Лято в снимки. Любими книги, филми, музика, места

      Всяка година в края на лятото започвам да изпитвам силна няколкодневна носталгия по отминалите горещини, по твърде силното слънце и нощите на отворен прозорец, по незабравимите преживявания и хората, които дълго ще гледам само през екрана на телефона си. И въпреки че тази година не мога да се похваля с толкова вълнения, лятото на апокалиптичната и малко страшна 2020 г. не ме остави без неща, към които да се връщам с умиление.
       Спазвайки социалната дистанция и оборудвана с пълен комплект предпазни средства, успях да се отдам на пълна почивка на стотина километра от София - дни, посветени на препичане, четене на книги, вечерни разходки и коктейли на балкона по тъмно и в приятна компания. След цял семестър на стол и пред компютъра, часове разходки в хората и свеж въздух бяха най-доброто, което можех да си подаря. Със сигурност почивката можеше и да е по-ползотворна, но все пак се върнах у дома свежа и готова да се заловя с предстоящите задължения.

"Дъщеря на съдбата" от Исабел Алиенде - Ревю

       Романите на Исабел Алиенде са абсолютно удоволствие. Докато ги четеш, имаш чувството, че гледаш музикално видео - камерата фокусира върху главния герой, движи се бавно и плавно, показва всичките му цветове. След това, когато този герой се срещне с друг, камерата фокусира върху него и полита във вихъра на собствената му история. И така отново и отново, докато не преплете съдбите на десетки личности и не създаде една богата, логична и вълнуваща история. Магическо.
       "Дъщеря на съдбата", втората книга от трилогията на Исабел Алиенде, започва с обещанието да бъде достойно продължение на "Къщата на духовете". В центъра на сюжета е Елайза Сомърс - осиновено дете, израстнало в дома на заможно британско семейство в Чили по време на Опиумните войни. Умна, красива и борбена, Елайза попива неуморно знанието на личностите около себе си, гради упорития си характер и без да осъзнава тръгва по стъпките на взискателната си леля Роуз, след като се запознава с младия авантюрист Хоакин Андиета. Хоакин, подобно на възлюбената си, е от хората, които са готови да оставят всичко и всички, за да преследват целите си, независимо колко малка е възможността да ги постигнат. Затова се втурва към Щатите по следите на новооткритите богатства, опиянен от идеята за пари и охолство. А след него - Елайза. Годините на лутане из непознати новоизникнали градове, новите срещи, страхът и разочарованията са разказани в "Дъщеря на съдбата" покрай всички други истории на персонажи, които по един или друг начин се докосват до Елайза Сомърс по пътя ѝ към нейната съдба. 

"Ново начало", "Да се довериш отново" и "Да почувстваш отново" от Мона Кастен - ревю

      Въпреки че в момента книжният пазар е наситен със заглавия от категорията "перфектното лятно четиво за плажа", аз винаги съм в търсене на сюжети, които да задоволят собствените ми капризи. Рядко ми се четат романтични истории, ситуирани в някое италианско провинциално градче. Влечението ми винаги е било към неоправдано драматичните любови на "изгубени в себе си" личности, които обаче се четат толкова лесно и неангажиращо, че ги започваш сутринта и в ранния следобед вече си в търсене на продължение или поне някакъв приличен заместител, който да подхрани още повече емоционалното вълнение. И ако миналото лято емоцията ми дойде от прочита на всички части на "След" от Анна Тод, то тази година съвсем случайно попаднах на поредица, способна да ги измести от челната позиция в личната ми класация за guilty pleasures. Става въпрос за "Ново начало" на Мона Кастен - поредица от пет книги, от които три са достъпни на български език.

      "Ново начало", "Да се довериш отново" и "Да почувстваш отново" проследяват личните вълнения на двойки от един приятелски кръг - студенти, които се запознават в началото на следването си и преминават през всички върхове и спадове в живота си заедно, подкрепят се и отново и отново си доказват значението на безрезервната любов. Макар и структурите и главната последователност на сюжетните линии на трите романа да се повтарят (следват основния принцип на абсолютно всеки друг любовен роман), житейските въпроси, които героите се опитват да разрешат, внасят доза свежест в обстановката на привличане-отблъскване-щастлив край.

They Both Die at the End от Адам Силвера - Ревю

       Не е нужно да отвориш тайничко последната страница на They Both Die at the End и да прочетеш последните реплики, преди да си прочел цялата книга, за да разбереш как свършва историята на героите. Заглавието го казва - и двамата умират. Читателят го знае, знаят го и протагонистите. Матео и Руфъс живеят в свят като нашия, в който обаче хората получават обаждане в деня, когато ще загинат. Не знаят как или кога, но получават възможността да изживеят последния си ден на земята по най-добрия възможен начин - с приятели, в някоя от многобройните създадени организации за deckers (названието на онези, които са получили своето обаждане), усамотен у дома и в страх от срещата със смъртта или с  "последен приятел". Последната опция избират Матео и Руфъс, регистрирайки се в сайт, посветен на търсенето на друг декър или просто човек за емоционална подкрепа в оставащите часове. С леко недоверие двете момчета се срещат и поемат по пътя към края заедно, превръщайки последния си ден във финално приключение, изпълнено с нови преживявания, искрени разговори и запечатани в цветни снимки мигове.

Ревюто съдържа части от сюжета, които ще бъдат отбелязани с по-светъл цвят за всички, които все още не са прочели книгата!

Самолетни гледки

       Късно снощи, докато се опитвах да заспя, мислите ми се насочиха в една посока, която напоследък умешлино избягвам. Започна се от там, че не ми липсва кой знае колко да излизам по кафенета, например. Престоят у дома ме научи да комуникирам пълноценно с приятелите си въпреки разстоянието помежду ни. Показа ми, че домашното кафе на слънце и с компания по телефона не е чак токова лошо. Не изпитвам изгаряща нужда да посещавам нови ресторанти всяка седмица - за изминалите няколко месеца научих завиден брой нови рецепти и вече не се притеснявам кой знае колко, когато хора ги опитват, защото знам, че резултатът не никак лош. Не бих отказала някоя по-дълга и безцелна разходка из центъра, разбира се, но алтернативи все още има.

      Мислите ми ме отведоха до запазените highlights в инстаграм профила ми, посветени на пътуванията от изминалите няколко години. Припомних си всички онези красиви кътчета, които съм имала възможност да видя без дори да си давам сметка, че свободата да го правя отново и отново някога може да ми бъде отнета дори временно. 

      И ето - носталгия.  Носталгия по дългите минути пред гейтовете в очакване да зърна самолета, който ще ме отведе на непознато място; по глъчката и вълнението, което често се измества от досада заради бързащите, блъскащи се хора. А след това - онзи велик момент, когато самолетът набира скорост по пистата, а аз се залепям на седалката и през цялото ми тяло минава отново и отново едно особено електричество, примесено с приятна доза адреналин и най-вече вълнение, очакване стомахът ми да се обърне и главата ми да се замае, докато надничам през прозорчето, а земята долу се върти ту наляво, ту надясно.