижено и напрегнато, колкото в предишните две, тъй като представлява предимно планирането на убийството на бащата на Уорнър (и Адам, и Джеймс), но в никакъв случай не е скучно. Любимите ми моменти са тези между Джулиет и Ейрън, сцените в тренировъчната му зала, а също и тази, в която най-сетне се разбира, че двамата с Адам са братя. Самото убийство, началото и протичането на войната, обаче, са нещо, което не се връзва по никакъв начин, защото заема едва последните двайсетина страници. Щеше ми се всичко това да бъде по-дълго, за да успея да почувствам напрежението на героите и надеждата им. Така написано е претупано и незабележително. 

"Възпламени ме" е очакваната разтърсваща развръзка на красиво написана трилогия. Най-добрият възможен край, който за последен път обрисува запомнящи се оригинални герои и дава последни отговори на въпроси, чакани от читателите дълго време. Тя е също книга, която дълго време ще остане в сърцата на всеки, преживял битката на Джулиет заедно с нея.

"Разбий ме" (Разбий ме #1) - Ревю

"Разнищи ме" (Разбий ме #2) - Ревю

"Разнищи ме" на Тахере Мафи - втора книга - Ревю

Представете си отново следната картина - сиво небе, странно слънце, малко птици, сиви къщи, бедни хора, глад, страх. И тресяща е от наближаващата война земя.

Добре дошли в реалността на Джулиет Ферърс.

След няколко месеца чакане пред нас е втората част на трилогията "Разбий ме" - "Разнищи ме", все още умопомрачително красива и написана със същите красиви думи, същия неповторим стил, както първата книга. Сега е моментът да помоля, ако не сте чели книга номер едно, направете го първо, защото по подразбиране няма как да запазя в тайна действията от нея, говорейки за втората част.

Животът на Джулиет далеч не свършва щастливо с пристигането ѝ в Пункт Омега - сборно място за още много хора, родени със свръхестествени сили като нея. Тя все още е твърде емоционална, бореща се със себе си да свали кожените ръкавици и да докосне хората, и болката от мисълта, че може да ги нарани. Въпреки, че е сред "своите" и от нея се очаква да се приспособи, да намери приятели, след като години наред родителите ѝ са я наричали "чудовище", Джулиет е по-самотна от всякога.

Което на моменти беше прекалено. В първата част на книгата меланхолията и всичките ѝ мисли се сливаха с общия ритмичен тон, правейки неописуемо красив и чувствен текст. Но тук сякаш на всяка страница тя е на кръстопът. И винаги поема по грешния път. 

"Копнеех да повярвам във вълшебните приказки и щастливите завършеци... и отворените врати. Копнеех да се попреструвам на по-добър човек, но вместо това успях да надхвърля дори кошмарния облик, който околните ми бяха изградили."

Бих искала да разгледам много от героите поотделно, да кажа колко развитие претърпяват някои от тях, но ще се спра на трима. Започвам с Кенджи. Първата ми среща с него в "Разбий ме" беше не особено приятна, защото противно на всичките ми приятели не намирах абсолютно нищо забавно, може би защото не можех да вляза в тона му. Но тук той като че ли е съвсем друг персонаж - забавен, саркастичен, нов, свеж, цветен. В моменти, в които не трябваше да се смея, аз се кикотех заради някоя ей така подхвърлена реплика. Толкова съм благодарна, че имаше една от водещите роли в книгата - без него всичко щеше да е твърде драматично и някак си еднообразно.

Вторият и главен герой е Адам. Изпитвам... обич към него заради упоритостта му и любовта, която и за момент не спира да показва. Връзката му с Джулиет е толкова интензивна и красива. През живота си тя никога не е имала допир до човек, никога не е усещала какво може да ѝ донесе физическото, и след като Адам е единственият (или не точно), с който тя може да "живее" за първи път, всеки описан техен поглед е като една пеперуда в стомаха повече. Той иска да я гледа като момиче, а не като някой, от който трябва да се страхува (именно такава е тя за останалите от Пункт Омега). Прави го дори след няколко събития, които би трябвало да преобърнат връзката им в съвсем друга посока. Адам не спира да показва и казва на момичето, че го обича. Но същото прави и Уорнър, третият мъжки герой, който за мен е и най-силният.

