Когато романите се превърнат в реалност

    Явно ми е писано веднъж на няколко години да изчезвам за по пет-шест месеца и след това да се появявам с дълги и твърде обяснителни постове, които, ако трябва да бъда напълно искрена с вас, играят ролята по-скоро на (не толкова личен) дневник, отколкото средство, чрез което да се оправдая за внезапното си изчезване.

    Има нещо хубаво и нещо лошо в цялата ситуация. Противно на инстинктите си, ще ви споделя първо хубавото: близо шестте месеца отсъствие от блога и инстаграма ми бяха почивката, от която се нуждаех отчаяно след защитата на дипломната ми работа и активното откъм четене последвало лято. В този ред на мисли, лошото нещо - поради една или друга причина за това изминало време четох срамно малко. Случи се така, че животът ме удари с пълна сила - работа, сметки, нови хора, а заради тях и подновен социален живот, който реших да приоритизирам поне докато не се наситя на социален контакт. Насищането все още не се е случило, но пък в процеса започнах да осъзнавам, че да, хубаво е да внасяш новости и да се отдаваш на моментните събития, да грабиш с шепи от нещата, които ти се случват, но не е добре, ако това е с цената на онези навици и хобита, които си считал за любими и за част от същността ти. Не казвам, че се отказах от моите любими, нито пък забравих за хора или всичко, което би ви дошло на ум. Въпросът е, че ги оставих на мноооого заден план. 

    Не съжалявам, не. Новостите, опитите и изживяванията, независимо дали техният резултат е положителен и отрицателен, винаги ще бъдат добре дошли. И, трябва да си призная, тези шест месеца всъщност бяха моят личен романтичен комедиен роман. Изведнъж животът ми се завъртя така, че започнах да живея в историите, които до онзи момент стигаха до мен само през страниците на романи. Това изобщо не е свършило, но явно стигнах до онази част от историята, в която главната героиня осъзнава, че не е нужно да губи същността си, за да се впише в контекста на новото си битие, прави стъпка назад, оглежда се, преценява, връща се към любимите си хобита и дори повече засилва чувството на удовлетворение. Именно това планирам да направя аз - да се завърна към себе си и да напомня на новите хора в живота си кой е човекът, с когото се срещнаха за първи път преди половин година. 

    
    Така че нека да кажем, че това е главната новогодишна цел за 2023 г. (честита нова година, предполагам!) - да продължа да живея като главната героиня от роман, но стараейки се да не губя чертите на второстепенната героиня, която се появява в някои по-нзначителни глави от живота на други хора (защото всички знаем, че второстепенните герои са по-забавни и често по-интересни от протагонистите, ахахаха!). Февруари е новият януари, драги мои. Заредете се с позитивна енергия, вярвайте, че предстоят само щастливи мигове, и не забравяйте, че вие и само вие сте способни да контролирате ходът на събитията. 

В капана на Пловдив

    Пръстите ме сърбяха да напиша „информативен“ пост, нещо като пътеводител с любимите ми места и дейности в Пловдив. Истината обаче е, че този потенциален списък би повторил абсолютно всеки друг guide в интернет. Ако искате да научите за готини хипстърски заведения, instagramable кътчета из града и задължителни културни паметници, по-добре пуснете някое пътешественическо видео на чужденци в Ютуб - установих, че в тях информацията е най-приятно поднесена. Толкова приятно, че след като изгледах няколко случайни предложения преди няколко дни, желанието да скоча в колата и да скитам из пловдивските улици с часове стана по-натрапчиво от желанието да не мръдна от дивана под климатика. 

„Затворен в теб“ от Йова Станкова - Ревю

    Между красивите твърди корици в кралско синьо на книгата, която ще ви представя днес, се таи история, изискваща от бъдещите си читатели да търсят скрити послания отвъд написаните с мастило. „Затворен в теб“ е вторият роман на Йова Станкова. В него авторката дава свобода на трагичната любов на главните си герои, като ги обрича да се борят за и един с друг от различни краища на Европа, докато се лутат в лабиринт от противоречиви емоции. 

    Малкото апартаментче в центъра на София, което обитават Дамян и Таня, е дом на любовта им. И така, докато недоимъкът и тежестите на реалността не намират начин да си проправят път във взаимоотношенията им, принуждавайки Дамян да избира между разклатената сигурност на родината и перспективата на чуждата страна, където може би ще успее да натрупа богатства за по-добър и уреден живот.

