#Blogmas7

Снимката не е лично моя, а я намерих в Weheartit, защото не мога да кача мой фотос, тъй като в София все още снегът не ни е удостоил с присъствието си, а единствения ми допир с нещо студено е на ледената пързалка. За това обаче малко по-късно.

Честита неделя. 

Нощта си прекарах тежко, защото сънят ми се състоеше в кошмарно изпитване по испански, което реално ще се осъществи утре. Ще ме изпитват на едно кратичко стихотворение, което повтарям от часове вече. Събудих се късничко, закусвах, написах си домашните, след това отидохме на тренировката по кънки на сестра ми в Зимния дворец. Обобщено, прекарах единия час в мръщене, защото исках и аз да сляза да карам, но нямаше да ми позволят, защото съм с три години по-голяма от горната граница лапета. Щом се върнахме обратно с майка ми взехме решение двете да идем да караме в свободното време, и се заех вече успокоена да уча стихотворението. Не ми харесва, честно казано, но ако това ще ми донесе сравнително лесна оценка, определено няма да си изпусна шанса. 

На последния разказ от "Сняг вали" съм и определено нямам търпение да го прочета, защото е страшно интересен. Тъжно ми е, че няма повече. Ще бъде страшно яко ако още някой направи подобна колаборация, зимни историйки. Давам си сметка, че те ми харесват много повече от летните романи. Някак си по-уютни и романтични са. 

Час преди да тръгнем се обадих на най-добрата ми приятелка, Лина, да дойде, защото тя живее в съседен блок, и за мое огромно щастие се съгласи. Просто... представете си. И двете не бяхме карали то години. Първоначално карах пред нея и всеки път, щом се залюлявах и се гушвах за парапетчето, Лина се лепваше за мен и евентуално двете се залюшквахме надолу. За десетина минути си спомних какъв е принципа и поех по-навътре, при фрий-стайлърите. Те ме използваха като конус, сериозно. Аз най-спокойно си карах, а те просто ме заобикаляха с бясна скорост и ме разконцентрираха. О, ето. Хората адски много ми отвличат вниманието, особено тези, които падат. Винаги щом видех някой да се пльосва краката ми правеха неестествени чупки и в повечето случаи се озовавах на земята. Няма да казвам колко пъти се въргалях по земята, защото забравих да броя след шест. Единия път без да искам поднесох пред две момичета, които караха хванати за ръце, изтъркалях се като картоф в краката им и се наложе да скачат над мен, за да не се пребием групово. Мисълта ми в този момент беше, че или всички, или една, така че най-добрият вариант беше просто да се плъзна. 

Към края пък едно малко момченце изникна пред мен, заради което се наложи просто да го гушна, да го вдигна, да се завъртя като фигурист и да падна сама, за да остане то право. Скъсахме се да се смеем. 

Щом обърнаха движението ми се зави ужасно много свят и след това беше по-голямата ми (около 10 минути) почивка. Иначе средно прекарах към час и 10-20 минути в нон-стоп движение. И беше адски забавно. Следващата седмица отново съм там. Току-виж пак съм навила Лина, а може би и Сашко, за да се позабавляваме. Той е хокеист и... ами ще дойде, за да ми се смее. нямам нищо против хората да ми се смеят. Аз самата се смея на себе си. 

Например залитнах назад и паднах по дупе, и докато всички около мен започнаха "Добре ли си удари ли се?" (което ,между другото, е страшно мило), аз седях и се хилих, все едно вместо задника съм си ударила главата. 

Общо взето преживяването е изчистване на цялата голяма пързалка. Прибрах се с абсолютно мокри дънки, потна, с плувнали във вода крака и чорлава коса. И червен нос, разбира се. Сега краката ми подскачат и все едно ходя на кокили. Плановете ми са да си направя чай или горещ шоколад, да преговоря още няколко пъти стихотворението и след това да си пусна музика, и да чета. 

Това определено е най-добрият завършек на една не чак толкова приятна седмица. Обичам Лина за дето се нави да дойде с мен и двете заедно се съсипахме от смях (<3). Не искам да става утре, защото имам първи час физика и ще ми връщат контролни, на които не се представих блестящо... и искам да поспя... 

Дам, утре определено ще имам мускулна треска...