В "Разнищи ме" не само разбираме първото име на Уорнър, а го виждаме в друга светлина, която частично обяснява неговият властен характер, несъответстващ на деветнадесетте години. Не можех да разбера какво иска от Джулиет преди, струваше ми се отвратително повърхностно, също така го мразех за сторените неща. Ала в първата част не беше представен като жертва. 

Колко от истинския Ейрън Уорнър е това тук не зная. Но е достатъчно, за да се влюбя в него точно толкова, колкото в Адам. Достатъчно е да ме постави на същото място като Джулиет - между двама им. 

Уорнър - Джулиет сцените са най-любимите ми в цялата книга, защото противно на очакването тя не отказва категорично неговото присъствие. Дава му възможност да обясни, опитва се, макар и несъзнателно, да го опознае. Вижда, че той е мислил за нея. Вижда, че чувствата му са истински. 

"Май  преходността на съвременния живот ни кара да бележим кожите си с мастило. - Казва той. - То ни напомня, че светът е оставил своята следа върху нас, че още сме живи. Че никога няма да забравим."

Една част от книгата кара сърцето ми да се пречупи. Въпреки прекаления драматизъм на главната героиня, успях да видя счупения ѝ свят през нейните очи и си дадох сметка, че да се бориш да живееш и да обичаш с нейната дарба не е никак лесно. Страхотно беше и това, че дори и в края тя се включва в делата на Пункт Омега и започва да придобива смелост, и имам чувството, че в третата книга тя ще е на върхът на силите си. И този път наистина ще намери враговете си. И ще ги убие. 

"И аз за пръв път проумявам, че притежавам силата да унищожа всичко."

"Разнищи ме" не надминава "Разбий ме", след прочитането си даваш сметка, че не се е случило кой знае какво, но въпреки това ти се е сторила вълнуваща, разбиваща и чувствена. Но не е и типична "втора книга", която понижава нивото до самото дъно. Тази тук подготвя. Полага основите за незабравим финал с привкус от всяко чувство, което може да се изпита, четейки редовете на Тахере Мафи. 

Ако не сте чели ревюто ми за "Разбий ме" и имате желание, кликнете тук.

"Разбий ме" от Тахере Мафи - Ревю

Внимание! Следващите редове съдържат спойлери!

Представете си следната картина: небе, загубило обичайния си свят, в което не летят птици и слънцето изглежда нереално. Тревата не е ярка, сградите са еднообразни, хората са беди, няма храна, няма нормални домове. И ако Джулиет Ферърс ви докосне - умирате. 

Не гледайте на "Разбий ме" като на поредната атиутопия, книга за проваления ни свят, в който някакво-там-момиче има специални сили и срива системата. Като в "Дивергенти". Дори и да звучи така, това четиво има много неща, които ще ви накара да се влюбите в нея. 

Нещо, което се забелязва в началото, още с първите редове от запознанството, е изключителният стил на писане на Тахере Мафи. Думите върху листа звучат мелодично, все едно са създадени, за да стоят една след друга, и на моменти съзнанието ми превключваше и ги четеше така, както Шекспировите редове преминават. Не толкова перфектно, но изключително красиво.

Книгата е в първо лице, сегашно време, и нещо нетипично е, че има множество задраскани думи и изречения. Сякаш героинята мисли или говори, и съзнанието ѝ автоматично зачерква това, което всъщност иска да каже, но е грешно. 

Не знам как да се отдалеча от него.

Не искам да се отдалечавам от него.