„Анатомия на един скандал“ от Сара Вон - Ревю

    Колкото и да не ни се ще да си го признаем, във всеки един от нас гори интерес към личния живот на околните. Огън, който започва да пламти яростно, когато на бял свят излезе информация, представяща ги в неблагоприятна светлина. Всичко скандално ни привлича, а в „Анатомия на един скандал“ Сара Вон ни дава всичко, за да задоволим воайорските си пориви - провинил се политик, объркана, но вярна съпруга, безскрупулен прокурор и жертва на престъпление, за което слушаме и четем твърде често. Все главни герои в сюжет, който хвърля светлина върху различните аспекти на съдебния процес както на правно ниво, така и на лично, защото именно там се разиграват най-скандалните ситуации. 
    Джеймс гради солидна политическа кариера рамо до рамо с министър-председателя на Обединеното кралство. Красив, чаровен и с добро образование, успехите му не са само професионални, но и семейни. Съпругата му Софи е всичко, което една публична личност би искала, а децата му са идеална добавка към идиличната картинка. Внезапно обвинение от негова колежка за изнасилване се превръща в силно земетресение в рая. Следват процеси, разпити, недоверие и помрачена слава, която поставя под въпрос бъдещето на Джеймс. И макар че Софи е готова да преглътне признанието, че й е изневерявал повече пъти, отколкото е редно да бъдат простени, увещанията, че е обвинен несправедливо, пораждат у Софи по-скоро съмнения, отколкото спокойствие. Чувството на безпокойство се засилва, когато в лицето на прокурора по делото, Кейт, Софи вижда бледи прилики с нейна стара позната от университета, за която не е чувала нищо от първата им година в университета. 

Шипка и Бузлуджа за ден

    Напоследък се чувствам някак странно. Вече ви споменах в предишна публикация за неестественото усещане, което изпитах след завършването - да не принадлежа към групата, с която съм свикнала и с която все още се асоциирам. Въпреки че нещата в живота ми вървят напред и съвсем скоро ми предстои да се гмурна в следващ интересен етап, в дни като днешния не мога да се отърва от усещането, че нещо куца, че ми липсва, че не е наред. Намерила съм много временни решения, естествено, но най-ефективното засега остава да си хвана багажа и да замина някъде далеч от рутината, за предпочитане на зелено и красиво, далеч от големи градове, и да се взирам във великолепната природа, с която сме дарени. 

    Пътешествията в чужбина ми липсват адски. Ограниченията на пандемията обаче ми дадоха шанс да обърна поглед навътре и да забележа красотата на дома. Пътуването ми до Шипка и Бузлуджа от преди няколко дни ми припомни още един път, че не само не бива да подценявам кътчетата на България, но и че природата тук, вкъщи, е способна да ме ободри и зареди с позитивна енергия по-бързо и по-силно от който и да е античен римски фонтан, thank you very much.
    А даже не става въпрос само за зеленината, впечатляващите планини и великолепните гледки, които можеш да видиш от върховете им. Пътували ли сте някога по подбалканския път? И давали ли сте си сметка колко много китни градчета и селца имаме? Чисти, подредени, спокойни, уредени; места, които много агресивно ни напомнят каква измама е „забързаният живот“ на големия град и как често сами се принуждаваме да влезем в свръхактивен режим, да гоним измислени цели и да убиваме психиката си заради скапаната модерна hustle култура, която ни кара да вярваме, че колкото по-големи са торбичките под очите ни, с колкото повече кафе се наливаме и колкото по-малко време да спим имаме, толкова по-успешни сме. С цялото ми уважение, не. 

    Предпочитам да гледам полета и чукари. Предпочитам да чувствам удовлетворение от 800 изкачени стъпала до Шипка, отколкото да се хваля как съм спала три часа, защото съм работила. Предпочитам да си пия кафето студено на някоя скала с гледка към зеленина, вятърът да ме духа толкова силно, че да съм на път да излетя, да се разхождам из борови гори, за да събирам шишарки, да бера цветенца и най-вече да не мисля за клоунското шоу, което се развива „в реалността“.