Понякога е трудно да разграничиш книгите, които мислиш, че те оформят като човек, дават ти повод за размисъл и по някакъв начин уж те променят, от тези, които реално го правят, но не с красиви образи и безобразно силни протагонисти, а с частички от реалността, които някой автор представя простичко, но истински. С "Говори" това е лесно, защото притежава всички изброени белези на втората група, а пък и след прочета ѝ ти се иска да препрочетеш някои части, ей така, за да откриеш себе си отново в лицето на персонаж, за да си припомниш, че не само ти понякога падаш в клопката на неприятни и болезнени ситуации. Не си само ти.
¨I have survived. I am here. Confused, screwed up, but here.¨
Разкъсвана съм в мнението си за краткия, но безумно съдържателен роман на Лори Халсе Андерсен. Не мога да пренебрегна всичките плюсове - простотата на изказа, която има сила да приближи представените ситуации до читател на каквато и да е възраст; героите, които намират своето място в отборите на "добрите" и "лошите", но в същото време излизат от рамките на този етикет; липсата на множество описания на тези герои улеснява припознаването на четящия; не липсва искреност. Но едновременно с това би било нечестно, ако премълча факта, че съм и разочарована. Когато преди около седмица зърнах корицата на "Говори" в книжарницата, я грабнах и побързах да започна четенето без кой знае какви очаквания. Представях си, че съм попаднала на тийн романче с дълбока/тъмна/тежка тема - точно това, което ми се четеше. Оказа се, че темата е малко по-тежка, отколкото ми се искаше. Изнасилване. Trigger warning, бих казала. И го пиша тук не за да издам някакъв велик обрат в сюжета или нещо такова, а защото смятам за честно да знаете, че фигурира в историята - няма нужда да се оказвате изненадани като мен, понеже издателството е решило да си спести тази информация на корицата. Харесва ми дълбочината на проблема, който Андерсен е решила да засегне. Важно е от време на време да се напомня, че никой не е сам в болката си, каквато и да е тя. Това, което не съвпадна с личните ми предпочитания, е форматът, в която е поднесен той.
Историята и начинът, по който е написана тя, са силно обвързани с емоционалното състояние на главната героиня Мелинда. Главите са много и повечето от тях са само по страничка. И липсват традиционни диалози - тук аз давам минус. Много добре разбирам, че така е представена травмата на тийнейджърката - тя не изразява мислите си гласно - защо тогава да има диалози? Сам по себе си този похват ми харесва - друга книга, написана по същия начин, която съм чела и обожавам, е "Отровни думи" от Майте Каранса (в оригинал диалози няма, но българският преводач е направил корекция в структурата). Въпреки кратките глави, на моменти ми ставаше скучно и даже малко тегаво.
По книгата има филм от 2004 година с участието на Кристен Стюарт. Все още не съм го изгледала, заради това не мога да направя коментар, но определено е в списъка ми за гледане, тъй като би ми било интересно да видя как е представен емоционалният аспект на "Говори".
Бих препоръчала "Говори", ако това е тематика, която харесвате да четете и когато не ви натоварва. Но по-ентусиазирано бих говорила за заглавия като "13 причини защо" или "Отровни думи" - два романа, които интерпретират тази деликатна тема с една идея повече динамика в сюжета.
"When people don’t express themselves, they die one piece at a time. You’d be shocked at how many adults are really dead inside–walking through their days with no idea who they are."
Няма коментари:
Публикуване на коментар