В началните страници се запознаваме с главата героиня Джулиет, но не разбираме името ѝ. Важното за момента е, че тя е затворена в психиатрична клиника от точно 264 дни, без да има достъп до други хора, в пълна изолация и тъмнина. Първоначалното ми впечатление беше, че самата тя започва да възприема думите на хората че е луда и нещо с нея е е наред. Е, то наистина не е. Когато докосне някого, той умира. Освен Адам, момче, което по случайност познава от детството си и което затварят в нейната килия за срок от няколко месеца. Допирът ѝ е неспособен да му навреди поради за сега неизвестни причини. 

Аз съм същество, съставено от букви, персонаж, оживял в изречения, въображаемо създание, родено от художествена измислица.

Докато Джулиет си мисли, че Адам е затворен поради психична болест, истината е, че той е един вид под прикритие, пратен от Уорнър, 19-годишен младеж, който не пази в тайна намерението си да използва момичето като оръжие за измъчване на противниците му. Без да се впускам в подробности - с течение на историята става ясно, че Адам не е нито подкупен, нито безразличен към Джулиет, а Уорнър е изключително объркан персонаж. 

В този ред на мисли - харесвам много, много повече Адам, но определено смятам, че между двамата Уорнър е хиляди пъти по-интересен. От появата му в книгата до самия ѝ край той е груб, минава през фази на тъга, ярост, отстъпва и притиска Джулиет. И Мафи не дава нито идея за това какво води до това негово положение. Вместо това нови и нови въпроси започват да се появяват. Защо е на 19 години, а управлява толкова много хора, пък те се страхуват от него? Какво става с майка му? Защо мени настроенията си така? Обича ли Джулиет? Защо Уорнър също може да я докосва, също като Адам?

Усмивката му е примесена с барут.
- Заспивай сега.
- А ти върви по дяволите.
Той стисва челюст. Отива до вратата.
- Работя по въпроса.

След като написах това започвам да се колебая в избора си между двамата персонажи. Не знаем много и за двамата, и Адам, и Уорнър определено изпитват чувства към Джулиет, само че какви? И защо само те могат да я докосват? Защото я обичат?

Описанието на героите става постепенно, и до края на книгата не получаваме пълен комплект информация за никой от героите, дори и Джулиет. Все още има много тъмни кътчета, които предстоят да се разкрият, все още има толкова много въпроси, свързани със силите ѝ. Честно казано, обаче, вълнувам се много повече да разбера неща около Кенджи, от колкото около останалите. Във всяка книга има поне един веселяк, който в най-гадните ситуации ви кара да се разсмеете, прикрито весел е, докато се опитва със зъби и нокти да спаси приятелите си. Това е той за "Разбий ме". Кенджи се появява в края на книгата в апартамента на Адам, за да спаси двама им с Джулиет.  Без да показва с каквото и да е, че той е почти същия като Джулиет, или ще я заведе при цяла сграда, пълна с подобни на тях хора. Например. 

Според мен "Разбий ме" е една от онези книги, в което или ще се влюбите, или ще захвърлите, без да искате да погледнете отново. Започва заинтригуващо, за това след първите 100 страници започвате да губите представа за времето, и завършвате след четири часа, искащи още. Поне при мен беше така. Харесва ми това, че нямаше моменти на застой и постоянно се случваше нещо. Има екшън, има любов. Героите също са заинтригуващи. Да е говорим за света, който Тахере Мафи е издигнала с красивите си думи - сив, пуст, студен. Но все пак такъв, в какъвто можете да се влюбите. Нямам никакво търпение за следващата част. Изкушавам се да си я поръчам а английски, но не мисля, че ще прибягна до това. 

Тук е времето да вметна, че съм страшно благодарна на Егмот за това, че запазиха невероятно красивата оригинална корица на книгата. И че най-сетне я преведоха и направиха четири-пет часа от живота ми наистина вълнуващи!

Ако има някой, който вече се е сдобил и е прочел книгата, ще се радвам ужасно много да сподели мнението си в коментарите, защото съм изключително объркана и раздвоена между Адам и Уорнър. И имам чувството, че съм пропуснала нещо, за което трябва да обичам втория малко повече.